НАВОДНЕНИЕТО

Беше горещо лято, а аз бях на път да навърша първите си седем години /според всички – най-важните/. Между всичко, което трябваше да преживее детската ми душичка, за да израсте, се наложи да преживея и едно събитие, причинено от природата, но оставило незаличим отпечатък в детската ми душевност.

Горещ ден, както всички през последните седмици. Дори жарта, която се сипеше върху земята, с нищо не подсказваше, какво има да се случи. Имахме лозе на около 500 м. от дома по права линия, но за да стигнем до него трябваше да минем през урвата, която беше надвиснала почти над целия ни квартал. Мястото беше два декара. Лозето заемаше един декар от него, а останалото – бостан и всичко друго, което е необходимо за прехраната на семейството. Лозето беше в наклона. Там дядо ми направи землянка, в която на хладно оставяше набраните рано сутринта дини /любеници по нашия край/, пъпеши, и плодове от овощните дървета. През горещината и той там си почиваше. В този ден и аз, и баба ми бяхме при него. Баба наряза динята, която аз избрах. Знаете ли колко е вкусна със сирене и хляб? От север се зададоха големи черни облаци. Баба се притесни, но дядо я успокои, че докато мине дъжда ще се скрием в землянката. Така и направихме, когато закапаха първите капки, примесени с град. Градушката бързо спря, без някакви поражения, но дъждът се изливаше като из ведро /както ние казваме/ и продължи часове. Детската ми душичка притреперваше при всеки гръм, който разпростираше светкавиците си до входа на землянката. Баба ме притискаше до себе си и ме успокояваше, но аз усещах до гърдите си разлюляното й сърце.

Както започна дъжда, така внезапно спря, но силното бучене на прииждаща вода уплаши и дядо. Излязохме навън. В долния край на мястото, дето беше пътя, летеше мътна, тинеста вода, която носеше изкопаното от пътя и съседните места и се спускаше стремглаво към урвата и квартала ни. Аз не можех, но дядо и баба си представяха, какво става с домовете ни, които бяха долу – в ниското до железопътната линия и сълзи се лееха от очите им, отправени нагоре – към Бога с молитва за спасение. Искаха да полетят към дома, но водата ни преграждаше пътя. Обиколихме над лозята и стигнахме до урвата, която се бе изместила на метри към нас. Отнесеното от водата се бе наслоило покрай домовете ни, железопътната линия и градините под нея. Водата бе изместила траверсите, пробила два три метра отвор под тях и се мяташе с невъобразима сила надолу. Влаковете бяха спрени на гари преди града, но този отвор под железопътната линия намали напрежението в квартала. Той беше потънал във вода, по която плуваше всичко възможно от дворовете и ниските къщи, на които се виждаха само покривите. Някои от тях направо се разпукваха и потъваха в калта. Баба изпищя. Дали беше видяла нашата лятна кухня – не зная, но и тя не можеше да каже, защото припадна...

Останалото е проза – страшна, мъчителна, убийствена за бедното население, което живееше в квартала... Тук няма място да разкажа за всичко това, но то е в мен и ме изгаря винаги, когато си спомня, вече разбираща, всяка капка пот, всяка сълза, всяка бразда издълбана по лицата на бедните хора.

28 05 2017

Надежда Борисова Аврамова