30.05.2010 г., 13:46 ч.

Ново Приятелство 

  Проза » Разкази
1102 0 0
4 мин за четене

      Бях на една поляна. Около мен бе така пусто, единствена компания ми бяха слънцето и едно голямо дърво, разперило клони над мен. То бе там, сякаш за да ме предпази от силата на слънцето със своята сянка. Беше толкова спокойно, дори плашещо, защото нямаше никого - нито хора, нито животни, нито птици, нито зеленина. Единствено се зеленееше короната на дървото, което ми правеше сянка, а в далечината виждах само житата, които като злата блестяха под лъчите на слънцето. Беше тихо и спокойно и аз не мислех за нищо...

        Изведнъж се стъмни. Огромен тъмен облак засенчи слънцето и лек ветрец раздвижи клоните на дървото. След малко вятърът се усили - дори много. Зашумяха силно листата, вдигна се прахуляк, косата ми хвърчеше на всички страни и ми бе трудно да отворя очите си, заради пепелта, която попадаше в тях. Небето стана още по-тъмно. Чух някакъв ужасен шум, идващ отнякъде. Беше силен, тънък, еднообразен и писклив. Въпреки вятърът, който упорито се опитваше да ми попречи да отворя очите си, аз успях да видя... В небето се видя една ужасно голяма машина. Тя не беше, като тези, които всички сме виждали. На цвят бе синьо-зелена, с необикновена форма и по нея се виждаха много кръгове прилични на лампи, които изглеждаха, като безброй очи. До огромното "чудовище" се движеше почти същата, като него машина, но много, много по-малка. От нея излизаха някакви форми, приличащи на пипала. Аз ги видях за миг, след това отново затворих очи, заради пепелта. Сякаш с космическите си сили, те предизвикваха природата да ми попречи, за да не ги видя. Успях отново да отворя очите си. Видях как представителите на друга цивилизация снижават своя космически кораб към повърхността на земята. Приземиха се някъде в голямото море от жито и се скриха. Тогава аз се затичах към тях...

        В момента, в който техният кораб кацна, за миг буреносните облаци изчезнаха, вятърът спря, слънцето грейна - все така жарко и силно и всичко отново стана тихо и спокойно. Когато аз стигнах там, едва си поемах въздух от многото тичане, но това дори не ми направи впечатление, защото пред себе си виждах огромния, величествен кораб от друга планета. Пред мен имаше стълби, които водеха към входа на космическата чиния. Аз бавно и развълнувано застъпвах нагоре по стълбичките. Влязох вътре и вратата зад мен се затвори. Пред мен се появи един представител на извънземната цивилизация и дружелюбно ми се усмихна. Машината се разтресе и зашумя. Отлетяхме нагоре. Нещо ме накара да погледна часовника си. Беше 10-ти Август, 14:00 часа на обяд. Извънземното ме гледаше с интерес – и аз него също. Подадох му ръка и то с усмивка ми подаде своята, като ми кимна одобрително. След това дойдоха още няколко. От тях сияеше някакъв огромен позитивизъм. Усетих, че се движим с голяма скорост и след това...

       Събудих се, виеше ми се свят. Огледах се – бях в житата, точно на мястото, което се беше приземил космическият кораб. Разбрах! – Просто бях заспала и сънувала. Погледнах часовника си – 14:10 и с учудване видях – датата бе 13 Август. Погледнах нагоре – времето беше прекрасно и в чистото синьо небе се видя космическият кораб, придружен от малкото корабче, които си заминаваха. Не помнех нищо, но действително аз не сънувах. Спомних си само положителната нагласа, с която ме посрещнаха и някак си ги чувствах свои приятели. Бръкнах в джоба си и извадих един камък. Много странен и необикновен. Бяха ми го оставили като подарък. Аз ги погледнах и помятах на техните космически кораби, които се отдалечаваха. Погледнах камъка-той силно засвети. И те си мислеха за мен. Усмихнах се и след това поех пътя за вкъщи...

               Винаги можем да намерим приятелство. Не трябва да се страхуваме да го създадем, не трябва да се плашим от това, че може да не бъдем приети. Всеки е различен и има своите положителни и отрицателни качества. Всеки има различни представи, мисли и емоции. Не можем да очакваме и искаме, всички заобикалящи ни (и най-вече тези, които искаме да бъдат наши приятели), да бъдат като нас.

  Аз бях щастлива, че създадох ново приятелство. Да, вярно, че бяха много по-различни от мен, идваха от друга планета, знаеха други неща и имаха различни разбирания, но аз бях щастлива, че ме бяха избрали и допуснали до себе си, че ми разкриха тайната за съществуването си. Това приятелство остана завинаги в мен – мислите, сърцето и душата ми. Разбира се – камъка пазех повече от всичко, а тайната за срещата ми с тях – аз никога не издадох. Тогава бях едва 15 годишна и чак днес, след 75 години, се осмелявам да разкажа своята вълнуваща история. Не съжалявах за това, че съм проявила смелост тогава, и че съм създала приятелство. Аз завинаги запазих обичта към приятелите си! Запазих нашата тайна!

          Едни от най-важните неща във взаимоотношенията ни с приятеля, който обичаме и ценим са ЧЕСТНОСТТА, ПОДКРЕПАТА, ПРИЕМАНЕТО НА РАЗЛИЧИЯТА НИ, ЧИСТОТА и ИСКРЕНОСТ в ОТНОШЕНИЯТА, СПОДЕЛЯНЕТО и ДОВЕРИЕТО, РАЗЧИТАНЕТО един на друг, ОБИЧТА и СЪХРАНЯВАНЕТО на ТАЙНИТЕ на другия, или НАШИТЕ ОБЩИ!

© Марина Буюклиева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??