Моли

Декември, 2022 година

Вън вали и вали. Сняг, който знаех, че след ден само ще е вече сив, но сега е бял, искрящ и абсолютно зашеметяващ…Декември в Ню Йорк е събитие, което си заслужава човек да изживее. Имах няколко минути, в които никой не ме занимава с нещо, което след малко ще се взриви в лицето ми, ако не взема незабавни мерки… и в тези минути, гледайки огромните снежинки, се върнах назад… назад в спомените си… Мама и аз в книжарницата на мисис Колинс...

– Ще имаш две Коледи, принцесо! – гласът на жената бе леко хриплив и в него се долавяше онази топлота, която децата винаги усещат. И при първа възможност се възползват. Естествено не направих изключение. Бях на шест, червенокоса, дребна, хитра и абсолютно манипулативна, когато се отнасяше до книжки за оцветяване. – Добре, имаме една специална, но е за оцветяване на дрехи. Какво ще кажеш? – и двете погледнахме към майка ми.

– Познавам тази подкупваща усмивка, Моли... – майка ми, прекрасната ми майка, се засмива с онзи звънлив смях, който толкова много обичах... Така я запомних, с този смях, който винаги ме вадеше на светло. Неизменно. Дълги години ми бе достатъчно да си спомня този момент, за да знам, че тогава бе сложено началото на нещо. Същите тези години си мислех, че знам какво е това нещо, но времето и вселената... и Бог ми показаха, че всичко в живота ми е било подготовка. Подготовка за онова, което и най-разюзданото ми, след три ледени мартинита, въображение не би могло и да си представи.

Въпроса с двете Коледи от време на време ме занимаваше, но с майка ми така и не попитахме мисис Колинс. Книжарничката ѝ "Двете феи" бе продадена, а тя замина със съпруга си за Флорида... Слънце, голф и така нататък.

Междувременно аз растях и оцветявах. Първо книжките на мисис Колинс, а после сама рисувах моделите, които исках да създавам. Живеех заради скицника с дрехи. Ставах и лягах с мечтата да уча моден дизайн, да създавам дрехи и аксесори.

Ню Йорк е град на контрастите. На абсолютно безумните контрасти. Както можеш да видиш момиче с виолетови чорапогащи, червена права пола и модерни жълти обувки на ток, така ще се сблъскаш и с деловия тъмен костюм на тънко райе... Момичето бях аз. Ето ме - бунтарка на деветнайсет години, живееща с надеждата, че ще получи единствената пълна стипендия на Колежа по моден дизайн "Парсънс". А тъмният делови костюм насреща ми съдържаше най-достолепния мъж, който дълги години щеше да бъде моят стандарт за мъдрост и най-вече за изискания подход, когато искаш възпитано да поставиш някого на мястото му. Това правеше и мистър Робърт Хес в онзи момент. Поставяше ме на мястото ми. И продължи да го прави в следващите четири години, въпреки, че завърших като лауреат на стипендията Парсънс. Независимо, че работих за "Савил Роу" в следващите две години под жестокото командване на най-безмилостните дизайнери на мъжко облекло...

Прави го и сега, защото си остана моят ментор и защото ръководи модната къща, която създадохме заедно. "Филдинг и Хес". И модната ни линия за мъже "Скотланд Ярд". О, да! Точно така. "Скотланд ярд". Линията, която не само заради името си, но и заради качествата си завладя модните подиуми, а след това и всеки мъж, който държи на себе си... и така чак до Западното крайбрежие.

Ето ме сега деветнайсет години по-късно, създала колекции с различен характер, започвайки от джинсите, през ризите с колосани яки и всекидневните мъжки блузи, вратовръзките, меките обувки от италианска кожа, през смокинга и ръкавиците за езда, чак до леко вталеното сако от камгар за уикенда...

С Хес постигнахме много. Той и жена му останаха единственото ми семейство, когато майка ми си тръгна от този свят. Надяваха се с Ричард, техния две години по-голям от мен син да създадем семейство, но ние бяхме прекалено близки, за да се случи това. И слава на Бог, че той остана и е най-близкия ми приятел на чието рамо плачех, когато връзките ми се разпадаха. Предимно по моя вина. Исках и получих кариерата си. Името ми беше символ на премерения и изискан мъжки шик. Каквото пожелах, това и получих. С упорит труд. Но човешкото сърце е така устроено, че иска. Непрекъснато желае нещо. И в самотата си пожелах не мъж, който да ме обича, а дете, което да обичам...

Преди осем години взех решение и Хес, и Ричард ме подкрепиха. Ричард ми държеше ръката, докато избирах донора на генетичен материал за детето си. Чакаше пред вратата, докато процедурата по... Докато всичко мина. После всички заедно чакахме. Първо новината, после да се роди дълго чакания ми син. Девет месеца по-късно на бял свят дойде Максимилиан Филдинг. Бебето с дългото име, се шегуваха Хес и Ричи, което съм затрупала в момента с книжки за оцветяване, а той на съвсем друга планета, прехапал езиче, изтегляше с червен молив дългата линия на вечерна рокля.

Роди се на Коледа... Първата Коледа, мина ми през ума тогава, а после забравих, защото имахме толкова щастливи шест Коледи от тогава, а след две седмици ни предстоеше нашата седма Коледа... Благодаря ти, Господи, за този дар...

– мис Филдинг... – прекъсна мислите ми Кити, моята асистентката. – Обади се мистър Брайтън, – гласът на Кити звучеше притеснено, което не е характерно за нея и това привлече вниманието ми.

– Какво иска от нас, Кити... Смокинга му за Коледния бал в Музея на модерното изкуство е готов... Да не би да сме забравили да му го доставим?! – попитах предпазливо и вече наум съчинявах извиненията си, макар, че балът е чак след две седмици, но Майкъл Брайтън е клиент, който планира нещата си прецизно и е част от портфолиото ни вече петнайсет години. Освен това е приятел и състудент на Хес.

– О, не, мис Филдинг, не. Вчера лично се погрижих да доставят всичко – и пак замълча.

– Кити... – леко понижих тон. Нетърпението ми беше очевидно.

- МистърБрайтънпомолидаушиемнасинамусмокингзабала – изстреля на един дъх иначе хладнокръвната ми асистентка.

– Стори ми се, че каза смокинг и бал в едно изречение, както и син, какъвто мистър Брайтън няма. Майкъл има дъщеря, както знаеш Кити. Обличаме и нея, помниш ли... – трябва да проверя докъде е стигнала работата по нейната рокля за бала. Не правя много дамски дрехи, само няколко на година и то за жените или дъщерите на най-близките ни клиенти.

– По-добре да Ви свържа с мистър Брайтън, мис Филдинг, сигурно нещо не съм разбрала - в гласа на Кити се промъкна леко съмнение, защото тя наистина е потресаващо компетентна...

Докато чакам гледам Макс и си мисля, че може би на него ще се падне след време честта да създаде първата дамска колекция... аз определено няма да го направя, мен ме привличат мъжете и тяхната стаена под материята на дрехата сила и дарбата, която имам, за да я подчертая. Цитирам запознати.

– Мистър Брайтън на втора линия, мис Филдинг - пропя вече съвсем овладяна и подчертано хладнокръвна Кити.

– Майкъл?! Какво мога да направя за теб в тази предпразнична суматоха – казах спокойно, оставяйки си място за отстъпление.

– О, Моли, Моли – долетя по линията баритонът на Майкъл Брайтън – изобщо не си прави труда да се оправдаваш с предколедната лудница.

– Майкъл, разбрах, че... – направих пауза, защото не знаех как точно да формулирам онова, което исках да кажа.

– Правилно си разбрала. – улесни ме той. – Ще шиеш на сина ми смокинг. И да, имам син. Истински. - Брайтън се смееше вече с глас. – Няма да ти хареса, защото в последните години живее като абориген, ако питаш мен. В Южна Америка... по-точно Великденските острови. Изследовател, занимаващ се с редките видове животни, съхранени в региона. Разбираш, че не мога да поверя на друг връщането му към цивилизацията, Моли.

– Майкъл знаеш, че в този период на годината сме претоварени... – опитах се да го вразумя аз, независимо, че точно този клиент беше и със специален статут - Хес... По-късно ще трия сол на главата му. Едва ли, но мога поне мечтая. Преглътнах на сухо и казах бодро – Плащаш четирийсет и пет процента над стандартната цена и срока е двадесет и трети декември, нито ден по-рано.

– Двайсет и пет процента! – По дяволите, бях събудила състезателния му дух.

– Четирийсет, Майкъл! – отстъпих малко аз.

– Тридесет, Моли! – изсумтя Брайтън. Забавляваше се и още как. Както и аз впрочем.

– Тридесет и пет. И да си стиснем ръцете, Майкъл – рекох артистично намусено аз. – И утре да чака пред вратата на "Филдинг и Хес". В седем сутринта. Разбрахме ли се, мистър Брайтън? - в гласа ми се прокрадна смях.

– Той пътува вече към черджето ти, Моли. Всеки момент ще е при теб – изсмя се Майкъл (копелето) Брайтън и затвори телефона.

– Мам, - обади се Макс - а може ли аз да взема мерките?! – гледаше ме с онези тъмносини очи, толкова особен цвят, че се чудех възможно ли е изобщо да съществуват. В документите на донора пишеше сини и нищо повече. А, да, черна, абсолютно черна коса. Леко матова кожа... Моето дете по нищо не приличаше на червенокосата си майка... Това е... Генетика...

– Може, но само на външния страничен ръб на панталона – произнесох се сериозно аз и му намигнах.

– Да, да - още по-сериозно каза Макс и внезапно се захили, трапчинките му светнаха – щях да убода с карфицата мистър Берли на доста неудобно място.

– Ти убоде мистър Берли на неудобно място, забрави ли - разсмях се аз и тъкмо да въведа някои специални правила, отнасящи се до малчугани, участващи във вземането на мерки за смокинг и интеркомът зазвъня:

– мистър Макс Брайтън, мис Филдинг - съобщи мисис Норман от рецепцията.

– Заведи го в първа зала, Норман, благодаря. И му занеси кафе или каквото там поиска. Хайде, младежо, – обърнах се към сина си – да вървим да вземем мерките на мистър Брайтън Младши. Имате май еднакви имена, а? Не тичай, няма да те гоня - но Макс вече летеше по коридора към първа пробна зала... – Кити, приготви се.

– На крачка зад Вас съм, мис Филдинг - отговори спокойно моята свръх компетентна, както казах, асистентка. – Къде е Макс?

– Кой от двамата, Кити. Сина на Брайтън се казва също Макс – засмях се уморено аз.

Денят беше напреднал и вече наближаваше шест. Навън валеше сняг. И беше обичайното студено за Ню Йорк време. Исках да се приберем с Макс и да изядем пицата, която евентуално ще си поръчаме... и после да се опитам да не заспя във ваната... също евентуално...

Макс беше влетял без да почука в залата. Секунди след него двете с Кити влязохме, потропвайки с токчета. Мъжът бе с гръб към вратата и тъкмо отпиваше от чашата с кафе. Висок, много висок. Карго панталони, каква изненада... кожено яке и здрави туристически обувки. Макс стоеше до него в очакване.

– Мистър Брайтън – казах с най-деловия глас, на който бях способна. Беше важно още в началото да стане ясно кой точно взема решенията тук, иначе ми се качват на главата.

Мъжът се обърна към нас. Сведе поглед към Макс, който го гледаше от долу нагоре. Погледна после мен... право в очите. И нещата започнаха да се движат на забавен каданс.

– Мамка му! - промълви Кити и замлъкна.

Аз стоях като представител на статуите... моаи ли бяха... защото гледах към най-тъмносините очи, щях да кажа "които виждам за пръв път", но не го казвам, защото другите два чифта такива се намираха също пред мен... Заедно с високите скули и същата гарваново черна коса, с паднал, обратно растящ кичур точно вдясно на бретона. И двамата го имат... Халюцинирам. Вероятно. Едва ли... Осъзнавам, че навивам сантиметъра... един, два пъти... още... Навели са глави под един и същи ъгъл и ме гледат... А аз умирам... Млечната ми кожа, поръсена с лунички знам, че вече розовее...

– Възнамерявате да го използвате вместо гарота ли, мис Филдинг? Знам, че идвам в последния момент, но... ако не е удобен момента... - за първи път чувам гласа на Макс Брайтън и вече си мисля така ли ще звучи сина ми след 10 години, когато неговия мутира. Баритон…

– Ще ви вземем мерки, мистър Брайтън - взе нещата в свои ръце моето организирано дете. Завъртете се към огледалото, моля. – Брайтън послушно, подсмихвайки се, се обърна към огледалото и двамата срещнаха погледите си в сребристата повърхност. И времето спря отново.

Междувременно се случиха две неща - първо Кити се вкопчи в ръката ми, а после влезе и Хес. Делови и забързан, за да допълни водевила. За негова чест трябва да спомена, че събра сили да каже само едно "по дяволите" и да замълчи. Защото и двамата Макс очевидно са копия един на друг. Глупости, разумът ме напуска… Боже, приличат си… не, еднакви са… Представлявахме жива картина, неподдаваща се на описание.

– Ще бъде една интересна Коледа - промърмори Макс Брайтън.

– За която ще Ви ушием смокинг - отчете се Макс Филдинг.

– Втората Коледа... – казах тихо аз...

Следва.

Жени Иванова