Всички ние носим в сърцата си неща, за които другите не биха предположили. Скъп спомен от детството, карта на мястото, където заровихте снимката на първата си любов; късчето съвест, което забравихме, когато излъгахме за пръв път; педантизмът да оправяме леглото си, защото сме го оставили така при новината за смъртта на близък; страхът, че никога няма да имаме дъщеря на име Марина.

            Очите му с цвета на бирата, която държеше, прогориха тунел в мен и вече можеше да начертае карта до мястото, което не показвах на никого. Не му казах, че никой друг не ме е опознавал за толкова кратко време; че заради него повярвах в съдбата; че му отива да е с няколко килограма отгоре; че черното му отива също; че се възхищавах на образа, който виждах в очите му; че колкото по-дълго гледаше в тях, се губеше и скоро щеше напълно да се стопи из дебрите на душата ми. Не му казах, че за пръв път чувам за тази група, но след като ми изпрати онази песен, я слушах сто пъти на ден; че никой друг няма да декорира толкова съвършено душата ми; че там вече откривах части от него.

            Започнах да говоря с него, докато пътувах за работа. Срещахме се случайно в някое затънтено кафене и си казвахме нещата, които никога не бяхме посмели. Иронизира ме и макар това да е моят ум, аз му позволявам. Позволявам му неща, които никога не бих позволила на своя измислица, защото ми харесва, че би ги направил. Тогава автобусът спира. И трябва да сляза. Той бе предрекъл, че ще стане така, но едва ли предполага, че аз помня. Затова понякога се старая да не мисля за него. А след това се радвам, че телепатията не съществува. И си забранявам да пиша за него. Забранявам си да пиша за любов, защото ще е лигаво, банално и (за него). А после спирам да пиша. И ме е яд, че една измислица може да е най-истинското нещо в думите ми (дори когато идва без музика).

Никога няма да призная, че пуснах онази глупава песен на приятеля си (съвсем не е глупава, аз винаги ще я харесвам) и открих някаква чудовищна наслада да я слушам с човека, с когото току-що сме правили любов. В онзи миг извърших най-голямата изневяра и се гордеех с това, защото ме доближаваше до него и затова ме правеше повече себе си. Голата ми душа се бе скрила в акордите на песента.

Онази сутрин разлях кафе върху очилата си, когато телефонът звънна и нечий глас каза, че брат ти е катастрофирал. Това позвъняване се случи, докато сутринта беше още бяла и постави граница между онова, което можеше да бъде и онова, което трябва да се случи. Преди да ти се наложи да се грижиш за племенника си, преди майка ти да се премести при теб, преди снаха ти да започне да ... с всеки срещнат. Преди да премълчим нещата, които много други преди нас са си казали. Оттогава не понасям звука на I-phone. Колко пъти на ден звъни телефонът ти?

Упорито отказвам да си купя нов калъф за очила. В ината ми има една особена нотка фанатизъм, от която не съм готова да се откажа. Вярвам, че в кафените петна е пропита последната сутрин, когато светът беше идеален. Отварям калъфа сред хора, които дори не подозират каква магия е събрана в няколко петна от кафе. Напомня ми за очи (с цвят на кафе, бира или каквото щеш, защото няма значение, когато са твоите очи), които откриха тайните коридори до мястото, където отивам преди да заспя.

Всички ние имаме такова място – една тайна съкровищница от емоции, която е скрита дълбоко в същността ни. Нещата, които никога няма да кажем не трябва да бъдат казвани. Също като закликание, губят силата си, ако ги изречем на глас и имат смисъл, само ако бъдат чути... в мълчание.