Сънувам го... Не всеки път, не е задължително.
Но е толкова истинско. Винаги се събуждам преди първата целувка... Колко прозаично!  Знам, че и той ме сънува, сигурна съм. Не зная обаче как изглеждам в неговия сън. Дали съм красива? Гола, гротескна, ежедневна? Не зная, неговият мозък решава. А бих искала да съм като Венера. Да се раждам от мида под парещия му поглед, а косите да покриват голотата ми. А може би моят сън е и неговият сън? Нали уж душите се срещат там!?
Условности, предразсъдъци, морал... Всичко това е срещу една неизречена дума. Вероятно никой от нас никога не ще я изрече... Откраднати усмивки, впити, галещи погледи, тайно хващане за ръце. Никога нищо не казваме. Няма нужда от това. Нямаме време за опознаване. Няма възможности за срещи. В краткото време, в което се срещаме, сме длъжни да спорим един с друг, защото ни стрелкат десетки любопитни очи.
Но там в тълпата, сред хилядите хора, телата се отдават на скритите ласки. Уж неволно докосване, уж ловка прегръдка, за да предпази от онези, които се блъскат в мен. Леко прокарва пръсти по гърба, тайно. Настръхнала цялата, знам, че е мой. Застанала плътно пред него там, сред тълпата, се разтапям, отдавам се на удоволствието от това да го чувствам, да ме гали с дъха си, да знам, че иска това, което искам и аз...
Свърши ни времето. Отново сме сред останалите. Сред тези, които ни познават и очакват от нас да спазваме хладко приятелство и желязна дистанция.
А сънищата не спират, напират като порой, влачат камъни от спомени за кратките моменти на близост, размиват ги в цветове. Става все по-цветно, все по-горещо. Сънувам, рисувам, измислям нови и нови обрати, въргалям се в собствената си празна постеля и гледам право в очите му. В онези дяволски очи, които ме плениха. Търся близостта му, тялото му. Здраво, силно, гъвкаво, напрегнато като тетива, за да го прегърна. Да го приютя без думи. Да успокоя енергията, която минава бясно през него, макар да зная, че ще се влее в мен.
Като го видя, ставам вълчица. Оголвам зъби и прикривам сънищата под завеса от сарказъм. Той ми отвръща със същото. Кинжали забива в сърцето ми, защото знае, че болката е сладка, а погледът му говори меко. Говори ми други нещa.
Това е добре пазената ни тайна. Общите ни снимки събират прах, поставени по шкафове. Усмихнати и двамата. И на какво се усмихваме? Това е по протокол. Всеки очаква другият да се обади. Да декларира, че не е безразличен... Но това не е по протокол и няма да стане. Гледаме си телефоните, а те мълчат. Той ме рисува тайно, а аз пиша за него пак тайно.
Условности. Морал. Животът не ти слага спирачката, слагаш я сам. Така се раждат тайните...