10.02.2008 г., 10:30 ч.

На дъното 

  Проза » Разкази
1730 0 2
3 мин за четене
           На дъното

 

         Чета разкази, опитвам се да ги разбера, да намеря мъдрост, която да приложа в собствения си живот. Чета... чета много разкази - за живота, за любовта, за хората, за чувставата им, за взаимоотношенията им... Чета и търся мъдростта, търся смисъла... Чета... търся... мисля...

         И сякаш животът ми го няма. Сякаш аз вече не живея, а чета. Сякаш животът ми не е живот, а разказ. Сякаш не живея аз, а героят на някоя книга. Един ден затворих наполовина прочетената книга, защото не исках да чета и да търся поуката, която да важи и за мен, и за моя разказ, и за моя живот. Затворих книгата и реших, че не трябва да се страхувам да спра да чета и да започна да живея. Реших, че животът ми не е в някой роман, нито пък в някоя драма или в трагедия. Узнах, че не някой талантлив и амбициозен писател пише моя разказ, а аз самата. Разбрах, че мъдростта, опитът и поуките са НЕ в дебелите книги - те са вътре в мен, не в моята книга с разкази, а в моя реален живот.

         Гмурнах се в океана на живота без да мога да плувам... Гмурнах се в студените, тъмни, дълбоки води и се насочих право срещу течението... Търсех толкова много неща, мечтаех да открия своята собствена мъдрост, исках да напиша МОЯ книга със собствените си ръце, толкова силно желаех да имам свой разказ, който сама да разказвам...

         Тогава започнах да живея. Започнах да разказвам... Разказвах за живота срещу течението, за ледената вода, която те сковава, за самотността на океана, за безкрайността... Разказвах колко са красиви звездите, колко са страшни нощите, колко е мощен изгрева... Разказвах за страха, за борбата, за трудностите, за победите и загубите... Разказвах за усмивките и сълзите, за кошмарите и мечтите, за бурята и слънцето, за надеждата и отчаянието... Разказвах... Толкова много разкази разказах... Толкова много книги изживях и написах... А нямаше кой да ги прочете тези мои книги, нямаше кой да чуе моите разкази.

         Тогава разбрах, че всичко онова, което съм научила от книгите и от техните разкази, го няма в живота. Когато живях, когато бях истински жива, все още вярвах, че я има любовта, че съществува красота, че хепи енд-ът не е само в книгите. Тогава разбрах, че това, което е в книгите, си остава само там - между пунктуационните знаци, на белия лист печатарска хартия, между твърдите корици, между името на автора в началото и цената в края. Тогава, когато спрях да чета разказите на книгите, спрях да живея. Когато четях разкази, мислех за живота си като за разказ. Когато живях живота си, исках да го изживея така, че после да го разкажа в някоя книга - красива и въздействаща като тези, в които намирах мъдростта...

         И тогава потънах... Потънах някъде толкова надъбоко в сковаващите води на живота-океан, че дори и хепи енд-ът не можеше да ме спаси! 

         Сега не чета... Сега не живея... не търся мъдрост... не намирам поука... не вярвам в хепи енд-а и нямам какво да разкажа! Защото аз си останах една непрочетена книга, един нечут разказ, една ненеужна вещ, потънала в забрава на дъното на живота...

© Марияна Йорданова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Все ме обвиняват, че винаги ги пиша едни такива - тъжни, даже чак депресарски... Какво да направя, като пазя щастието си само за себе си, а мъката си позволявам да я споделя с целия свят Благодаря ви!
  • Tъжно ми стана накрая за лирическият герой...
Предложения
: ??:??