Това не е още една история как двама се обичат, разделят, плачат и страдат. В тази история има любов, има раздяла, има плач и страдание. Разликата е, че не става въпрос за двама влюбени.

  Всичко започна на 12 септември 1996 година. Тогава беше първата ми среща с майка ми – Красимира Тодорова Христозова. Това беше и продължава да е най-забележителният човек, който някога съм виждала.

  Като родител тя беше строга, като майка - силно любяща, а като приятелка - вярна до гроб. Спомням си гласа ù - най-прекрасният звук на света. Дори когато ми се караше, дори и тогава пак обожавах гласа ù. Очите ù бяха сиви. В тях се виждаше много. Очите ù бяха прозорец към сърцето. Ръцете ù... Не мога да се сетя за нещо по-нежно. Сърцето на майка ми си остава загадка за мен. Единственото, което мога да кажа е, че ако някой влезе в сърцето ù, той си остава там завинаги.

  Минаха 3 години, откакто тази забележителна жена, майка, дъщеря, съпруга, роднина, приятелка и колежка не е сред нас, но всеки, който я познаваше, можеше да каже поне две хубави неща за нея. Аз мога да кажа двеста и две и това е разбираемо, все пак говоря за майка си. Раздялата, която преживях, ме промени. Според някои - към добро, според други - към лошо.

  Едно нещо в мен не се е променило. Винаги когато съм изправена пред трудност, се сещам чия дъщеря съм и това ми дава сили винаги да мога да продължа напред. Обещала съм, че всичко, което постигна в този живот, ще го постигна в памет на майка ми...

                Сигурна съм, че тя е още жива в сърцата ни !!!

                               В памет на Красимира Тодорова Христозова (1968-2008)