“Бъди силен. Не спирай да вярваш.” – Думи, на които ме научи най-добрият човек, когото познавах. Думи, които все още са заредени с магия... но явно дори тази магия не е достатъчна, за да запълни празнотата... която онзи ангел остави.

       Не, тя не е умряла. Тя все още е жива и дори се виждаме всеки ден. Някога бяхме неразделни. Впоследствие открих, че тя всъщност е истински ангел... ангел, който ме направи силен и вярващ. Ангел, който бе до мен, когато Любовта ме нападна... ангел, който ми предложи своето рамо и ме приюти под своето крило... всичко изглеждаше като приказка и се чувствах, сякаш имам втора майка... но явно не всички приказки имат своя хубав край...

       Няма по-прекрасно чувство от майчината любов. А аз можех да се нарека най-щастливият човек на света, защото сякаш имах две майки, които ме обичаха безкрайно много. Но съвсем скоро открих, че за моя ангел явно има по-силна любов от майчината. И именно този вид любов го отнесе далеч от мен.

       Когато това се случи, почти нямаше човек, който да не знае, че тя е ангел. Завиждаха ми, че познавам такова същество... и правеха всичко възможно, за да го отдръпнат от мен.  Ангел, който дарява светлина, любов, вяра и доброта на хората... и най-вече на мен. Всички искаха повече от тази светлина... и може би това накара моя ангел все по-често да отлита надалеч, оставяйки ме сам сред студената злоба на хората, карайки ме да се чувствам като кубче лед.

       Бях малък, наивен – защо хората бяха толкова ненаситни? Откъде идваше цялата тази завист? Бих ли се държал като тях, ако моят ангел бе приютил друго малко дете под крилото си... тези и още много други въпроси се въртяха в съзнанието ми. Въпроси, които ми пречеха да заспя.  Имах чувството, че главата ми ще се пръсне от всичкото това чудене... а това последно се бе случило преди да се запозная с най-добрия човек на земята... дали моят ангел искаше да ме изостави? Заради отсъствието му ли ставаше така? Ето как всеки въпрос водеше до друг въпрос и това ме побъркваше. Безсънните нощи се завърнаха и дори шепотът на вятъра отказваше твърдо да ми помогне. Нашепваше само едно име... име, което сякаш ме изпепеляваше... името на моята втора майка.

       Един ден бе достатъчен, за да преобърне всичко и аз отново да се върна към предишния си начин на живеене. За пореден път с ужасяваща сила се разбих в реалността на хиляди малки парчета стъкло. Превърнах се в безчувствена ледена скулптура, малка нищожна фигура, студена и злобна към всички, заобикалящи я. И всичко това се случи, защото моят ангел бе отлетял, без да ми каже сбогом. Тоест... бе отлетяло неговото предишно Аз. Когато отново се върна... под крилото си бе приютил друг човек. Любовта към него не бе майчина. Бе съвсем човешка – онази любов, която ме кара да настръхвам от болка всеки път, когато си помисля за нея... любовта, от която моят ангел ме пазеше така дълго... сега бе заразен от нея... а явно нямаше място за двама човека под едно крило. Що се отнася до другото... е, привидно винаги можех да си остана под него... но любов и внимание получаваше главно другият човек... а аз явно бях егоистичен.

       И ето ме отново сам – готов да дам отговор на всички онези въпроси без чужда помощ. Бих ли завидял на човека под ангелското крило? Определено. И в миг осъзнах защо хората така силно ми завиждали, когато бях на негово място. Но всеки отговор ме отвеждаше до нов въпрос, а дъждът ме караше да зъзна все повече и да се чувствам все по-самотен, защото аз вече си нямах крило, под което да застана, за да се стопля и скрия... както тогава, така и сега... мракът ме е покрил с черната си коприна, отравяйки и последното празно кътче от душата ми с болка...