На седмия ден заспа. Заспа и сънува...
Видя черно небе, обсипано с малки, блещукащи звезди. Почувства внезапен прилив на огромна радост и неподозирано вълнение. Значи това беше да си човек?
Последва внезапна, тъпа болка. Огледа се и видя, че група хора го влачат нанякъде, а току-що единият от тях го бе зашлевил с опакото на дланта си. Незнайно защо, всичко това му се струваше в реда на нещата, беше изцяло обсебен от съвсем други мисли. Виждаше много близък триумф...
Някакъв неясен шум откъм Едемските градини го сепна, разбуди се, но си каза, че е неделя и пак заспа.
Този път небето беше ясно и синьо. Напук на всичко, случващо се около него. Врява, писъци, хули, огромно, почти озверяло множество и всички очи впити в него. Усещаше почти непосилна тежест на гърба си. Всъщност носеше дървен кръст...
Чувстваше странен метален вкус в устата си и неописуеми болки по цялото тяло. Но отново онова хладно спокойствие, сякаш всичко е съвсем наред.
Почти не усети как стигна до върха на хълма, пред очите му се бе спуснала червена пелена. Качиха го върху същия този кръст, който досега носеше и го приковаха за него. Не усещаше почти нищо, сякаш плуваше в течност, която заглушаваше всички шумове и притъпяваше усещанията. Целият бе обсебен от някаква странна смесица от жал, съчувствие и плам.
Погледна дълбоко в небето и изведнъж разбра всичко. Сети се кой е, къде е и какво следва. В почти обезобразеното му тяло се надигна капчица гордост, а очите му заблестяха. Огледа се, видя всички сенки и им се изсмя. Една стъпка го делеше от кулминацията.
-Господи, някаква змия не спира да кръжи край нас и да съска – чу в просъница гласа на отрочето си.
Утре ще се погрижа – помисли си, без да подозира колко ще е дълго това утре...
© Нико Ников Всички права запазени
за дългото утре...но нали най-доброто предстои...
ех...Нико...кой ли знае...