6.10.2010 г., 21:22 ч.

Отново заедно 

  Проза » Разкази
532 0 1
3 мин за четене

ОТНОВО ЗАЕДНО

 

     Автомобилът бавно пълзеше нагоре по стръмния път към билото на планината. Докато шофираше, той се радваше на красотата на пейзажа. Само за едно нещо съжаляваше в този прекрасен слънчев ден, че тя не е с него. „Друго е, когато можеш да споделиш с любимата това, което те вълнува” – си помисли. На един от завоите имаше красиви стари борови дървета и шофьорът отби на разширението на пътя.

     Слезе от колата и жадно пое свежия въздух. През камънака край пътя, към малката височинка насреща, извиваше снага тясна пътечка. Реши да се изкачи и да погледне отвисоко наоколо. В краката му се търкаляха окапали шишарки. През разперените клони на старите борове се виждаше окъпания  в слънце връх. Трябваше да намери място с по-добра видимост към насрещното било. Изкачи се на висока няколко десетки метра скала. Щом се изправи на нея, вълшебството на планината веднага го грабна. Пейзажът бе увенчан от обления в мека светлина връх. Под него пъстротата на осланената  гора се изливаше на огромни водопади от багри надолу към сенчестите долове в гънките на планината.  Глухо се носеше звънливият ек на падащи от високо води. На запад, в далечината, се извисяваха внушителните снаги на върховете Юмрука и Вежен.

     Най-после той се освободи от магията на красотата и тръгна надолу към близката ливада, която прозираше през стволовете на вековните борове. Те бяха толкова хубави в старостта си, че  той не се стърпя да не погали грапавата кора на правите им дебели стволове с длани. Прегръщаше ги като живи същества, шепнеше им топли думи, сякаш те можеха да го чуят.

     Озова се в едно диво място, в което с пълна сила почувства единението си с природата. „Жалко, че тя не е с мене тук сега.”

     Ливадата беше слънчева, с отворена гледка на юг, където планината спускаше стръмните си склонове към долината. Зад нея, в далечината се си нееха върховете на Средна гора.

     Върна се отново на скалата. В краката му се разливаше морето на боровите върхове. Изправен над зелените му вълни, пое дълбоко въздух и погледна замечтано към върха на билото. От гърдите му сама се изтръгна любимата му песен. Изненадан от свободата си, гласът му подскочи и сепна заспалото ехо на дъното на боровото море. Нежните извивки на песента се понесоха по гребена на вълните. Ехото ги препредаваше от рид на рид. Затвори очи. Пееше с цялата любов на сърцето и душата си. Пееше за нея. Нищо, че я нямаше. Планината и гората щяха да го разберат.

     Когато песента свърши и последните отгласи на ехото се утаиха в гънките на хребетите, той въздъхна дълбоко и отвори очи. Цялата природа приемаше песента му, радваше ù се. Дори облаците сякаш бяха слезли по-ниско, за да чуят кой пее така вдъхновено, да видят кой е този, дето може да обича така дълбоко и истински. Отново неистово му се прииска тя да е до него. Успя да си представи, че е тук, че държи ръцете му, притисната в него. Така се вживя в представата си, че се залюля и щеше да полети от скалата. Това го накара да се опомни. Тръсна глава, обърна гръб на красивата гледка и тръгна с нежелание към колата. Докато се връщаше, все още не можеше да се освободи от усещането, че тя е с него. Беше доволен, че чувстваше присъствието ù, дори когато я няма, когато е на десетки километри далече.

 

 

 

© Иван Хаджидимитров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??