10.01.2016 г., 20:08 ч.

Отмъщение 

  Проза » Разкази
604 0 0
7 мин за четене

Отмъщение

(От поредицата "Бакойски хроники)

 

                  Тая година сливата на бай Петър се беше отрупала с плод. Стопанинът беше сковал пейка под кичестото дърво и сега седеше на нея, пийваше ракийка от любимото си юзче и мислено възхваляваше сина си:

                 „Брей, туй, Дянката, голям овощар се извъди! То бива, бива резитба, ама това неговото на нищо не прилича – ще се счупят клоните от плод! Бай ти Мичурин ако види отнякъде, шапка ще му свали!“

                  - Аз съм го учил! - изрече гласно бай Петър и се потупа по гърдите.

                  Но нямаше кой да го чуе...

                  Всъщност имаше, защото тъкмо в този момент от горния край на улицата се зададе комшията бай Генади. От огромните му гумени цървули, изрязани на чехли, стърчаха голите му пети.

                  - Петърчо, на слънчице, а? - избоботи Генади.

                  Мразеше да му викат Петърчо. Сякаш беше някое мъниче. А оня наистина беше расъл, расъл, та се забравил! „Това е световна несправедливост - неведнъж си бе мислил бай Петър. - Колкото глупав, толкова и грамаден! А трябва умните хора да бъдем и големи на ръст.  Иначе как ще познаят хората, че по пътя минава умен човек и да му отдадат нужните почести?“

               - Слънцето е голяма работа - мъдро заключи бай Петър и отмери една голяма глътка от юзчето си. - И да ти кажа, Гена, много пъти съм се чудил, а бе, у дома слънцето пече по-силно отколкото у вас! У вас... някак си... грее, ама не топли.“

               - Може - съгласи се Генади. Той винаги се съгласяваше. - Щото като гледам сливата ти как е народила... Пък моята ми роди две-три сливки и май скоро ще ù тегля балтията.

               - Няма какво да се чудиш! - отсъди бай Петър. - То и в Светото писание е казано: „Дърво, което не ражда плод, трябва да се отсече.“

               Комшията спря до портата и се опита да си отвори, но не успя, защото домакинът предвидливо я беше омотал с дебела тел. Не за друго, ами защото точно в неделя, точно когато седнеше да си пие ракията, всички комшийки свършваха продуктите си и се зареждаха една след друга – коя за магданоз, коя за сол или индрише.

               Като разбра каква е работата, Генади, без да се поколебае, се хвана с две ръце за дирека, понадигна се леко и... прескочи оградата, което за неговия чатал не беше никакъв проблем. После се настани на пейката до бай Петър и без да чака покана, протегна лапата си нагоре, сграбчи една шепа сливи и ги изсипа в огромната си уста.

                  - Ей, те били сладки, бе! - отбеляза той с пълна уста. - Що не ги обереш?

                  - Нá, за какво са ми.

                  - Ама как за какво, бе Петре? - настоя Генади. - Направи си зимнина, компоти!

                  - Нямам буркани. - прозина се бай Петър.

                  - Тогава ги закарай на пазара! Знаеш ли що пара ще смъкнеш! Лев килото, лев килото... Ех, защо не са на мен... - въздъхна Генади.

                  Бай Петър поклати глава:

                  - Как ме виждаш ти мен – да клеча цял ден на пазара за някакви си там... петдесет лева?

                  - Пешо, ти си умен човек. Даже може да се каже – най-умният в селото. Грехота е да ги оставиш да изгният по земята! - почти проплака гигантът.

                  Последните му думи явно поласкаха домакина, но той все пак реши да накара госта си да се пукне от завист.

                  - Така е. Безспорно. Ама ще ги оставя. Да изкапят! До една! - погледна го победоносно и  добави в заключение: - На мен сливи не ми трябват.

                  В този момент от мазето на бай Петър излезе котката. Между зъбите ù се розовееше малко мишле, изцъклило очи. Котката гордо го стовари в краката на спопанина си и започна да си играе с него. Пускаше го за момент и когато то решеше, че се е отървало, отново го хващаше.

                  Бай Петър погледна комшията и кой знае защо той му се стори мъничък, мъничък... като това мишленце.

                  - Слушай, бе, Пешо... - започна колебливо Генади. - Щом като не ти трябват, защо тогава не вземеш... да ми ги продадеш, а?

                  - Че на теб пък за какво ти са? - поде отново играта бай Петър.

                  - Знам аз какво да ги направя - погледна го с надежда Генади.

                  - А-а, не. Да ми седят те. Може на децата да им се прияде някоя сливка. Като си дойдат, да има какво да си откъснат - не отстъпи и този път домакинът.

                  - Ех, жалко.. - въздъхна гигантът и стана да си върви.

                  - Мислех си само... знаеш ли каква ракия ще стане от тях! - каза той сломено.

                  - Ракия ли? - този път очите на бай Петър светнаха.

                  - Пфуу! Ти не знаеш какво богатство губиш! - погледна го отново Генади с надежда.

                  - Абе, то хубаво, ама... голяма хамалогия! Събирай ги, пълни каци, карай дърва на казана... Няма кой да се занимава? - подсмихна се хитро бай Петър.

                  - Аз, бе, аз! - удари се в гърдите гигантът, и то така силно, че ако бяха нечии чужди гърди, сигурно този удар би се оказал смъртоносен. - Ти само ми ги дай! Аз ще се погрижа за всичко. Пък после ела и виж каква ракия съм извадил!

                 Бай Петър се замисли: „Какво пък? Защо да не му ги дам! И тъй ще изкапят. Той, Генади, все ще се отсрами с някое и друго килце... Пък ако предложи наполовина – така май ще е най-справедливо.“

                 Комшията забеляза колебанието му и за по-голяма убедителност извади стар, смачкан портфейл. Дълго рови из него, докато накрая извади два лева, постави ги грижливо на пейката и каза делово:

                 - Е, казвай сега какво ще ми струват!

                 - Аз от приятели пари не вземам - отсече великодушно стопанинът. - Ако реша да ти ги дам – без пари ще ти ги дам.

                 - Без пари ли? Дума да не става! - комшията взе двата лева от пейката и му ги напъха в джоба.

                 - Хайде, хайде! Прибери си парите! - отвърна строго бай Петър и добави с хитра усмивка: - Отивай си сега и гласи кацата. Пък като свариш ракията... надявам се, че ще  почерпиш.

                 - Разбира се, разбира се! - отвърна комшията, прибра си двата лева и с бързи стъпки се отправи към къщи.

                 Бай Петър с наслада изпи последната глътка от юзчето си, протегна се блажено и реши да се отдаде на следобедна дрямка. Преди това, обаче, грижливо затръни оградата, да не би оня наистина да повярва на обещанието му.

                 Присъни му се котката. Стоеше до огромно ведро и се облизваше гузно. До нея бе застанал Генади и се вайкаше: „Не съм виновен, Пешо! Идвам направо от казана. Цяла кофа ти налях, от първака... Ама пустата му котка...“ Обзе го ярост, след това се разрида неутешимо като малко дете, на което са отнели любимата играчка...

                 Разбра, че беше само сън...

                 Но не беше сън, когато излезе на двора и видя, че на дървото не бе останал нито един плод.

                 Мина месец. Из селото се заговори, че Генади сварил хубава ракия.

                 - Аз му дадох материала - хвалеше се бай Петър и всеки ден очакваше да се зададе Генади с пълно шише или дамаджанка – нали и той имаше дял в тази работа! Дори и пътната врата вече не завръзваше – да не би да види човекът, че е затворено и да вземе да се върне!

                Но ракията все не идваше...

                Един ден той не издържа и подхвърли уж на шега на буля Генчовица, която беше дошла да си набере джоджен:

                - Пене, ма! Де го Гената, че не се вижда вече никакъв? Болен ли е? Пиян ли е?

                Изглежда леля Пена разбра намека, защото още същата вечер Генади пристигна с бирена бутилка в ръка. Е, не беше пълна чак до горе, но това трудно можеше да се забележи през тъмното стъкло.

                - Не можах да намеря по-голямо шише - заоправдава се той.

                Седнаха пак на пейката под кичестата слива – виновницата за тази приятна почерпка. Бай Петър напълни любимото си юзче. Отпиваше бавно, с наслада глътка по глътка, поглеждаше с умиление голите клони, галеше дънера и сърцето му се изпълваше с гордост, че е собственик на такова възхитително дръвче...

                Но... ракията свърши неусетно и комшията стана да си върви.

                - Не искам да те хваля, Гена, ама... хубава ракия си сварил от моите сливи! - потупа го по рамото домакинът. - То не е ракия, а мед! Балсам за душата! Имаш ли още?

               - О-хоо! Имам колкото искаш!

               - А ще ми донесеш ли още едно килце?

               - Ама, разбира се! И две ще ти донеса. Ти само кажи. Тя ми е за продан.

               - Е, и за колко ще ми я продадеш? - попита бай Петър и в този момент усети как нещо го жегна дълбоко под лъжичката.

               - Ами, виж какво, Пешо. Другите я дават на осем лева. Ама мойта е къде-къде... Давай... осем лева и... нито стотинка повече! Нали сме приятели? И веднага ти я нося.

               Бай Петър въздъхна тежко.

               На сутринта отсече сливата...

 

 

© Дянко Мадемов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??