Има една лъжа, заблуда която сами си налагаме. В началото искаме да станем на 12, после на 15, а накрая на 18. Дори не забелязваме кога животът минава покрай нас. Не чуваме възрастните, които ни казват, че това са най-хубавите ни години. Дори и да го чуем просто няма как да го разберем и осъзнаем. А по-късно, когато вече сме стигнали и минали годините, за които цял живот сме мечтали идва и реалността. Удря ни отгоре и ни връща обратно на земята. Показва ни какво сме имали и ни посочва какво ни предстои. Размазва ни като мухи на стъклото, което е било пред нас през цялото това време, а опитите на другите да ни предупредят не са ни помогнали да се опазим.
Огледах се из коридорчето около мен. Още 5 човека, приблизително около моята възраст, седяха на пейките в коридора на „Лукс 16“. Всеки чакаше реда си за поредното интервю. Преди нас вече бяха минали няколко човека и с всяка минута, която прекарвахме тук, усещах как всички започваме да се отчайваме все повече и повече. Предполагам, че всички ги беше страх да не излезе някой, който да съобщи че вече има одобрен кандидат и да ни изпрати по живо-по здраво у дома. Огледах навъсените лица около мен. Едва ли имаше някой на повече от 27 години. Всички изглеждаха така, сякаш са пред изпитната зала в университета – притеснени, леко изплашени, отчаяни, изнервени и разсеяни. Докато ги гледах, през главата ми започнаха да минават последните месеци, в които нямах късмет да си намеря работа. Не че беше чак толкова трудно, но майка ми винаги обичаше да казва, че ако не започна от рано с нещо по-добро от сервитьор, доставчик или продавач, после ще ми е много по-трудно да отида на по-добро място. Все повтаряше как няма да ме викат, ще подминават CV-то ми без да се замислят и как, ако започна така, ще ми коства неимоверни усилия да разкъсам този омагьосан кръг, в който неизменно ще попадна. За това и подбирах. Подбирах, защото исках одобрението на майка ми, похвала от баща ми, исках признанието на тези около мен, че не съм съвсем безполезен, че един ден от мен ще стане нещо. Исках да могат да се похвалят с мен и да не ме гледат с неодобрителните си погледи, но не бях сигурен, че дори и да постигна това, то пак ще бъде достатъчно за тях. Въздъхнах тежко, загледан в краката ми. Имаше толкова неща, за които да се хванат и да ги използват за претекст, за да не ме одобрят, стига да поискат.
- Иван Димитров Иванов – обади се монотонен женски глас.
Вдигнах поглед към стаята за разпити и се насилих да се усмихна.
- Аз съм – казах, ставайки от мястото си.
- Моля, заповядайте – отвърна жената, правейки ми път да мина.
Ако трябваше да съм честен дори не бях забелязал кога си беше тръгнало момичето, което влезе в стаята преди мен. Усетих как кълбото в стомаха ми започва бавно, но сигурно да се затяга. Без значение на колко интервюта бях ходил, никога не бях подготвен за това. Наистина мразех да ме гледат с този изучаващ поглед и да ме преценяват още преди да съм отронил и дума. Без слънце на небето, светлината която влизаше от вън създаваше усещане за студ, а това придаваше подтискащо и неприятно усещане на мястото. От това, което успях да видя с беглия поглед, който метнах наоколо стаята определено беше за конференции. Зад дълго дървено бюро, два изучаващи погледа на жена и мъж следяха всяко мое движение. Пред тях се намираше купчина с автобиографии, която определено не изглеждаше обещаваща. Тази, която лежеше пред жената, беше моята. Когато я видях по тялото ми преминаха леки студени вълни. Седнах, на стола срещу тях, и си поех безшумно въздух. „Започва се“ помислих нервно.
Близо половин час по-късно вече бях в асансьора. Имах чувството, че съм кълбо от нерви. Цялото ми тяло бе толкова сгорещено, че даже по челото ми бяха избили ситни капчици пот. Трябваше ми около минута-две, за да започна да се успокоявам. Погледнах часовника – имах три часа до следващото интервю. Излезнах от сградата и тръгнах бавно натам. Щях да стигна бързо, но определено едно кафе преди това щеше да ми дойде добре. Ще отбия малко време и ще се отпусна.
Неусетно рейса спря на две пресечки от крайната ми точка. През цялото време си бях ровичкал в телефона и не бях забелязал кога съм стигнал. Втурнах се бързо към вратата и изскочих навън малко преди тя да се затвори зад гърба ми. Огледах се наоколо и на около 50 метра забелязах едно кафе. Отправих се натам, все още загледан в екрана, като избягвах хората около мен на магия. Тялото ми се удари в нещо. Наоколо се разлетяха кутии, а един висок мъж, на не повече от 34 години, възкликна изненадано. Разтръсках глава и се огледах. Той се беше навел и събираше кутиите, които бяха навсякъде около него.
- Много съжалявам – отвърнах бързо и се наведох да му помогна, докато прибирах телефона в задния си джоб.
- Няма нищо, няма нищо, - отвърна той усмихнато – и аз имам вина. Не виждам добре къде вървя от всичките тези кутии, но ти определено трябва да внимаваш повече следващия път. Така може да те блъсне някоя кола – каза ми укорително.
- Ще внимавам.
Когато се изправихме забелязах, че ръцете му са пълни, както бяха и моите.
- Да помогна ли да ги занесем до някъде? – попитах без особено желание.
- Ако не бързаш за никъде – отвърна той усмихнат.
- Не, имам над два часа и половина до следващото интервю – казах, прихващайки по-удобно кутиите.
- Следващото? И как мина предишното?
- Както всяко друго. Същите глупави въпроси и същите отговори. Всеки иска опит от хора, които едва са завършили. Преди време във Фейсбук видях една снимка, на която имаше деца, на около 6-7, и бяха облечени като пожарникари и се намираха се в пожарна. Отгоре пишеше „Когато работодателя иска да имаш десет годишен опит преди да си навършил 22.“ – Мъжът до мен се разсмя с пълно гърло, като едва задържа кутиите да не се разхвърчат по земята. – Та, и тези така. – допълних аз, след като той спря да се смее. – Направо не е за вярване как всеки път ме питат дали смятам, че мога да се справя. Честно човек, иде ми да се изсмея в лицето им, да викам и да крещя. Значи, баба ми, която е минала 70 години, преди няколко месеца все сертификат за работа с компютър и уж се научи на основните неща, свързани с него, а те ме питат дали аз, които съм на 24 ще се справя с работа, която е почти елементарна?! - възмутих се, клатейки глава. - И после като почнат да ме разпитват за този офис пакет... да, не знам всичко, но не е като да няма тонове с видео в Интернет, от които да може да се научиш на почти всичко, което поискаш. – въздъхнах уморено.
- Не се отчайвай – отвърна ми той бодро – сигурен съм, че скоро ще си намериш работа и всичко ще се оправи.
- Нищо няма да се оправи – възразих аз. – Тепърва нещата ще стават по-зле.
- Защо мислиш така? – попита ме той искрено учуден.
- Защото всички те гледат само отгоре-отгоре и не ти дават шанс. Смятат, че едни и същи въпроси са достатъчни едва ли не да дешифрират всеки един човек. Придават повече важност на неща, които не са толкова важни и по-малко на значимите. Не смятат че е възможно да се научиш или да се справиш, ако се сблъскваш с едно нещо за първи път, а ти няма как да направиш нито едно от двете, ако не ти дадат възможност да се сблъскаш с това. И на всичкото отгоре, никой никога не е доволен и винаги иска още нещо, омаловажавайки успехите или стъпките, през който си преминал… Каквото и да правиш то никога не е достатъчно. За успехите, похвалите са има-няма 2 секунди, а за провалите ти натякват минути, часове, че даже дни и седмици… Почвам да се чудя вече… явно от това да си честен няма много-много смисъл. Така или иначе всички завишават това, което могат, винаги се хвалят и виждаш ли – могат всичко, и тук не говоря само за CV-тата. А тия кретени като мен, които отидат и си кажат нещата както са си не ги вземат, вечно са криви и недооценени. Вземат тези, които са излъгали и се надценяват. Тези, които се изтъкват – въздъхнах уморено. Устните ми се извиха в недоволна гримаса. Замлъкнах.
- Не се отчайвай. Никога не знаеш кога ще срешнеш някой, който ще оцени точно тези твой качества. Та, как мина последното интервю?
Разказах му на бързо как се случиха нещата, какво ме питаха и как отговорих. Излях си душата пред него и усетих, че сякаш ми стана малко по-леко. Дори не бях забелязал кога се бяхме спрели пред една двуетажна сграда. Той бутна една стъклена врата и двамата минахме през не много голям офис. В него имаше няколко бюра, от които само едно беше заето. Жената, седяща на него, ме огледа от горе до долу и се върна към работата си. Последвах мъжа към една задна вратичка. Стаята, в която влезнахме, имаше безброй кутии, наредени на високи стелажи.
- Това е склада – каза, стоварвайки кутиите до вратата. – Можеш да ги оставиш тук.
Наведох се и оставих кутиите до неговите.
- Знаеш ли, - започна той – в началото и аз бях като теб. Ходех по интервюта и се ядосвах на системата. Отне ми 3 месеца да си намеря работа, която да ме удовлетворява. Работих 7 години там, като всеки месец спестявах пари. И сега, 3 години по-късно най-накрая успях да постигна нещо. Имам фирма. Не е голяма, но се разрастваме и ще ни трябват още хора. Искаш ли да се присъединиш към нас?
Дори не изчаках да чуя останалата част. Главата ми закима почти веднага след въпроса му, а сърцето ми пропусна няколко удара. Не беше мечтаната ми работа, но това определено ми се виждаше добро начало. Освен това определено бях започнал да харесвам този човек. Бе свежар и все усмихнат. Беше ме изслушал и ми беше дал шанс там, където другите бяха отказали. Кой знае, може би това беше едно ново начало на живот, който беше моя живот, а не този, който родителите ми се опитваха да ми наложат. Понеделник в 9 часа. Разбрахме се за това кои документи трябва да донеса и си взехме довиждане. На излизане минах покрай бъдещата ми колежка и й се усмихнах. На лицето й се появи топла усмивка. След неприятното начало на деня, сега се чувствах окрилен и радостен. Отправяйки се към вратата, видях слънчевите лъчи, които се подаваха между облаците. Извадих телефона и набрах номера, който ме беше поканил на интервю вчера.
- Извинявам се за безпокойството, обажда се Иван Иванов. Имахме уговорена среща за интервю днес от 15:30. Опасявам се, че вече получих предложение, което приех… Да, и аз благодаря. Лека работа.
© Катерина Лулф Всички права запазени
kasius (Бостан Бостанджиев) Притеснението дали ще те вземат на работа или не е предимно отражение на личността на даден човек - Интроверт или Екстроверт, но не само на това. Тук важна роля играят не само миналия опит, но възпитание, общество, хората около теб, изискванията, които се налагат върху човека и т.н. Като цяло целият жизнен опит формира характер, които взаимодейства с околните. А в следствие на това как е формиран характера и какво е в човека вече зависи дали той ще е притеснителен или не, как ще се държи, изглежда и прочие. Радвам се че ти не познаваш тази страна на монетата. Това малко или много прави нещата по-лесни за теб
Bezzhichen (Безжичен) Напълно съм съгласна, че хората деградират. За жалост тенденцията може да се наблюдава от доста време. Ние еволюираме материално, но деградираме морално, а това няма изглед да се промени. И да, описаното по-горе е един незначителен проблем на фона на човечеството.