16.09.2023 г., 16:40 ч.

 Нечистите – 48 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
649 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

Имаше си предимства да си в добра компания, мислеше си Чарли. Например, днес двамата с далшира решиха да посетят Майсторът на Кантората, за да си побъбрят за някои важни въпроси, и никой – никой – не им каза да почакат Йерел да ги приеме. Никой не се опита и да залови Флетчър и да получи наградата за главата му, въпреки че мошеникът практически можеше да види мечтите им за дебела кесия сребърни сиглои.
Майсторът довърши изречението, което пишеше – само едно и доста по-бързо, отколкото щеше да направи, ако Чарли стоеше сам пред него. Вдигна поглед от листовете си и преднамерено бавно погледна гостите си, които вече се бяха настанили без покана на столовете пред бюрото му. Флетчър дори си беше домъкнал своето трикрако столче.
– На какво дължа честта далширът да ме посети, и то в толкова… необичайна компания? – попита Йерел.
Чарли си пое дъх да отвърне, но Тамеш свали пръстена и го задържа между палеца и показалеца си на нивото на очите на Майстора.
– Това.
Флетчър въздъхна и се отпусна на табуретката, която изскърца заплашително. Той я потупа по единия крак.
– Пръстенът? – попита Майсторът, поглеждайки го учудено. – Какво за него?
– Не съм в настроение за игри, Йерел. – предупреди го далширът.
– Знаем, че имаме демон в двореца. – обади се Чарли. – Знаем, че Лунният камък й вреди. И знаем, че и ти знаеш, след като си му дал пръстена. – Майсторът го гледаше безизразно и мошеникът му се усмихна. – Далширът наистина не е в настроение за игри, така че предлагам да прескочим увъртането и да минем по същество.
Йерел спря погледа си върху Чарли, сякаш се чудеше защо му е позволено да говори, като практически седеше на земята, а после се облегна назад в стола си и насочи цялото си внимание върху далшира.
– Какво по-точно Ви интересува за него, авазари?
– Интересува ме защо не си сметнал за разумно да споделиш на някого от семейството ми, че брат ми спи с проклет демон. – процеди Тамеш, стискайки пръстена в ръка. За миг изглеждаше, сякаш се кани да замери убиеца с него, но успя да се овладее. Пое си дъх и с наложено крехко самообладание допълни: – И защо аз получих този пръстен, а не брат ми или баща ми.
– Защото те са императорът и наследникът му. – отговори му спокойно Майстора. – От друга страна, Вие сте заменим и далеч не толкова важен. Вашият контрол не е от значение за плановете на демона и тя би Ви оставила да се бунтувате, както и направи. Ако обаче брат Ви или баща Ви бяха проявили „здрав разум“, тогава картинката съвсем нямаше да е толкова мирна и спокойна, колкото е сега.
– Мирна и спокойна? – викна далширът. – Баща ми е мъртъв! Три от сестрите ми са мъртви! Градът ми беше нападнат от чудовища! Как това, нечистите да го вземат, е мирно и спокойно?!
– Реалността често не е идеална, авазари. Останалите Ви сестри са живи. Брат Ви е жив и градът се размина сравнително леко. – изтъкна му безпристрастно. – Демоните са силни същества, авазари, които получават това, което си пожелаят. А тя е особено силна и безскрупулна. Харесва й да контролира всичко около нея, да бъде обожавана. И в момента иска брат Ви и всичко, което върви с него. Всичко това щеше да се случи много по-рано и с много повече кръвопролития, ако брат Ви се изплъзнеше от влиянието й или баща Ви се опълчеше на връзката им, но Вие? Не сте пряк наследник и нямате нужната власт да сте пречка. Поне в нейните очи.
– Но не и в твоите. – наклони глава на една страна Флетчър. – В твоите той е точно това, от което се нуждаем, за да се избавим от нея?
– Той е богат и с власт. По-важното -свободен е да ги използва, но също така е достатъчно безобиден да бъде оставен да го направи. – Майсторът намери първата си лека усмивка. – Което го прави перфектен.
– Перфектен за какво? – избухна Тамеш и размаха ръка. – Тя има контрол над морите и явно над целия ми проклет дворец! Какво мога да направя аз?!
– Всичко, което обикновените хора или брат Ви не могат. Имате свободата да отидете където прецените, без това да изглежда подозрително и да говорите с когото трябва. Можете да отидете на екзотична разходка до друго кралство или просто до къщата си извън града. – явно правилно прочете неразбирането в изражението на далшира, защото се приведе напред и продължи: – Избрах Вас, авазари, защото когато видите проблем, не се примирявате с него. Открихте демон в града и се опитвате да намерите решение.
Тамеш сви устни и се отпусна с уморена въздишка назад в стола.
– Не съм много сигурен какво решение имаме. – каза и потърка лицето си с ръка.
– А пък аз съм сигурен, че той се интересува доста от решението ни. – обади се Чарли, барабанейки с пръсти по крака на табуретката. – Може дори да се каже, че ако не Ви бе подарил пръстена, никога нямаше да го намерим.
Незимът го гледаше объркано, но Флетчър не изпускаше Майстора от поглед. Усмивката на лицето му бе станала една идея по-искрена сега, когато бе усетил, че е напипал някаква истина.
– Трябва да отбележа, че решението почти само ви намери. – изтъкна Майсторът.- Трябва и двамата да се съгласите, че някак привлича силните хора към себе си.
Тамеш видимо се опитваше да не разкрие объркването си. Чарли, от своя страна, беше приковал Йерел с един от редките си сериозни погледи.
– Звучи ми, че интересът към нея се простира малко по-далеч от това, че е решение.
– Тя е много добро решение на много проблеми, Флетчър. – Майсторът се усмихна твърде хищно, за да може да бъде наречено дружелюбно. – Включително и на няколко мои, което я прави дори още по-специална.
При това Чарли избарабани по триктакото столче и се усмихна отново.
– Докато си остане решение…
– За Шей ли говорим? – не се сдържа накрая Тамеш.
– Да. – потвърди му майстора, преди да се обърне към мошеника: – И тя винаги ще е решение на един основен проблем в моя скромен живот. Защото винаги ще държи теб и онзи твърдоглавец под някакъв контрол. Нещо, което аз не можах да постигна за всичките тези години.
– Винаги е добре да има някой, който да се грижи лошите деца да се държат прилично. – съгласи се Чарли.
Далширът издиша раздразнено и се наведе напред.
– Наистина ли вярваш, че Шей може да се справи с Велахе? Може и да има добра глава на раменете, но е най-обикновена Сянка. Доколкото чувам, дори не е постигнала пълен контрол над уменията си.
– Не уменията й на Сянка са важни, въпреки че определено помага да не може да бъде очарована. – каза Майсторът. – За няколко дни успя да се сдобие с крадец и убиец, а по-късно да добави далшир и любимата принцеса на народа. Умението й да събере такава силна и влиятелна компания и желанието й да действа там, където други се отказват – това е важното в случая. За да се изправиш срещу демон, се иска кураж и сила, каквато малцина притежават.
Чарли се подсмихна.
– Ако си започнал да се замисляш дали да я вербуваш за Кантората, по-добре недей.
– Мога да й предложа много добри условия. – изтъкна Йерел и допълни: – И собствен стол.
– Сега се чудя дали не искаш да я вербуваш като извинение просто да вземеш поредния стол. – измърмори мошеника, поглеждайки през рамо към колекцията.
– Не ми трябват извинения. – каза Майсторът и отново насочи вниманието си към Тамеш. – Нека да се върнем на пръстена Ви, авазари, и защо госпожица Шей е добро решение на повечето ни проблеми. Пръстенът предпазва ума Ви бистър и ясен, както вече сте открил. Това Ви дава възможност да набавите известни ресурси, с които Шей-азари да успее да забави и отслаби въпросният демон и с малко повечко късмет – да го убиете.
– Какви ресурси? – попита далширът и повдигна пръстена отново. – Защото още от тези ще са много полезни.
– За съжаление той е единствен по рода си. – отговори му Майсторът. – Камата също е уникат, който може да изиграе ключова роля и който по една случайност Флетчър е прибрал. – при това замълча, местейки поглед между Тамеш и Чарли. След малко въздъхна: – Което явно също не е новина за никого.
Далширът игнорира разочарованието му.
– Защо да е единствен по рода си? И той, и камата са направени от Лунния камък. – потупа гърдите си. – Имам достъп до него. Каквото и да е необходимо, за да отчупим парче, ще го предоставя. От теб се иска само да споделиш технологията. Или името на онзи, който знае каква е. Трябва да има някаква – нося доказателството за това на пръста си.
Майсторът почука с показалец по бюрото. Очевидно се чудеше дали да сподели нещо, което заинтригува Чарли. Колебанието му можеше да значи, че тази информация може и да го нарани по някакъв начин. Погледна за миг през рамо, сякаш очакваше да намери някого до себе си, после разкърши рамене и каза:
– Прав сте, авазари, че има технология за това, но за съжаление тя не може да бъде приложена тук. С изключение на пръстена и камата, всички парчета, които бяха донесени, са загубени.
– От къде са донесени? – попита подозрително Тамеш.
– От света на демоните. – отговори бавно. – Виждате ли, авазари, лунният камък не е дело на този свят. Когато вратата се отворила и демоните дошли тук, освен тях преминал и той. Неприятна изненада, която докарала доста главоболия. И, макар да е добро оръжие, тук няма нито достатъчно магия, нито знание и инструменти, за да може да се отчупи парче от него. Прекалено твърд е и магията му е прекалено силна, а малкото парчета, които дошли с него, били разграбени и изчезнали още преди десетилетия. Единственото, което успях да намеря, е това, затворено в пръстена Ви, но за съжаление не разполагаме с друго.
Рамената на Тамеш се отпуснаха сломено и той отново се вгледа в пръстена. Флетчър обаче се приведе напред.
– Какви главоболия? – попита. Йерел му отправи объркан поглед и мошеникът поясни, мъчейки се да прикрие нетърпението си: – Лунният камък ни е докарал доста. Какви?
Ново колебание премина през Майстора, преди да отговори:
– Войни. – каза. – Много битки са се провели през първите няколко години. Всеки е искал магическия камък за себе си. Донякъде той е причината за неразбирането ни с Фриниа. Говори се и че постепенно засилва магията в хората около него. От поколение на поколение, все по-силни магьосници се раждали, докато не станали достатъчно надарени, за да контролират водата, земята и живота, довеждайки някога буйната растителност на Хайрани до пустиня. Все още част от народа смята, че ако се отърве от камъка, то магьосниците ще загубят част от уменията си и пустинята ще изчезне – други искат да го притежават, а не са малко и тези, които дори и днес се опитват да го откраднат.
Чарли го изгледа с насмешка. Не беше искал урок по история, която всички знаят. Виждаше право през него. Тамеш надигна глава.
– Флетчър каза, че морите са се опитали да го откраднат. По нареждане на Велахе. – по тонът му си личеше, че още не вярва съвсем, че тя може да ги контролира. – Във всеки случай ще трябва да я спрем, преди да е успяла, но няма как да се случи с един пръстен и една кама, когато тя може да очарова всеки само с поглед.
– За това е такъв голям почитател на Елизабет. – каза Чарли. – Тя е Сянка, тренирана от Ка‘Раим.
– Тя е в Хайрани от по-малко от година. Какво обучение може да е получила? – попита скептично далширът.
– Ка‘Раим си има свои методи. – отвърна с лека усмивка Чарли. – Във всеки случай истинската й цена идва от там, че не може да бъде очарована, но пак има един дребен проблем. Има си причина обикновените хора да боготворят Лунния камък. Той излъчва енергия, която е осезаема дори за обикновените хора. Камата е направена от същия камък и за разлика от обкова на пръстена – няма какво да я тушира. Велахе ще ни надуши още преди да сме доближили портите й.
– Ножът някога е имал кания… Само че е загубена и никой не знае къде точно е. – Тамеш изпуфтя и се облегна тежко назад в стола си. – Само че случайно разполагам със заклинанието и материалите за обкова на пръстена и ако някой особено даровит магьосник реши да се пробва, – при това погледа му съвсем еднозначно се закова върху мошеника, седящ върху ниското дървено, трикрако столче: – сигурно ще успее да изработи нова.
Този път бе ред на Флетчър да се разочарова от липсата на каквато и да е реакция от страна на Тамеш. Вярно, бе показал някакви умения, когато задържа гвардейците му под бариера онзи ден, но все се бе надявал на нещо повече. Въздъхна. Имперското семейство и проклетите им ресурси.
– Няма ли да е по-добре да хванем този, който е направил обкова за пръстена? – попита.
– Щеше да е идеално, но умря. – отговори му Майстора.
– По време на направата на обкова ли? – подсмихна се Чарли.
– Да. – отговори му Майстора.
Усмивката на мошеника трепна. Затърси някаква следа по лицето на Йерел, че се майтапи, но в очите му нямаше дори наченки на шеговита искра.
– Прекрасно. – изсумтя.
– Тогава още повече ще се зарадваш да научиш и че е дълго и отнема време. – допълни Майсторът и извади няколко листа от чекмеджето на бюрото си. Колко удобно, че бяха под ръка, помисли си мошеникът. – Все още ли искаш да го видиш?
Чарли не искаше да умре. Харесваше му доста да е жив. По тази логика заплахата, че въпросното заклинание може да попречи на плановете му да продължава да мърда още известно време, трябваше да го откаже или поне да го накара да се поколебае. В случая обаче само събудиха нетърпението и любопитството му.
Мошеникът протегна ръка към листовете.
– Все пак познавам надарен магьосник.

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??