azura_luna (Петя Стефанова)
154 7184
11.02.2012 г., 13:30 ч.

Отвъд чертата: Завръщане 

  Проза » Разкази
1227 0 13
3 мин за четене

С малкото френски думи, които бе научил  по време на пленничеството им, Иван Тюркеджията  успя да изпроси брашно и дървено масло от докерите по пристанището. Заедно с Черньо, с малко вода замесваха тесто, което запичаха. От приготвените тестени изделия даваха  на надзирателите на мината, срещу някоя дребна монета. Докато Иван предлагаше на един от офицерите от печивата, Черньо измъкна отнякъде топографска карта. Тя щеше да осигури бягството в неутралните земи на Швейцария. Издебнаха  разсейването на пазачите и пробягаха  разстоянието, дето  железницата режеше земята надлъжно. Товарните вагони  се поклащаха през снега. Изпухтяха. Гара. До граничния град се вървеше пеша. А виелицата  избутваше с ръце Иван и Черньо. Залюляваха се, препъваха се, падаха. А свободата  е като  лазенето на лакти... Изморява понякога.

Насреща им се опулиха гранични кучета, които  оголиха  краката им. Парчета плат се  развяха от зъбите им. Някаква врява  накара  мъжете да  затулят уши. Бяха наближили пивница, откъдето  едро домашно куче  с лай гонеше граничните. Стопаните излязоха на прага разтревожени. От вътрешността на помещението  се  носеше топлина, примесена с аромат на супа. Очите на мъжете се навлажниха. Потрепериха от вълнение. По време на война губиш сетива за топлината. Всичко е червено и черно. Червено от попилата в земята, кръв. Черно заради свъсеното  от оловото небе. А къде остава човекът, ако няма земя под краката си и небе над главата си. В една друга битийност на себетърсене, съмнение, невяра в живеенето...

По  прозореца на пивницата се лепяха бели снежинки. Имаха мрежести, бухлати роклички и бузи на деца. Мъжете усещаха колко невинна е белотата,  кротка, ако я гледаш отвътре. Заприличваше им  на стихотворение, бяло и спасително. Мисълта за родното небе  се залюля, сякаш оръфано знаме. И ги прободе...

Иван поръча вино. Червената течност трябваше да затопли измръзналите им същности. Понечи да почерпи собствениците, които  пресмятаха нещо  на съседната маса, с прогорената, но чиста покривка. Червендалестият пълничък кръчмар  вдигна глава  от дебелия кожен тефтер и избута стола си назад. Обичаят в страната им бе да  дават и приемат подаръци от най-близките.  Жестът на непознатия едва не ги разсърди.

-Кои сте? Ще ви дам на стражарите... – заплаши кръчмарят.

На  повален френски Иван успя да разкаже  мъченичеството им и да поиска помощ. Докато  пълният мъж го гледаше с недоверие,  по скулата на бузестата му зеленоока   жена се търкулна сълза.

 -Поспете сега,  пък  по-късно ще минете отвъд... – каза жената, докато избърсваше  влагата  от бузата си.

С ням жест тя  помоли  кръчмарят да  им помогне. После им посочиха малка стая, в която  да починат. Черньо не можеше да заспи от вълнение, но  и от глождещо съмнение.

-Бате, ами ако ни предадат? – попита, шушнейки, Черньо.

-Божа работа! Христа го предадоха, та нас ли... Спи, пък ще видим... – каза сънено Иван.

По-късно през нощта, на вратата на стаичката им се почука. В мрачината  стоеше момче, на годините на Черньо. Метна на гърбовете им някакви вълнени връхни дрехи, та да ги предпазват от засилилата се виелица.  Пред задната врата на пивницата чакаше дребно конче, впрегнато в шейна. Заклатушкаха се в неравните коловози на пъртината. В далечината танцуваше светлинка. Водачът на шейната им посочи граничния пункт. Иван и Черньо  трябваше  сами да измолят благоволението на въоръжените мъже. Един от граничарите се оказа добряк, та взе  присърце молбата им за избавление. Бяха изпратени  при българския посланик в Женева, чийто печат  в новоиздадените им паспорти одобри желанието да се върнат  под родно небе.

-Ще ни съдят за изменничество срещу родината... – замислено  спомена Иван, докато влакът се клатушкаше към родината.

-Бог ще покаже... – отвърна  Черньо и погледна към небето през прозореца.

Родната земя се засмя като момиче пред очите им.  Белна се църквицата, малко преди гарата. Като на тайна вечеря се сбраха мислите им, с всички  цветове на родното. И под бялото на снега сетивата се обръщат навътре към себе си... До сливане.

Мъжете стояха на прага на селската черква. Благодаряха. Невинно бяло. Червено-черният нюанс на изживяното се стопи. Свещите   рисуваха птици по новата икона, дарена от Ангелина и  Йорданка, братовчедката и сестрата на Черньо. За 200 жълтици  се купува лик за една църква, но и свобода... Завръщане. Посока и светлина.

© Петя Стефанова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря!
  • <a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-906071559.html"><img src="http://s15.rimg.info/734836fcc7f70d29af45fe00cb12a4af.gif" ></a>
  • ...!
  • Благодаря,ПетяЕдва вчера се регистрирах тук,а не мога да спра да разглеждам произведенията на хората тук!Добре заварила
  • Добре си ми дошла, Елисавета!
  • Харесах!Поздрав!
  • Прегръщам ви!
  • "По време на война губиш сетива за топлината. Всичко е червено и черно. Червено от попилата в земята кръв. Черно заради свъсеното от оловото небе. А къде остава човекът, ако няма земя под краката си и небе над главата си. В една друга битийност на себетърсене, съмнение, невяра в живеенето..." Направи ми много силно впечатление начина на внушение. Поздравявам те за моженето ти!

  • Талантлив разказвач си, Петя!!!
    Благодаря за чудните нюанси и цветове:завръщане, родно небе,посока,светлина...Бог...
    Поздравления!!!
  • Благодаря за присъствието ви тук!
  • Родната земя се засмя като момиче пред очите им. Много хубав изказ!
  • Благодаря ви, момичета!В ученическите ми години, ми казаха, че моето многословие е хубаво, не натрапващо се. Но и сама за себе си знам, че съвсем избягах от многословността. Дори не съм детайлист.Едрите щрихи на повествованието са ми по присърце...
  • Поклон пред разказвачката!
Предложения
: ??:??