Пиша ви от пансиона. Здравейте!
Аз съм един от вас. Огледайте се в огледалото и ще ме видите.
Осъзнавате ли колко сме уникални? Ние сме милиони надарени деца, побрани в изправителен дом. Приют, в който се преправяме. С чужда помощ и взаимно.
Сградата, в която живеем и се уеднаквяваме е обградена с високи стени. Незабележими са с просто око. Последна дума на психотерапевтичните технологии. Огради, които сами издигаме и укрепваме. Правим го по заръка на нашите настойници. Те не са ни биологични родители, но се съгласиха да се грижат за нас. Доброволно. Истинските ни майка и татко са също малки като рожбите си. Не са пораснали. Още са деца.
Сегашните ни попечители са и наши надзиратели. Зорко ни надзирават. За добро. Някога и те са били като нас. Уникални деца, които обаче са пораснали.
Мечтата на всяко дете в пансиона е да стане надзирател. Но вие го знаете. Това е най-висшето звание в затвореното ни за добро пространство.
Между нас никой не иска да стане космонавт или пътешественик. Но вие и това го знаете. Детството ни не е обикновено. Не виждаме по далеч от носа си. За това. А пред ноздрите ни винаги стои загрижен надзирател.
Има и малчугани, които си пожелават да станат летци, математици, музиканти... Но те са издънки. Неизлечимо непоправими. Те биват изхвърляни от другата страна на плета. За наказание. И, за да не ни дават лош пример, когато са сред нас. Не заслужават да бъдат тук. Безсмислено е за тях да се грижат толкова добри надзиратели. Затова мразим прескочилите оградата. Те са предатели отвъд рова. Неблагодарници.
Понякога надигаме глави. Сънено, но гордо. Дори изглежда нетрезво. Изведнъж ни се приисква по-бързо да пораснем. И да станем надзиратели.
Интернет ни успокоява. Настойниците ни разрешават да го ползваме. Той е като гребен канал. Качваш се в кануто и започваш да гребеш. Тренираш за хипотетичния ден, в който ще си безгрижен. Подготвяш се за нещо, което никога няма да бъдеш. Защото водният басейн е затворен. Пространството му – ограничено. Не се влива в никоя река. Просто гребеш в кръг и си представяш, че си свободен.
Надзирателите ни чудесно знаят, че ние не искаме просто да сме свободни, а да сме като тях. Надзирателят е най-облагодетелстван. Друг такъв не познаваме.
В интернет можеш да ходиш с високо вдигната глава. Да се изразяваш бунтарски. Поради този факт сме уникални. Прозрели сме, че най-удобният риск е безтегловният. Ежедневно в интернет поемаме невидими рискове.
Надзирателите ни целенасочено ни го позволяват. За да изпуснем парата. Все пак това е наужким. Понякога се дразнят, но това е игра. Нали сме деца. Дават ни възможност да изразходим излишната енергия. Не допускат да я насочваме в неправилната посока. Страхуват се, че ще пораснем и ще вземем техния пост.
Надзирателите си имат собствени деца, но са великодушни. Към нас. Махнали са ги от приюта, за да има място за осиновените. Толкова са милосърдни. Но и малко жестоки. Защо държат свидното си потомство извън нашата уникална среда?!
Играем си и на войници. Отново в интернет. Ние никога не сме воювали с други. На живо. Никой от нас. Бием се помежду си. Предизвикана потребност. Правим си спаринги. Така ни учат надзирателите. Разпределят ни по двойки и ние доброволно се нараняваме. Като спортна дисциплина. Как по-добре да нараниш другарче... Така се каляваме. Щом на брата си пускаш кръв, значи на всеки друг би могъл. Но нас никой отвъд оградата не ни напада. Тъй като надзирателите ни са силни дипломати. Те са приятели с всички. С бившите ни поробители, с бившите ни освободители и с бъдещите ни завоеватели. На нас ни е достатъчно да знаем, че имаме славна история. Нищо, че нямаме нищо общо с нея. Историята ни е нещо, в което ние не сме участвали. Създали са я хора, говорещи подобен на нашия език. Не успяваме да създадем своя, защото дните ни си приличат. Чувал съм, че историята представлява различни по своето съдържание дни, събрани накуп. Предците ни са били варвари. Живеели са рисково. И не са имали приятели. Били са враждебни и не са били уникални. Ние сме по-силни и не си създаваме врагове. Избиваме се помежду си. Защото е по-безопасно. Така никого не дразним. Предпочитаме да живеем в мир. С чуждите...
Скоро се случи. Миналия месец. Нещо ни нападна. Нещо невидимо. Неживо. Тези от плът и кръв треперят от нас. Извън границите на пансиона ни нищо смъртно досега не се беше осмелило да ни посегне. Не ни се беше опълчвало.
Понеже сме уникални и надарени, ние поискахме да сме информирани. Надзирателите излъчиха свой говорител. Човек, който никой от нас до този момент не познаваше. Той ни каза да не се безпокоим. Да продължаваме спокойно да се нараняваме помежду си. Да я караме по старому. Да не нарушаваме ритъма си. Друг враг на този етап нямало как да ни окупира. Било ненужно да се обединяваме срещу несъществуваща заплаха. Успокоихме се и продължихме както сме научени. Да развиваме уникалността си. Същата тази, която ни пречеше да пораснем. Та кой не би искал да бъде завинаги дете?
Две седмици по-късно говорителят на надзирателите ни събра и ни съобщи че сме нападнати. Нападнати от същия враг, кой преди това каза, че не съществува. Настъпи объркване. Едни от нас повярваха на първото му мнение, а другите на второто. Това беше добре дошло за всички. Да има разногласия. Защото единствено то ни дава възможност да тренираме. Като взаимно се екзекутираме.
Надзирателите ни дадоха своите препоръки. Да продължим спарингите си в интернет. Да се приберем по кутийките си и по-рядко да се разхождаме извън тях. Да, в пансиона всеки от нас има кутийка, а в нея интернет. Живеем си охолно. Оттам ние продължаваме да се разединяваме, защото разединението прави силата. Затова сме уникални. Оттам ние се информираме колко неуспешно се борят с врага другите държави и колко прозорливи и загрижени за нас са нашите настойници. Невидимият враг не е нападнал само нас. Целият свят се тресе в треска. Да живеят надзирателите! Да живеят надзирателите! Да живеят надзирателите!
Някои от нас ги послушаха – други не. Това беше целта – да имаме нови поводи за вътрешни стълкновения. Надзирателите пресметливо избягват да имат за дълго едно мнение по един и същи въпрос.
Тези, които излязоха извън кутийките си не вярваха, че невидимата заплаха съществува. Заради първото изявление на говорителя. Останалите се подчиниха на второто изказване. Започнахме още повече да се караме. Това акумулира в нас допълнително раздразнение.
Много деца от нашия клан, които преди бяха прескочили оградата, започнаха да се връщат от чужбина в приюта. Връщаха ги в пансиона. Защото по-добри от нашите надзиратели няма. Започнахме да хулим ренегатите. Защо се връщат? Не е честно! Нямаме нужда да ни заразяват с различност.
През следващите дни и седмици говорителят на надзирателите стана най-популярната фигура в нашия пансион. Малко се възгордя и започна да му личи. Но това се очакваше. Популярността е бреме. Трудно се носи нещо, което не си очаквал да получиш. Малките рамена трудно понасят тежестта на голямата популярност. Стана и жлъчен. Риториката му наистина е похвална. Взе да я разгръща. Умее да говори. Пролича си, че не е бил избран случайно. Това предизвика някои по-прогресивни деца между нас да поискат неочаквано да пораснат. Надзирателите взеха спешни мерки. Разрешиха на едни да работят и изкарват пари, а другите оставиха по кутийките. Това ни насъска допълнително едни срещу други и фокусът се измести. Ситият не вярва на гладния, а гладният мрази преялия.
Направиха и друго. Разрешиха на тези – в кутийките, които имат кучета, да започнат свободно да ги разхождат. И това им се получи. Хора без домашни любимци се опълчиха на тези с такива и всичко си дойде по местата. Надзирателите ни мислиха само доброто, а ние бяхме толкова непослушни. Интернет и взаимното озлобление сякаш не свършиха нужната работа и настойниците ни заложиха на по-сигурна карта. Намесиха религията. По цял свят всички храмове ги затвориха, но го направиха, защото са несъвършени. Нашите не. Защото в храм невидимото зло не вирее. Нищо, че във Франция то се появи от сбирка на няколко хиляди евангелисти в един граничен град между Франция и Швейцария. И се счепкахме вярващи, атеисти, неутрални. Надзирателите нямат силата, волята и смелостта да затворят храмовете, но имат дързостта да карат тези останали без доходи да плащат сметките си, докато самите те излязоха в платена отпуска с вдигнати доходи. Но това не беше последният им коз...
През последните няколко дни усещам прилив на особен вид гордост. Щастлив съм, меко казано, че съм част от тази привилегирована маса деца. През последните дни всички пишем. Превзети сме от творчески порив. Ентусиазирани сме интелектуално, мисловно, граматически и позитивно. Вероятно невидимата опасност отключи у нас неподозирани заложби. В интернет започнаха да блестят като диаманти текст след текст. От брилянтен по брилянтен. Засияха думи, фрази, мисли, словосъчетания, словесни дитирамби, умело редактирани и украсени като гирлянди с различни препинателни знаци, мисли и умозаключения. Българският език заприлича на един позлатен книжовен купол, на украсена със скъпоценни камъни Коледна елха. Започнаха се словесни дуели между войни, облечени в бляскави доспехи от букви. Написахме редове, повече отколкото някога сме прочели. Поне аз... Случи се и нещо феноменално, фантастично, екзотично и мега метафорично. Нещо извън габаритите дори на нашата гениалност и даровитост. Множество хора по едно и също време написаха един и същи текст. Този за Андрешко... И това не е видение, а факт. Убеден съм, че повечето не знаем кой е Димитър Стоянов. Не е и нужно. Всеки има интернет подарен от надзирателите и може да разбере кой е Димитър Стоянов. Не го правете! Ще се изчервите. Ще ви се вдигне телесната температура и дроновете ще ви засекат... Димитър Стоянов е Елин Пелин. Видях го в интернет, но си оставам студен...
Това не е ли провидение? Това не е ли знак? Алилуя! Зад тази първична интелектуална мощ, зад този демоничен, многословен катарзис и неподозиран мисловен вираж, стояха те – маските...
Говорителят на надзирателите ни заповяда всички да носим маски. За да ни скара, а не за да ни обедини. Защото преди този момент, цял месец ни повтаря, че маски ще носят само заразените. Каза, че ще удържи от заплатите, които не получаваме колосална сума. Глоба за неподчинение. Та ние не знаем какво е това. Да сме непокорни. Но в аптеките няма маски. Говорителят каза, че има. Днес си бил купил. Стотици предприятия в пансиона шиели маски. Маски имало за всеки. Извинения нямало да се приемат. Маската ще ни опази живи. Глобяват ни за да оцелеем. Маски в аптеката има, а ще внасяме няколко милиона от Китай. Защо, щом дори и от нашите ще изнасяме? Казва ни да носим маски, но той самият е без маска. Държи си я в ръката. Защото това не било обществено място. И как да не си раздвоен? И как да не покосиш словесно ближния? В църквата не се разболяваш, а в планината – да. Разходката по околовръстното е обществено място, а претъпканото телевизионно студио – не. Или пък маската загрозява говорителя докато го снимат камерите? Все въпроси, които по-прилягат на възрастни, а не на гениални деца като нас българите.
Но днес маските отново не са задължителни. Защото обществото ни не било единно. Защото нацията ни има нужда от нови вражди помежду си. За да подсигури безсмъртието на надзирателите. Да го подпечата во веки веков. И стана пълна каша. Маскарад заради маски... Маскирани срещу немаскирани, кучкарите срещу другите, вярващи срещу невярващи, смели против мрънкащи...
Разединението прави силата. Силата на надзирателите. И те го знаят. Защото са уникални. Като нас. Те зная, че не сме един отбор. Защото ние искаме да сме като тях, но те не искат никога отново да станат като нас. Ние сме два различни отбора и на терена срещу себе си те желаят да имат тим от резерви, контузени и подкупени.
Иначе ние сме чували много за революцията, но никога не сме участвали в такава. Революцията според мен е вид мазохизъм. Да изпиташ удоволствие от риска да изгубиш всичко. Не само интернета, а ако е нужно и живота си. За да не живеят поколенията след нас в пансион. Ние сякаш завиждаме на децата си, че има риск да живеят по-добър живот от нашия. Затова им оставяме същия капан, в който сме заклещени и ние. Двама се карат, трети печели...
Революцията не е задължително да бъде окъпана в кръв и мъртви тела. Революцията е промяна. Първо вътре в нас. После между нас. Тя не започва с хващането на оръжието и сопата. Защото всичко, което правим сега е да викаме хоп, преди да сме скочили.
Един надзирател, не бива да заема този пост безконечно. Така се главозамайва и сам се окичва с ореол. Божествен. Промяната крие рискове. Рискуваш да пораснеш. Но никой не живее вечно. Сам избираш как да умреш. Като възрастен или като голямо дете. Част от историята или безпаметно...
Послепис:
Датата е 1-ви април. От днес депутатите започват да взимат заплати с цифра, която ми е неудобно да изпиша. Министрите също са с увеличения. Във време, в което народът вижда в едро контурите на немотията. Доказахме, че да се самоизяждаме взаимно ни е специалитет. Скоро, след като се оглозгаме напълно, се чудя дали ще погледнем и към оядените?

Ваш Андрешко!