В ранното утро будилникът пропя ужасната си песен от съседната стая и Габриела ококори зелените си очи в тъмната стая. Последният ù спомен за хубаво наспиване беше преди около 1 година - когато все още беше здрава...
  От 40 минути стоеше, забила поглед в тъмното пространство пред нея, но времето в главата ù се пилееше, губеше се, тя изживяваше всичко в мигове, а не в минути, нито в часове. Внезапно скочи от леглото и за няколко секунди изтича в другата стая. Там майка ù вече бе приготвила черното си кафе и жадно посръбваше на кухненската масичка.
- Добро утро, слънчице! - каза майка ù с мек и топъл глас, от който струеше безбожно много любов и преданост.
- А-Н-Д-Ж-Е-Л-А! - изкрещя на пресекулки 13 годишното момиченце. Така го извика, сякаш говореше на свой далечен роднина, на някой, много по-непознат от собствената ù майка. Пискливият ù глас отекна в тихата стаичка и образува напрегнати вибрации. 
- Искаш ли закуска? - каза усмихнато Анджела, като погледна към топлите кифлички, които стояха в ъгъла на масата.
   Габи се усмихна хитро и седна на стола пред ароматните кифлички. В този момент вратата на кухнята проскърца и през отвора се показа изтормозената физиономия на баща ù - Александър. Той премина през тях, без въобще да ги отрази, сънено напипа каната с кафе, седяща на бар-плота и си сипа в една бяла, порцеланова чашка.

  От очите му струеше хладнина, погледът му бе скован и почти празен. В движенията на ръцете му, начина, по който премина покрай шкафа с прибори и седна на масата до жена си, се четеше някакво скрито пренебрежение. Той погледна към Габи. Тя лакомо нагъваше кифличките, като от време на време издаваше по някой примляскващ звук, характерен за 5-годишните деца без особени маниери. Александър почувства как го облива силна, отблъскваща вълна.
  Той чувстваше дъщеря си все по-далечна, все по-непозната, с всеки изминал ден. Тя вече не беше неговото красиво, чернокосо момиченце, с трапчинки по бузките и плътни, извити в бодра усмивка устни. Не беше неговата малка умница, която едва на 4-5 годинки се научи да брои, дори малко да чете. Сега нейните зеленикави очи не излъчваха онази, напълно нехарактерна за дете, мъдрост. Те бяха пълни с бъркотия. Абсолютна, тотална бъркотия. 

  От година и половина Габриела страдаше от биполярно разтройство. С други думи - беше пострадала много сериозно психически. В началото всичко изглеждаше като лека паника или просто някакво детско разтройство, кратко объркване... Но болестта ù бързо се задълбочаваше, епизодите светкавично се  меняха, настроението ù ставаше все по-неразгадаемо, депресивно и притеснително. Често изпадаше в необясними състояния на еуфория, погледът ù искреше, а малкото ù сърчице често заплашваше да се пръсне от вълнение. 

   Александър обичаше дъщеря си, разбира се, че я обичаше... Той просто не знаеше какво да стори, чувстваше се напълно безпомощен, а напрежението у дома му идваше в повече, проблемите в работата му го съсипваха допълнително. Въобще целият му свят се бе превърнал в една хаотична каша. Беше длъжен непрекъснато да наблюдава страданията на Габи. Той виждаше, че в  главата ù се случва нещо ужасяващо. Стотици пъти бе ставал свидетел на откъслечни части от фантастичния ù свят, който непрекъснато сменяше картините в главата ù, объркваше здравия ù разум и разсейваше всяка следа от трезва мисъл. 

   Въпреки всички опити на семейството да помогнат на дъщеря си, почти всички видове лекарства, терапии и прочее, оказваха само кратко облекчаване на симптомите на детето. 

   Неловката и потискаща тишина бе нарушена от Анджела, която като че ли единствена се държеше да не се разпадне.
- Не закъсняваш ли? - погледна тя към Александър, който шумно отпи последната глътка от кафето си и безжизнено пусна чашката на масата. Тя се търкулна бързо, падна от масата върху плочките, а накрая се разби в краката на Габи. Тя пъргаво подскочи от стола и се ухили злорадо. Наведе се, грабна едно от отчупените парченца порцелан и замери майка си. 
   В този момент сякаш последната капка търпение шумно плясна в чашата на Александър. Той стана нервно от масата, като я изблъска напред, погледна дъщеря си огорчено и излезе от стаята. 
Анджела премести дъщеря си на канапето до телевизора и със сълзи, напиращи да потекат от очите, започна да събира парченцата от счупената чаша. След няколко минути отвън се чу палене на двигател, последвано от бързо ръмжене, а след секунди вече нямаше и следа от Александър...

   След като изчисти всичко, потърси с поглед дъщеря си. Тя си стоеше там, на цветното, меко канапе, с шарещ по стените поглед. Очичките ù се движеха толкова бързо, преминавайки от предмет на предмет, че е чудно как не я заболя главата. Анджела я взе в ръцете си така, както се носи малко бебе и я понесе към детската. Там я сложи на леглото, като ù даде купчина с книжки за оцветяване и комплект моливи. Излезе от стаята, за да се заеме с ежедневните си задължения, които включваха какво ли не...

   Габи остана сама. Първоначално чувстваше как в главата ù се въртят няколко различни картини, може би някакви спомени, или просто поредните фантастични сюжети. Изведнъж от окото ù се търкулна кристална сълзичка. Плъзна се по бузката ù, погъделичка скулите ù, спря се за миг на брадичката, а после капна върху една от книжките. Габи загледа сълзичката. Тя не осъзнаваше защо плаче. Но плачеше. Нещо вътре, дълбоко, дълбоко в нея ù липсваше болезнено много. Чувстваше, че в гърдите ù нещо се разкъсва бавно, като разтваря огромни рани, от които изскачат всякакви отвратителни емоции. Габи избухна в плач. Гласът ù тихичко отекваше в празната стая, а сълзите ù, противно на тихия стон, се лееха като безспирен водопад по лицето ù. След секунди книжките пред нея бяха още по-влажни. Тя стана от леглото и се понесе бавно напред. Прекоси стаята си и излезе през задната ù врата, която водеше директно в коридора към външната врата.