Отровени души
Предният прозорец на къщата се отвори и оттам се показа момиче със сламеноруса коса и ярки, дълбоки очи. Любопитният ù поглед обходи двора. Махна един немирен кичур коса от лицето си и извика:
- Мамо, татко! Хайде, излезте навън! Знаете ли колко е хубаво времето...
Никой не ù отговори. Родителите ù отдавна не бяха измежду живите.
Още от малка София черпеше сили от надеждите и мечтите си. Не желаеше да се примири с жестоката реалност, не искаше да признае за смъртта на най-близките ù дори и пред себе си. Лицето ù бе някак наивно, но изразително. Детството ù я бе научило на полезни уроци, но и лишило от приятели. Винаги вярваше в новото начало и доказателство за това бяха буйните пламъчета в очите ù. София усещаше страданието от самотата си като постоянен спътник, но това никак не ù пречеше да развихря въображението си в разнообразни рисунки, изпъстрени с усмивки и радост – най-желаният ù блян. Понякога добиваше чувството, че образът ù в огледалото е на някакво чуждо същество, което няма и най-малка представа за нещастията по света. Истината за нея си оставаше твърде далечна и недостъпна врата. Сивотата на ежедневието я правеше сляпа за реалността, но и жадна за любов – такава, каквато само тя желаеше...
Единственият ù приятел, Антон, прекарваше дълги часове с нея. Млад, с къдрава черна коса, чип нос и тънки устни, той винаги бе искал да стане пътешественик. Хората често го свързваха с две неща: приказливостта и големите му кестеняви очи, в които слушателите се самозабравяха. В своя личен дневник Антон детайлно описваше всяко свое премеждие, което планираше да изживее, и то със завладяващи думи. Щом се отбиваше у София, не забравяше да плени детинското ù любопитство с поредния пасаж от „книжлето”, както го наричаше. Говореше ù за чудновати страни, гигантски машини и екзотични животни – плод на въображението му. За момичето дневникът му бе равнозначeн на Библията.
Той не ходеше при нея, за да ù се присмива, в никакъв случай. Знаеше, че тя има нужда от опора, приятел, нормален живот... Скоро той се превърна в сбъдната мечта за сломената София.
Беше късно лято. Слънцето печеше, а някои листа бяха започнали да се обагрят в различни огнени цветове. Лек ветрец се носеше плавно във въздуха, като галеща длан по зелените морави. Тук-таме се чуваха птички сред клоните.
София държеше малка лейка и с бодра крачка се насочи към саксиите си на верандата. Докато поливаше белите рози, отново се замечта – представяше си далечни площади с добри хора, готови да я разберат, а не да я отбягват. И заедно с някого близо до сърцето ù... Така се беше унесла, че вместо розите поливаше циментовите плочки. Тя се засмя, отиде да вземе парцал, но в този момент съзря Антон, който се задаваше по улицата, тананикайки си весело. Щом срещна погледа ù, той се усмихна широко и ù махна. София му отвори входната врата, грейнала от щастие.
- Здрасти. Как си? – започна той.
- Ами аз съм добре. Дошъл си да ме видиш, а? – тя го бутна нежно с лакът.
- Точно така. Предполагам, че досега ти е харесвало да ти разказвам моите щуротии – тя се изкикоти на неговите думи. - Винаги съм искал да ти кажа, че ще те подкрепям във всяко начинание. Ще ти бъда верен другар и помощник. Изпитвам топли чувства към теб.
- Колко топли? Колкото слънцето ли? – тя вдигна бавно очи към небето. „Същински ангел на надеждата”, помисли си той.
- Дори повече. Знам, че не ти е лесно да живееш съвсем сама...
- А, не съм сама! – прекъсна го тя. – Мама и татко са тук – и посочи към открехнатия прозорец. Завесите леко се помръднаха, докоснати от вятъра. По лицето на младежа премина сянка на съжаление.
- Самотата те изтощава. Ти просто чезнеш в нея... - болка и тъга се прокрадваха в тона му.
- Нали още съм жива! – плесна с ръце София.
- Виж, за мен ти си специален човек. Имаш свое виждане за света. Въпреки вътрешната си мъка, продължаваш да се бориш. Имаш силен дух. Харесвам те такава, каквато си.
Тя го гледаше прехласнато. Очите ù проникваха в него.
- Днес няма ли да ми говориш за зебри, пустини и самолети? – изхлипа тя.
- Не, но ще ти кажа нещо много по-важно – той хвана нежно ръцете ù. – Обичам те, София.
Сякаш природата замря за миг. Тишината беше обхванала всичко. Изведнъж тя се разплака, погледна Антон и изрече:
- Толкова години чаках да бъда обичана... Да усетя любовта... О, благодаря ти! – тя рухна в прегръдката му.
- Много си лека – констатира той с усмивка. Прокара пръсти през косата ù и я целуна.
Останал сирак на три години, Антон живееше с чичо си Добри. В началото се спогаждаха, младежът го чувстваше като истински баща. Не му разрешаваше да се среща със София, но в повечето случаи Антон просто игнорираше забележките му. За съжаление цялата топлина между двамата се стопи, когато жаждата за алкохол започна да съсипва Добри, превръщайки го в озлобен пияница, изолиран от другите и бавно затъващ в спиртните си мечти. Тази студенина плашеше Антон и всяка вечер той се прибираше на пръсти, примирил се с гледката на чичо си. Седнал на мръсен стол, със зверски поглед и оголени зъби, Добри намираше утеха в силната напитка, винаги близо до него. Момчето се чувстваше безсилно към тази чужда за него порочна страст, не знаеше как да се пребори с отровената душа на настойника си.
Антон се връщаше от Софииния дом, когато видя Добри на улицата, залитащ насам-натам. Чичо му започна да вика:
- Ей, Тони! Елла тук, че нещщо не ми е хххубаво... – трагикомичната му походка завърши с тежко изтрополяване на тротоара. Антон се затича към него и го вдигна внимателно.
- Чичо, нямаме почти никакви пари, а ти ги пилееш за това... – укори го той.
- Недей ми вввика! – изрече заядливо Добри. – Аззз ги песстя... Ти къде бешше? – вдигна разсеяно глава. Погледът му беше премрежен и празен.
- У София.
- Каззах ти тая откаччалка да не я посссещавашш! – изрева и замахна към племенника си, но отново се озова на земята, отпуснат и изнемощял. Антон въздъхна, след това го хвана под мишница и го заведе вкъщи.
Дните се нижеха един след друг. Дойде декември и запрехвърчаха първи снежинки. Градчето се скри под дебел снежен пласт. Близкото езерце се покри с ледена пелена.
София и Антон седяха сгушени на една надраскана пейка в парка. Притиснати нежно, вперили очи в бялата пустош, те мълчаха, неподвижни. Недостижими за пръстите на времето. Тя наруши хипнотизиращата тишина:
- Много е голо – прошепна.
- Така ми се ще да бъда сега в Африка, да се рея свободно в небесата – заговори разпалено Антон.
- Да, двамата в саваната. Има рима! – тя възкликна радостно.
- Може и да сме сами, но ще преборим света! – изрече той с възторг.
- Колко желая да нарисувам тази картина... Още тук и веднага!
- Моливите са ти вкъщи – усмихна ù се Антон.
- Няма значение. Толкова съм щастлива...
Тя опря глава на рамото му.
Добри беше свел поглед към безцветната течност пред себе си. Лекарство, зависимост, порок... Мислеше си за Антон, доколкото бистротата на ума му позволяваше. „Младеж с воля и характер. Състрадателен, щедър, добронамерен. Животът е пред него, но тази София е нищо, освен пречка!” Черна пелена падаше пред погледа му винаги, когато чуеше името ù. Племенникът му я защитаваше, помагаше ù и... я обичаше! Какво толкова намираше той в това създание? Дефектно създание, грешка на съдбата...
- Отхвърлен, ненужен, недъгав робот! – изкрещя на глас Добри. – Това момиче е като проказа, заразява и другите със своите детински мечти... Ако Антон не я напусне, тогава аз ще се погрижа това да се случи!
Той захвърли гневно бутилката към стената. После отключи един шкаф и взе оттам решението на проблема си.
София рисуваше у дома си, по едно опънато платно пред нея. Движеше ръката си бавно и плавно. Четката танцуваше по бялата повърхност, чертаейки ярки ивици. Антон пишеше нещо в книжлето си и от време на време хвърляше поглед върху шедьовъра на болната.
- Готова съм! – извика внезапно тя и захвърли изцапаната четка към банята. Когато момичето се обърна, той съзря някаква промяна в изражението ù – едва доловима сянка на меланхолия пробяга по бледото ù лице.
- Нека видя – изрече ентусиазирано Антон и се приближи към картината. Пред очите му се разкриха две неясни черни фигури, които бяха прегърнати и заобиколени от тучна зеленина. – Рисуваш много красиво. Имаш талант – похвали я той.
Тя бавно се усмихна и попита:
- Е, кога ще тръгваме?
- За къде?
- Ами за натам... – София посочи нарисуваната екзотична флора. След това се обърна към него. В погледа ù се четеше надежда. Той понечи да отвърне, но в този момент през входната врата нахлу Добри, разярен и безмилостен.
- Чичо, какво правиш тук?! – извика паникьосан Антон.
- Избавям те от бреме – спокойно отговори другият.
- Какво бреме? – смая се племенникът.
- ТЯ е бремето! – изврещя Добри и посочи към София, която си тананикаше нещо, несъзнавайки, че е свидетел на сблъсък на поколения. – Разкарай я от живота си!
- Защо? Та аз я обичам! – разпали се Антон.
- Не разбираш... Тя е една луда жена без бъдеще. Един жив труп. Скоро може и да е само труп. Защо я лъжеш? Защо я държиш далеч от реалността? – Добри изплюваше всяка дума.
- Стига! Престани!
Младежът се насочи към чичо си, но застина на място, когато съзря пистолета в ръката му. София се ококори и ахна.
- Защо си го взел? – попита момчето уплашено.
- Като крайна мярка – процеди Добри през зъби.
- Чичо, алкохолът те трови от години. Не можеш да различиш добро от зло... – започна тирадата си Антон.
- Тогава сам ще я очистя! – той пристъпи напред.
- Да не си посмял...
Двамата се вкопчиха един в друг, сдърпаха се. Чуха се викове. София наблюдаваше стреснато цялата сцена. Не можеше да проумее причината за насилието. Не знаеше и какво да стори. Само прошепна „Не съм виновна...”
Изведнъж се чу изстрел. Кървави капки опръскаха картината с двете фигури и те станаха червени. Алено петно се появи върху ризата на Антон. Той погледна жално към чичо си и бавно се свлече на пода.
- Не! Антоне, не исках! Прости ми! – Добри захвърли оръжието настрана и клекна до племенника си.
- Ттии... ти сси... от... оттровен... от жи... живота... Ккой от дввама ви... е ллуд ссега?... – промълви задъхано и глухо Антон, плюейки кръв на всяка дума. Извърна бавно глава към онемялата София. – Ввярвай ми... ще ббъдем ззаедно...
Главата му се отпусна, очите бяха напълно безжизнени. Дъхът му спря.
Момичето постоя неподвижна още няколко секунди, след което изкрещя на Добри:
- Защо го уби?!
Той не ù отговори. Ридаеше над трупа и бе сляп за всичко останало. София се приближи към пистолета и плахо го вдигна от земята.
- Мамо, татко! – извика тя. – Елате да видите как ще приспя този човек, без да му разказвам приказка...
Добри вдигна глава. Когато видя дулото, насочено към него, не се възпротиви. Пророни последната си сълза и каза:
- Прав е за всичко...
Последвалият изстрел разтърси помещението. Мъжът тупна тежко до племенника си.
София отиде до масата, взе дневника на Антон и написа „ЩЕ БЪДЕМ ЗАЕДНО”. Седна до трупа на младежа и остави пистолета до себе си. Лицето му беше една спокойна бледа маска, устата се беше изкривила в усмивка. Очите бяха загледани в далечната мечтана страна...
Тя го целуна нежно, но не затвори очите му. После изрече:
- Знам къде да те търся...
След това се приближи до едно шкафче и измъкна отвътре зелено шишенце с отрова.
© Филип Всички права запазени