В заведението беше тихо и спокойно, обичайно за този час на ранния следобед в който Ясмин обичаше да идва. Мястото не бе като онези шумни и претъпкани барове в центъра, намираше се в малка уличка с дълга редица от липи. Сградата над него криеше душите на живеещите зад тухлени стени и понякога някой от обитателите ѝ се застояваше на прозореца, наблюдавайки посоките на живота.

         Хората се отбиваха най-често след работа, понякога за кратко, понякога и за по-дълго, но никога за да вдигат шум. Идваха да си поговорят, да поседят в лек унес и след това да се приберат по домовете си, позабравили тежестта на дневните си проблеми.

         Собственика беше едър и много спокоен човек, излъчваше търпеливост и го предаваше на клиентите си. Ясмин бе чула от някой, че е бивш боксьор тежка категория –  доста добър във времето си, но някогашната спортна агресия го бе превърнала в този монумент на съвършено равновесие. Сам наливаше питиетата зад бара и видът му призоваваше клиентелата си към вечерно примирие във вечната война с живота.

         Рядко говореше, това оставяше на момичето, което разнасяше поръчките – тя посрещаше и изпращаше всички с лъчезарна ведрост. Ясмин знаеше, че е дъщерята на собственика и се оказа, че са на една и съща възраст, понякога си говореха по интересни и за двете теми.

          Когато влизаше, често след като отвореха, си кимваха за поздрав с бармана-собственик, а дъщеря му я поздравяваше по име и я даряваше с толкова чиста и лъчезарна усмивка, че озаряваше цялата ѝ душа.

         Как ѝ се искаше да има тази ярка светлина в себе си, да посреща и изпраща всичко с усмивка, но затова бе нужно да има опора като нейната, с юмруци от тежка категория.

         Сядаше винаги на ъгъла на дългия бар, на последното от редицата високи столчета, до изключената игрална машина на която се облягаше. Обичаше да гледа и слуша това, което ставаше наоколо. Понякога рисуваше в малкия скицник отлитащи птици и самотни дървета насред напукано от мъка поле. По-често обаче съшиваше своите безкрайни нанизи от думи за всичко онова, над което се спираха мислите ѝ.

         Ясмин разказваше за разходките по изгрев, за спомените си от нощите, за разочарованията, които идваха от дълбочината на душата ѝ в търсене на обратния път. За горчивото и сладкото от настоящето, но не и за мечти, такива Ясмин отдавна нямаше – тях бе загубила необратимо в мрака на пътя си.

         - Пишеш ли? - попита веднъж едрият собственик, приближил се без да го усети, увлечена в една история, която изливаше в подравнени като полкове стотици думи по редовете.

         На такива му заприличаха, напомняйки му с нещо за дните в армията.

         - Когато има за какво. Има случки, които просто крещят да бъдат разказани и така да се запазят като спомен.

         - Когато имам време, обичам да чета - кимна той доброжелателно и се оттегли настрани.

         Ясмин му остави няколкото листа на историята, която написа и от тогава мястото в ъгъла винаги беше свободно, въпреки, че имаше дни в които не идваше. Обеща си един ден да напише нещо за този тих бар и неговия малък свят. Имаше какво да разкаже за онези приятни усещания, които почувства не един път сред приглушената му светлина – нещо като дом, крепост, която би я предпазила от всяка буря.

         ******

         Днес освен нея на високите столчета имаше още двама клиенти – млад мъж и жена. Тримата бяха единствените посетители в ранния час. Ясмин дойде както винаги малко след часа на отваряне – идваше първа заради онази прохлада, която присъства винаги след като вратите биваха отключени. Заради мириса на чистотата, която се носеше, все още незамърсена от полъха на външния свят. Заради тишината, малко преди да бъде изблъскана от идването на приглушените шепоти на хората.

         Той пиеше нещо кехлибарено в малка чаша, тя нещо рубинено във висока чаша. Барманът се бе оттеглил в своя си ъгъл и бършеше до блясък подобни им стъкларии с големите си ръце. От уредбата се носеше обичайната лека музика. Ясмин се облегна на дланта си и не мислеше за нищо конкретно в този миг на приятна отпуснатост:

         Днес нямаше да рисува жерави и мъртви дървета в голи полета. Нито имаше какво да напише. Просто се превърна в част от мелодята.

         - Значи наистина ще заминеш? - каза жената с неприкрита болка в гласа.

         - Да, казах ти още сутринта, че ще замина в петък – мъжът отпи и се опита да отбегне погледа ѝ.

         Жената следеше с пръст кръглия отвор на чашата, очите ѝ не се откъсваха от неговите, търсещи нещо някъде далеч от тук.

         - Не можеш ли да го отложиш, да кажеш, че си се отказал? – някаква скрита надежда подслади гласът ѝ.

         - Нали ти обясних, че едва успях да се вредя. Трудно беше дори да се запиша в групата от кандидати, а щом са ме одобрили, знаеш, че ще е лудост да се откажа.

         - Защо отиваш там? Не дължиш ли нищо...

         - Знаеш, че там ще се почувствам на място. Отдавна го искам и трябва да опитам.  Ти го знаеш - също и какво ми струва да остана в този град.

         Жената разбираше стремежа му да избяга, но в нея винаги бе горял пламъка на надеждата, че тя ще направи живота му достатъчно смислен за да бъдат заедно тук. Но като всяка крехка надежда и тази бе обречена да угасне, едва разпалена.

         - Знаеш го нали? - той повдигна главата ѝ, най-после поглеждайки я в очите.

         В тях виждаше любовта ѝ - истинска, неподправена и въпреки всичко трябваше да я изостави. За да спечели себе си, макар навярно да я загуби.

         Тя знаеше и това, знаеше, че за него това е нужното, за да продължи да усеща пулса на живота, който бе започнал да замира в сърцето му. Но за нея любовта ѝ бе по-силна от всичко и нямаше нужда от друго за да бъде на мястото си.

         - Ами аз? - попита жената, нутешима, че дори обичта ѝ към него не може да го задържи. – Нищо ли не знача за теб?

         Той мълчеше. Вече бе претеглил и нея, и желанието да замине.

         - Ще бъда жива, но с изтръгнато сърце – нима това ще може да се нарече живот?  Тяло, лишено от своето усещане за живот...

         Мъжът изпи на един дъх течността и махна да му донесат още. Барманът му наля и внимателно я сложи пред него и отново се върна в ъгъла си, като скръсти ръце и се загледа в едно петно светлина на плота.

         А мъжът гледаше жената с коси, уловили цвета на най-тъмната нощ и нейните сини очи. Ясмин видя, че я обича по някакъв негов си начин, но не може да остане в място, което го е подтискало цял живот. Знаеше това от личен опит, затова и самата тя толкова дълго се скиташе, оправдавайки се, че всъщност се завръща, но без да бърза.

          Влюбената го разбираше, но ѝ бе толкова трудно да си позволи да се разделят. А не можеше да направи нищо повече от това, освен да го обича и не искаше да помисли, че някой ден трябва да забрави това чувство.

         Да обичаш някой толкова силно е проклятие – помисли си Ясмин, усетила страданието на непознатата жена:

         Сърцето, веднъж разкъсано на две, започва да пулсира с неописуемата болка от раздялата и никога няма да се почувства отново цяло.

         Ще тупти в празнота с дни, години, навярно цял живот.

         Ще се свива от всяка мисъл за любимия, който никога няма да се завърне, а ще заспива все така очаквайки го и ще се събужда отново само.

         Ще ридае от всеки спомен на изживените заедно мигове, умирайки всяка нощ, само за да се прероди отново в болката на следващия ден.

         - Раздялата няма да е вечна – опита се да я успокои мъжът, отмести чашата си и намери дланта ѝ.  

         - Никога няма да е същото. Никога повече... – сините ѝ очи се напълниха със сълзи.

         - Все един ден ще се върна и всичко ще бъде както преди. 

         Тя изпи рубинената си напитка и стисна силно ръката на мъжа за да покаже, че не иска да го пусне.

         - Освен това ще ти пиша непрекъснато. Знаеш, че няма да те забравя – обеща ѝ той и в този момент беше искрен, но моментите лесно отминават и се губят в идващото, залъгващо винаги с нови обещания, че е по-красиво от миналото.

         - Там ще си друг. Ще се превърнеш в друг човек и ще забравиш всичко между нас...

         Това той го знаеше, затова и отиваше – за да се превърне в онзи, който не можеше да бъде сега, тук.

         - Недей да ходиш! – помоли го тя, красивите  ѝ очи вече не можеха да задържат прилива от сълзи и те затекоха по лицето ѝ.

         Беше красива в сиянието им – тъжно и болезнено в предречената от съдбата раздяла.

         Той погали и целуна ръката ѝ. Не избягваше погледа ѝ, но решението му бе окончателно:

         Винаги се губи нещо, щом поемеш нов път и загубата е спътница на всяко начало!

         - Не, няма да съм друг. Нали съм само твой, така, както винаги е било – ласкаво рече и отново целуна ръката ѝ, дори да я лъжеше, пак прозвуча хубаво.

         - Мой си... – прошепна жената, а гласът ѝ пресъхна от болката.

         Останаха така, загледани един в друг, с преплетени пръсти и безмълвно продължили разговора чрез мислите си. Така бяха правили не един път – оставаха сами насред заобикалящия ги свят и нямаха нужда от думи. Но и двамата знаеха, че никога повече няма да са онази двойка, която някога е повярвала във вечността на любовта си.

         Пропастта започна да нараства и да ги отделя с всяка минута. Тя държеше с последни сили умиращата си надежда, че чудото може и да се случи и всичко да се върне както преди, но осъзнаваше присъдата, че ще бъдат като два чифта очи, които ще се търсят над бездната, разделила ги завинаги и дори някога все пак се засекат по пътя, защото живота обича да предлага подобни срещи на разделилите се някога, едва ли ще разпознаят в себе си онези двамата, които бяха сега:

         Ще станат чужди един за друг, превърнали се в две тела под едно и също небе... и само то щеше да ги свързва. Любовта им няма да се разгори така както е било... някога.

         Никога повече! - за кой ли път му повтори тя, а сините ѝ очи искряха.

         Той си мислеше дали ще я забрави бързо както му предрече или ще изпълни клетвата си завинаги да я обича? Искаше да може да бъде с нея, но искаше и да отлети – беше като птица в кафез, можеща да пее на воля, но обрамчена от решетките му, въпреки обичащата слуша песните ѝ.

         Започнаха да идват и други клиенти, скоро барът се понапълни и вече не бяха  сами, така както искаха някога – само те двамата и любовта им.

         Уловили в ръцете си времето и нищо да не може да ги накара да се разделят.

         Да бъдат заедно винаги завинаги...

         Двамата станаха, мъжът плати, без да отделя очи от нейните, и все така преплели ръцете си напуснаха заведението, в което никога повече нямаше да се завърнат.

         Барманът и Ясмин бяха станали неволни свидетели на тази раздяла.

         Когато излязоха, той спря за миг работата си и се загледа към изхода.

         Ясмин също гледаше следите, останали след тях.

         С поглед собственика я запита дали тази случка ще е от тези, които си струва да запази в думи. Ясмин кимна в потвърждение. Разбрали се безмълвно той продължи да разлива напитките, които му дъщеря разнасеше по масите - бе дошла преди малко и не разбра за сбогуването между двамата непознати, но усети, че нещо е станало и сякаш забрави да се усмихва.

         Тази вечер, бившия боксьор тежка категория, потъна в особена тишина, която никой не посмя да наруши. Човек, понесъл хиляди удари в лицето си и раздал двойно повече на съперниците си, но останал верен на своето обещание към сърцето си.

         Ясмин изведнъж разбра, че и той някога е трябвало да се раздели с онази, на която го е отдал – само че тя винаги ще го чака там, в онзи сън, от който няма да има сила, която да ги раздели щом и той заспи.

         Замисли се за дългото безкрайно завръщане, което очаква всеки един изгубил любовта си и написа:

         „Нима човек се среща с друг, само и единствено за да се разделят? Да почувстват за кратко вкуса и огнената стихия на любовта, която после тя, раздялата, покрива с леден слой сърцето и опразва душата завинаги. Същото това „Завинаги!” в което се кълнат под арката на обичта си един към друг.“

         Ясмин все още нямаше отговор на това, дали живота дава шанс да изминем пътя до краят му и да се завърнем в отправната си точка или просто „никога повече“ няма да видим любимите очи...