Мирко намери четирима за тази работа. По изгрев слънце три каруци тръгнаха към планината. Зелено и росно, свежо и тихо…Планината не беше се пробудила още от прегръдката на нощта. Трополяха колелата по пътя, а той се виеше нагоре и нагоре. До извора на Пъргавица ще стигнат. Запряха каруците и подхванаха работата. Първо огледаха и набелязаха здрави прави дървета. После всеки започна да сече по едно дърво. Звъннаха брадвите и подплашиха птиците в гората. Запъркаха криле, разкрякаха се птици, литнаха уплашени от виковете на хората. Дзън-дзън-дзън…ечаха брадвите из цялата планина. На обед седнаха да похапнат и да пия студена вода от ручея. Бистра беше водата. Харна беше. Станаха и продължиха работата. Дебели бяха дънерите, трудно щеше да ги повалят. До вечерта пет дървета бяха отсечени и за днес свършиха. Ръцете им трепереха от умора, но усилието си струваше, работата напредна. Тръгнаха към село, свечеряваше се, но се закачаха и смееха дружно. Мирко им плати и те влязоха в кръчмата, а той обърна каруцата към къщата на леля си. Нещо го пришпорваше да бърза за там, да види Вела.
Вела запали газеничето и разпали огъня в огнището. Чу че тропа каруцата и излезе да отвори вратника. Мирко беше натоварил клони и съчки от повалените дървета. Взеха двамата да разтоварват и да ги слагат под навеса. Мирко вдигаше по-тежките и даже и каза да се прибира, че ще се справи сам. Но Вела не го остави. Работеха мълчаливо, но някак си неловко се чувствуваха и двамата. Близостта ги объркваше.
После влязоха в къщата, а баба Параскева ги чакаше и беше сложила хляба и паниците с каша. Седнаха да вечерят и Мирко им заразказва за работата. Очите му искряха от радост, че работата върви на добре. После стана да нахрани конете. Беше налял едно ведро с вода и поеше конете, когато чу Вела да прекосява двора. Отиваше да вземе някоя цепеница за огнището. Извика я. Мирко разтриваше коня по гривата, беше хубав черен ат, с лъскав гръб.
- Виж, Веле, кончето и то като човека, разбира от хубава дума , от обич…
Вела кимна с глава и се приближи. Посегна към шията на коня да го погали. Пръстите им се докоснаха неволно. Сплетоха се.
Мирко сведе глава и допря устните си с нейните. Вела се смути от срам и избяга.
Мирко влезе в одаята да спи. Леля му тихо похъркваше, но на одъра до нея не се виждаше Вела. Къде ли се е дянала? Защо я изплаших, ама съм и аз един…
Легна си на одъра в другата одая, но сън не го ловеше. Беше се уморил, мускулите го опъваха, но се въртеше и не заспа. Чу потракване на вратата и се ослуша. Вела тихо се промъкваше. После я чу в замръкналата къща, как и тя се върти из одъра. Устните на Вела бяха сладки като ягоди… Веле, лека нощ… затваряха му се клепките и сънят го обори, но последната му мисъл беше за Вела.
Беше влязла в кръвта му, беше го омаяла като старо вино, пивко и ароматно.
Вела се срамуваше от милувката, от устните му… Пламна цялата. Разтрепера се . Беше неочаквано за нея. Червенина плъзна по бузите и, после надолу по шията, до гърдите. Божке…срам ме е…Не и идваше досега на ума, че момчето я харесва и я дири… Колко е безсрамен…ама нали и баба Параскева каза, че тези македонци не си поплюват…дръзки са…искат ли нещо…вземат го…Не беше редно да се милуват, но някакво ново чувство се загнезди в сърцето и. Грешно е да си мисли за него, но Мирко е хубав и ако я поиска, Вела ще му пристане. И без туй с Антон няма да стигнат до никъде…техните приказки пуснаха из село, че Вела не му приляга. Пред очите и стои Мирко, силен, черноок, с хубавата му усмивка. Работлив и оправен момък, сече му акъла…Няма повече да го доближава, че да не си играе с огъня… Седеше свита Вела в градината и чакаше газеничето да се угаси, че да се прибере вътре. После пристъпи тихо, промъкваше се стъпка по стъпка, но старите дъски изскърцваха и тя спираше. Влезе и се приготви за сън. Свали кърпата от главата си, разплете двете плитки, хвана гребена и го прокара по косите си. После се съблече по риза и се пъхна под одеялото до баба си. Това ли е любовта…да ти става светло в душата, да трепти сърцето що срещне ответност у другиго… Да ти е мило кога видиш любимите очи, усмивка, ръце, сила, снага…Ту и ставаше горещо, ту лед я връхлетя през нощта. Смутена и изплашена от любов, тя призори се унесе и потъна в сън.
В събота беше Тодоровден. Момците го тачеха този празник повече от всички други. Извън село на равната поляна щяха да започнат кушиите. Млади и стари се юрнаха натам да гледат кой ще е първенец тази година.
Антон се спря в обора и се чудеше с кой кон да бъде. И черният и сивият бяха добри. Накрая избра сивия ат, оседла го, метна се върху гърба му и излезе.
Мирко погали черният кон, отърка главата си до муцуната му, конят изхриптя доволен, хвана го за поводите и го изкара на улицата. После го яхна и тръгна към поляната.
Събрало се беше цялото село. Всички бяха вперили очи в състезателите и конете. Първо се отправиха до чешмата, където клокочеше вода от чучурите и се изливаше в две каменни корита. Всеки момък водеше коня си да го напои. Моми идваха и закичиха със здравец хамутите на конете, някои слагаха червени пискюли на челата им, украсяваха ги, милваха ги… После разчупваха пити за здраве и ги раздадоха на момците. Вела гледаше отстрани. Срам я беше да се върти при момците. Гледаше Мирко с черният ат, а и Антон със сивия. Най-лични бяха те. И конете им най-здрави. И двамата мъже и диреха очите да я срещнат.
Излязоха на поляната седем-осем момци с конете си.
Трябва да спечеля…мъжко яздене…силно…давай Сивушко…мислеше си Антон.
Мирко видя Вела. Кимна и. Тя му махна с ръка. Един човек днес ще вика за мен…айде юначе…айде Арап…давай…
Надуха свирка и конете полетяха. Копитата зачаткаха, викове, възгласи, прах се вдигна… давай…давай…дай…айде… Кушията беше стихия…Гриви се вееха, ездачите се бяха снишили до гърбовете на конете си, слели се в едно с тях. Трябваше да обиколят три пъти поляната. Кина и дружките и бяха вперили очи и не мигаха от вълнение. Ту Антон, ту Мирко излизаха начело на кушията. Повечето стискаха ръце за Антон. Харесваха го. Направиха една обиколка, Мирко беше пръв, после още една, на третата Антон яздеше като вихър и го изпревари. Конете бяха плувнали в пот и пяна излизаше от устите им. Спряха се.
Антон ликуваше. Победител е! Мирко остана втори. Стана му криво, но се доближи до Антон и му подаде ръка. Гледаха се двамата право в очите. Победител и победен. Хак му е…на македонеца… Той, Антон няма да му даде на него…другоселеца да спечели…Мъжки яздеше, силно, като хала и им показа, че Антон е най-първият в селото. Усмихваше се широко, озърташе се за Вела, чакаше да го закичи с китка…Хората крещяха, поздравяваха го, цветя му даваха, пипаха коня, дърпаха го…Кина го приближи и китка му даде. Божке,… какъв е хубавец! Колко силен… само за нея е той…първия в селото… Но той те я погледна. Озърташе се още и още.
Какво се озърта? Вела ли дири? Ах… Кина му се ядоса, че не и обърна внимание. Няма да се разправя с него…ще види той…
Обърна се и подири Мирко. Мирко Македонеца слезе от коня мълчаливо. Загубил беше кушията. Кой ли обича да губи? Горчеше му…свъсил вежди, мрачен като тъмен облак.
Кина го достигна и нежно зачурулика:
- Чакай, Мирко…Дай да ти закича коня. И той е добър, малко му трябваше…силно търча…браво…догодина ще си пръв - и го загледа безсрамно.
Усукваше се около него като котка. После се присегна към него и със здравец. Ризата и беше с отвор на шията, везана, бяла… пендари се полюшкваха над пазвата и. Наклонила се беше Кина към него така, че мъжките очи да надникнат и видят гърдите и, докато го закичва…Беше си наумила нещо…В суматохата никой не им обърна внимание, само Вела пребледня. Следеше ги…
- Довечера, като почнат хорото ме чакай зад чешмата…тайно…не думай на никого…- пошушна му Кина и се засмя звънко. Обърна се и изчезна между хората.
Мирко беше смаян. Изненада се на девойчето. Лудетина! Жив гявол!Чудна лудетина…хм…закачлива като трънка, дива като вятър…гърдите и се надигаха под ризата…той я видя…
Замисли се… душата на човека е плетеница…жадува за обич, чистота, а се спуска в грях… грях, който го изпепелява, грях… сладък, но и горчив…
Кина облиза устните си. Бяха сухи и изпръхнали. Ще ги намаже с мед преди да иде на чешмата. Беше си наумила да бъде с някого. Изгаряше от любов, но Антон не и отвърна. Сега ще завърти главата на другия хубавец - Мирко. Ще го накара да полудее по нея… Кина беше властна по характер. Обичаше да командва. До сега у дома не и скършваха хатъра, беше свикнала да я глезят, качила се беше на главата на татко си. Нямаше ни срам, ни свян…всичко искаше да има в този свят…
Другите девойчета вкупом наобиколиха Антон. Всяка искаше да пипне коня му. Всяка искаше да поздрави Антон. Антон беше се пременил с най-хубава си риза. Елекът му с гайтани изписан, поясът му нов, новеничък. Очите му искрят от радост. После най-старият селянин го награди. За коня – нова юзда, за него бяла везана риза и кърпа на рамото.
Викаха браво Антоне, бравос…първенец… браво…Видя Вела най- накрая. Усмихваше и се щастлив, но тя не го погледна. Усмивката му застина. Яд го хвана на девойчето. Какво и става? Що така? Да я е обидил?...няма такова нещо…
Вела стоеше в края на тълпата. Сведе очи под погледа му, врътна се и си тръгна. Беше луд по нея…Искаше Антон да я настигне, дума да си кажат, жегна го нещо, душата му се опърли като от слана, видя че е пренебрегнат, но хората се тълпяха още и нямаше как да тръгне след нея.
После празненството се принесе у Антонови. Всички момци се събраха там на трапезата. Имаше баници, гозби, погачи, старо вино изкара чорбаджията и люта ракия. Мирко също беше там. Вдигнаха наздравица, веселяха се, шегуваха се, смееха се…Антон го гледаше изпитателно и искаше да му каже нещо, но не каза…само отпи дълга глътка от виното. Не беше подходящо сега са се разправят.
Мирко не знаеше, че в главата на Антон витае Вела…
Както и в неговата глава…
Продължава…
© T.Т. Всички права запазени