Хубаво щеше да е да започна така: Родена съм като птица и затова мама и тате... ама няма да е вярно. Това да не е разказче?! Нали поне малко от малко трябва да има достоверност – автобиография е най-накрая.

Истината е, че съм се родила самотна. И самотна си отраснах То и името ми едно такова.... Казвам се  Първолета. Лети, за тези, които трудно го смилат. Първолета съм, щото нашите са ме чакали твърде дълго и все са се надявали да поведа хорото, така да се каже, че да им се напълни къщата с деца. Ама не било писано. То от една страна и по-добре, че нямам братя и сестри, че като познавам нашите какви са символисти, нищо чудно брат ми да е Вторник, а сестра ми – Опашчица. Те нямаха много време да правят символистични пакости с децата, пардон – с детето си, щото се оказали прекалено заети с кариери и личен живот. То е едно да обичаш детето си, съвсем друго е да го отглеждаш – силна досада. И мълчаливото изчадие адово с големите бузи било скоропостижно изпратено при баба на село да се отглежда – общо взето – само. Не че баба не ме е обичаше, напротив – умираше за мен. Аз за нея – също. Просто нямаше време, горката, от толкова кърска работа. Все някой трябваше да се грижи за прехраната на семейството, нали? И аз така си и отраснах – самотна. Я при гъските на поляната на край село, я сгушена в короната на някое дърво, като котка, която дебне птички, я заспала под някой чемшир, както съм се крила да чета книжки на сянка. Тя, баба, че много си ме обичаше, така си е, ама това четенето на книжки го нямаше за много почтено занимание. Добре, че се спомина преди да се разпиша, де. Щото то като нямаш високо мнение за четенето, какво ли ще имаш за писането. То сега, да ви кажа, не че се хваля, ама ще ме издават, значи. Моя книга ще бъде отпечатана и ще се продава в книжарниците, и... И ми се обажда редакторът: „Гледай сега, така и така ще се излагаме, ама поне напиши нещо като автобиография. Няколко реда, хората да знаят коя си, каква си, ти знаеш как. Айде!” Та затова сядам, значи, и пиша. Ей го – на! Само дето умът ми не го побира като как да го напиша, като сама не знам коя съм.

Пробвам от сутринта да се разбера, да го кажа с няколко думи – нали толкова пишат на гърба на книжката, до снимката на автора. Обаче ми идват пороища от приказки – такава съм, онакава съм, това ми се е случило, онова ми е грабнало фантазията. Винаги правя така, когато няма какво да кажа. Или пък не ми се иска да го кажа. То пък хората какъв зор имат да знаят коя съм? Обаче във всяко изречение някак се натрапва думата „сама” във всевъзможни производни, синоними и прочие. Много бързо се изморявам. От хората. Всеки има някакви претенции, аз пък – нали съм Първолета – първа дотичвам да ги удовлетворявам. Обаче и първа си обирам крушите. Дума да няма – в това съм силна! Много силна! Аз всъщност не бързам да си обирам крушите, щото ме е страх. Копнея си понякога за споделяне. Ама от онова, истинското. Дето те изпълва и се чувстваш цял! Макар че сама се чувствам най-цяла. А и не че не съм пробвала – това със споделянето, де. Проблемът при мен е, че подушвам краищата много преди да се появят изобщо. И освен това много мразя неприятностите. Мразя караници, сцени, сълзи, размазан грим – мани, мани. Ужас! Ще взема да се преместя в някой непристъпен пущинак и да основа монашески орден.

Например Орден на обраните круши! Ще приемам само бегълки. Такива, дето ги е страх да загубят самотата си, с която са се сраснали. И затова бързат да си оберат крушите всеки път, щом се очертае нещо сериозно на хоризонта.