Моята вълшебна леля Мери Попинз

Наистина има вълшебства. Това лято нашето семейство се забърка в една от онези толкова странни случки, които те карат да се питаш сънуваш ли или наистина си в реалността. Представете си! В удостоверението за наследници изведнъж се появи неизвестна сестра на баща ми и чичо ми. МЕРИ ПОПОВА – четем ние и не вярваме на очите си. Баба ми, предполагаемата майка на Мери, започна да се вайка и да се кълне, че няма такова нещо. Доживях да видя тази стара, но иначе здрава и права жена да се обяснява като ученичка пред директора на училището. „Нямаме такава Мери ние, освен това ние сме Петрови, не Попови”- обясняваше баба на служителката в Общината. „Да, Госпожо, тази Мери е ваша дъщеря, но от друг баща. Затова е с различна фамилия.” Сега вече имаше опасност баба ми да не е толкова здрава и права, колкото си беше. Чичо ми пък беше толкова шокиран, че не казваше нищо. Сигурно се питаше: „Как е възможно? Да имаме сестра от друг баща? И при това на възраст между мен и брат ми. Откъде се е взел този загадъчен друг баща и е останал в анонимност по време на дълбокия социализъм?”

Май само аз разбирах какво става:

Веднага те разпознах, Мери Попинз! Чакам те от 40 години и вярвам, че някой ден ще се покажеш. Сега ли реши да го направиш, Мери, когато изгубих баща си и заедно с него цялата си надежда. Изведнъж изскочи от удостоверението, вълшебна и необяснима, точно каквато си те представям. Защо дойде? Заради мен ли? Не е много удобно сега, ще докараме на баба някой инфаркт. Тя всичко може да понесе, но какво ще кажат хората… за нея е смъртоносна фраза. Мислила ли си, Мери Попинз, какво ще кажат хората, когато разберат, че си тайната дъщеря на баба? Не, не идвай сега, моля те. Няма как да те представим така, че да е угодно на хорското мнение.

В мислите си се върнах назад във времето, когато моите пра-роднини неизвестно защо решили да нарекат баба ми със странното име Канна. Така тя цял живот имаше привилегията да не питат по неин адрес непрекъснато: „Коя Канна? Иванова или Димитрова?”, както питат, ако си Мария например. Една Канна имаше и това е. Нашата идентификация в малкия град. Всички я знаеха, както знаеха кой е дядо ми и кои са техните синове. Обикновено ме наричаха с „ Канината Краса”.  

Когато си дойдех от София след по-дълго отсъствие и бабите на улицата не се сещаха коя съм, ме питаха: „Ти на кой си?”, а аз казвах „На Канна”. Тази парола действаше безотказно като нотариално заверено пълномощно в тяхното общество. Така си беше цял живот и аз си мислех, че нещата винаги ще си вървят по тази неоспорима матрица. Но сега всичко се обърка. Мери нямаше такова пълномощно. Никой не я знаеше като „Канината Мери”. И повече от очевидно беше, че баба ми отказва да даде на ново-излюпената ми леля фамилната идентификация. Реших да се жертвам. Нищо, че цял живот съм чакала. Ще се откажа и ще се надявам за ново вълшебство. Важното е какво ще кажат хората.

Върви си, Мери, моля те! Нямам нужда от теб. Не усложнявай живота ни с необясними неща. Хайде, тръгвай!

Докато си мислех, баба и чичо някак си бяха успели да докажат, че тази Мери не е наша. Обикаляли от кабинет в кабинет, докато се установило, че имало някаква грешка. Докопаха се до удостоверение за наследници, в което името Мери Попова беше заличено. Облекчени и малко изморени напуснахме сградата на Общината. Денят беше хубав, бяхме успели да затрием още едно вълшебство.