Нашият прозорец
- Погледни през прозореца! - каза ентусиазирано тя.
Втренченият ú поглед изцяло пропускаше моя образ и беше съсредоточен в посока на протегнатия ú към прозореца пръст.
Погледнах. Мъгла. Гъста и сива, беше обхванала всичко, което бях способен да видя през прозореца оттам, където седях. Очертанията на няколко мътни образа, чиито реални съответствия можех да разпозная само по памет, почти се губеха сред тази картина, приличаща на разлята вода от кофичка за плакнене на четки върху лист и образуваха просто няколко по-тъмносиви петна.
Странно. Погледът ú наистина подсказваше за нещо вълнуващо, което се случваше навън. Сигурно го бях пропуснал.
- Какво виждаш? - попита тя, този път гледайки към мен.
- Нищо. Абсолютно нищо.
- Именно! Какво по-вълнуващо от това да гледаш самото нищо през прозореца!
И тя отново се втренчи.
Ако ми го беше казал някой друг, може би щях да остана доста учуден, а после да махна с ръка пренебрежително. Но това беше точно в стила на Мая. Тя винаги ме гледаше съвсем невинно, с един детски развълнуван поглед, отворила максимално големите си кафяви очи, а после казваше нещо толкова безсмислено и маловажно за повечето хора и толкова проникващо и философско за човек като мен, който отдавна се мъчеше да разбере какво става в ума ú.
В началото изблиците на детската ú философия не представляваха голям интерес за мен. Просто начина, по който ми предаваше цялата информация, криеща се в главата ú беше някак си завладяващ. Толкова въодушевена и развълнувана от нещо съвсем дребно и незабележимо за останалите.
И до днес си мисля, че Мая дори не осъзнаваше с каква лекота приковаваше вниманието ми задълго. Можех просто да седя срещу нея и да я гледам с една лека рефлексна усмивка, а тя да се държи точно толкова непринудено, колкото когато я наблюдавах крадешком.
***
Познавах я от няколко години. Виждах се с нея долу горе един път месечно, когато гостувах на баба.
Тя беше някъде на пет, когато я видях за пръв път. Беше в една мека зима - без сняг, без вятър, но все пак с нужда от шалове и шапки. От онези климати, когато температурите не се понижаваха до под нулата, но студът, сякаш поради липсата на валежи или по-силно движение на въздуха, беше насочил вниманието си изцяло към теб. Аз, десетгодишен хлапак, стоях пред вратата на бабиния апартамент, поразрошен, заради току-що свалената шапка, леко побутван от нашите, за да вляза по-ентусиазирано. Не, че престоите ми при баба не бяха приятни. Напротив, тя винаги намираше с какво да ме изненада. Просто всичко в нея беше в абсолютен контраст с моята немарливост. Тя беше подредена във всяко едно отношение, сдържана до една часовникарска точност, ни повече или по-малко, отколкото трябва. Въобще, всичко при нея ставаше точно, както трябва да бъде в най-добрия си вариант. Без място за грешка, за излишна гримаса или неуместна реплика.
И ето, вратата се отвори и пред мен застана баба. Висока, едра, с идеални прическа и грим, без нито една гънка по себе си. И аз, дребен, посмачкан, държах дискретно лекьосаната си шапка в ръце и гледах нагоре. Винаги пристъпвах плахо през входната врата, но щом баба понечеше да ме прегърне и целуне, сякаш всичко си идваше на мястото. И докато ме поемаше в здравата си прегръдка, тя заговори с нейния излъчващ едновременно добрина и строгост глас:
- Здравейте, влезте! Ах, всеки път те виждам все по-голям, момчето ми. Сигурно преди да тръгнете, си играл с приятелите си - виж колко са ти кални обувките. Хайде, влизайте в хола. Тъкмо Маргарита ми е на гости с малката си внучка. Дете на дъщеря ú, върнали се скоро от Кипър. Нали живееха там.
И така, аз влязох и Мая беше там. Беше седнала на моя стол, кръстосала малките си крака и се беше ококорила към мен. А на мен тогава ми трябваше даже по-малко, за да се почувствам неловко и единственото, което ми дойде наум, беше да се намуся и да забия нос в земята. (Нещо, което ми изглеждаше като малко спасение от собствените ми червени бузи, но беше изцяло в разрез с бабиния етикет)
Баба ме смъмри дипломатично и ме настани точно срещу Мая. Така имах възможност през цялото време любопитно да наблюдавам новото дете.
А тя просто седеше непоколебима, усмихваше се ококорена и въртеше глава на различни страни, за да попие новата обстановка. Аз, пет години по-голям от нея и намиращ се напълно на собствена територия, се показах много по-притеснителен от нея.
След обяда всички се преместиха в салона на горещ чай и следобедни клюки и напълно забравиха за нас. Ние се озовахме съвсем сами в стаята, принудени да се поопознаем малко. Де да беше толкова лесно!
Тя стоеше втренчена в мен, без да помръдва и сякаш очакваше да кажа нещо, докато аз крадешком поглеждах към големия стенен часовник и си клатех нервно краката.
След няколкоминутно мълчание реших да разчупя леда и започнах един неуверен разговор:
- Ти... как се казваш?
- Мая - каза тя, без да променя изражението на лицето си.
- Аз съм Ангел.
- Добре - усмихна ми се тя.
- Харесва ли ти тук?
- Да.
И просто... се изчерпах. Следващите десетина минути прекарахме гледайки се и мълчейки. На нея явно не ú пречеше, но аз постоянно се чудех какво да кажа и колкото повече се чудех, толкова по-малко неща ми идваха наум. Накратко - нищо.
Скоро тя отмести погледа си от мен и погледна през големия южен прозорец.
- Снежинка! - възкликна изведнъж тя.
Аз също погледнах, но не видях нищо ново в пейзажа навън.
- Къде? - попитах
- Е-ей там.
Когато след миг се обърнах, видях не една, а десетки снежинки да прехвърчат в различни посоки.
Тя ме погледна. Погледът ú се беше променил. През цялото време виждах малките усмихнати пламъчета в очите ú, ала сега сякаш беше по-развълнувана от преди малко.
- Ти обичаш ли снежинки? - попитах я аз.
- Да, отговори ми тя, весело поклащайки глава.
След това двамата се обърнахме към прозореца и се загледахме навън.
През годините този прозорец стана наистина важен за нас. Беше се превърнал в „нашият прозорец". Тя винаги с интерес гледаше през него, а на мен ми беше много по-лесно да говоря с нея, когато не беше втренчила големите си очи в мен.
По време на едноседмичните ми престои в дома на баба, поне веднъж Мая идваше на гости. Колкото повече растеше, толкова по-приказлива ставаше. Постепенно се превърна в най-жизнерадостния човек, който познавам. Научи ме да виждам част от недоловимите за всички, освен нея неща. Да гледам през розовите ú очила, дори и само, когато тя беше край мен.
Не, не бях влюбен в нея. Макар един хлапак като мен тогава да е почти неспособен да различава чувствата си, аз бях сигурен в това, което изпитвам към Мая. Все още не съм намерил подходяща дума, за да го изрека - чувството беше невинно, искрено, чисто. Имах необяснима нужда просто да е край мен, да я слушам как описва света си, да опозная всичко в главата й. И беше толкова малка и крехка, че нито смеех, нито имах желание да я докосна по някакъв начин. Да я хвана за ръка или да я целуна по бузата, докъдето общо взето се изчерпваше физическия ми контакт с момичетата. Единствено дете съм и дотогава бях свикнал да компенсирам липсата на братя с приятели. Никога обаче не бях си и представял, че може да поискам да имам сестричка. Ето, намерих думата. Защото тя беше именно това за мен. Моята малка Мая.
А аз, баткото, който уж се грижеше за нея, всъщност винаги имах нужда да ме изслуша точно тя. Стоях до нея напрегнат, подтиснат и втренчено я гледах как обяснява това, което я беше въодушевило. Наблюдавах я как се вълнува, как жестикулира нетърпеливо и как едновременно с това намира начин да пусне на лицето си една усмивка. Докато в един момент ме поглеждаше, пронизваше ме с ококорените си очи, отпускаше ръцете си, за да си починат и ме питаше: „Какво ти е?" При което аз започвах да изливам на прозореца всичко, което ми се беше насъбрало. Тогава сменяхме позициите си - аз се обръщах с лице, гледащо навън, а тя заставаше кротко и, гледайки през цялото време към мен, ме изслушваше, без да обели и дума. Когато приключех и се обърнех отново към нея, тя в повечето случаи казваше нещо кратко и, макар да не го правеше нарочно, изключително зряло.
Спомням си веднъж, беше скоро, ú бях обяснил надълго и нашироко проблема с едно от първите момичета, към които имах чувства (при това споделени) - Валентина. Разказвах ú за безсмислените и безрезултатни спорове, за старанията си да спирам яда ú всеки път, когато се ядоса и за неспособността си да формулирам всичко, което искам всъщност да ú кажа. А Мая ме изслуша внимателно, след което просто каза:
- Значи е време да промениш начина.
- Какво? - попитах аз, сякаш нещо ми просветна.
- Ами или променяш нещо, или всичко продължава така до безкрай. Промени се.
- Имаш предвид да не обръщам внимание и да си мълча ли?
- Мм... не, не казах това.
При което и двамата млъкнахме. Знаех, че и да искам, по-подробно обяснение от нея няма да чуя. Всеки път, след като тя си тръгваше, аз оставах замислен и търсещ посока на това, което ми беше казала.
Да. Много добре си спомням всичко, макар да не бях много голям тогава. Отделни случки нахлуват разпокъсано в главата ми непрекъснато. Ето ни на масата в хола... А ето ни и пет години по-късно, на нашия любим прозорец, гледащи в нищото на Мая... На последната ни среща.
Помня, че не го очаквах. Просто една ваканция отидох при баба както обикновено и, щом си оставих багажа, започнах да ровя из чантата си за някаква глуост, което бях открил случайно вкъщи и което бях сигурен, че много ще зарадва Мая. Както и да е, не я намерих, сигурно я бях забравил. А баба просто дойде до мен и най невъзмутимо ми съобщи, че майката на Мая намерила пак изгодна работа в Кипър и решила отново да я вземе със себе си.
Тук вече ми се губят няколко момента. Не помня нищо от мига, в който целият ми свят се срина до тогава, когато се строполих безпомощен на леглото си. Няма да описвам как се чувствах - мисля, че няма смисъл. Ще кажа само, че през цялото време до срещата ни мислех само как ще протече тя. Последната. Последната! Повтарях си го много пъти и пак не можех да го повярвам. Не знаех какво щях да направя, когато я видя или когато я изпратя до вратата... Искаше ми се да я прегърна и да не я пусна през цялото време. Дори имах намерение да го направя.
Но когато Мая влезе, усмихната и лъчезарна, както обикновено и се втренчи в мен, си спомних защо навремето бузите ми винаги горяха. Просто я поканих до прозореца и... започнах безсмислен разговор. Удивително беше с каква лекота тя разговаряше с мен! Сякаш нищо нямаше да се промени. Дали нямаше да ú липсвам? Не мислеше ли и тя като мен непрекъснато, че повече няма да се видим? Опитах се да оставя всичко това настрани и да ú се насладя за последно...
Ето, вече тръгна към вратата. И нито дума за раздялата. Изглежда това беше. Край.
Аз я изпратих, казахме си чао и тя се обърна, за да излезе, а аз останах неподвижен. Изведнъж се върна, дойде до мен и ме прегърна много силно. Една от сълзите ú намокри блузата ми. Моите останаха в косата ú. „Ужасно много ще ми липсваш" каза тя. „И ти на мен." Тогава я пуснах. Тя излезе и повече не я видях.
Поне успях да се насладя на първата ми прегръдка с моята малка Мая.
© Теодора Пенева Всички права запазени