Глупаво беше решението на Кольо Бъчвата да не говори. Спокойно можеше да съобщи на следователя името на убиеца и после да си отиде вкъщи и да се напие като хората. Ама не – реши само да пие без да говори. И понеже не можеха да го намерят трезвен, все отлагаха разпита му. Не можело така. По едно време следователят – и той пияница, реши да го затвори в изтрезвителното за ден-два и после да му състави протокол за разпит. Обаче нещо се обърка и се оказа, че никой не се оплаква от Бъчвата, та затова и нямало как да го заведат принудително да изтрезнее.
– Виж какво – следователят Бъчваров му отиде на крака у дома, – виж какво сега. Хора сме, ще се разберем някак. Дай малко! – грабна от ръката му бутилката с домашна сливова и я надигна жадно. Примлясна. Отпи още веднъж и установи: – Хубава е. Откъде я вземаш?
Кольо не проговори. Въпросът му се стори двузначен. А и следователят му изглеждаше двоен. Съмнителен. Раздвоена личност. Бъчвата не може да смели жито с Бъчваров. Няма как. А Бъчваров искаше само едно:
– Кажи му името! Само това искам. Ти си единственият свидетел, много е важно. Как стана работата? Кой му видя сметката? А?
Мълчание. Бъчваров беше опитен следовател, разполагаше вече с достатъчно улики, но всичките бяха косвени. Показанието на Кольо Бъчвата щеше да забие последният пирон в ковчега на злодея. Но без това показание нямаше как да поиска да бъде повдигнато обвинение на същия този злодей, заподозрения по делото.
Ето как беше станала цялата работа. Нищо и никаква кръчмарска свада. Двама пияници спорят. Става скандал. Удрят се един друг и се ругаят. Кръчмарят ги изгонва навън. Те там продължават да се бият. Но присъстващите на побоя свидетели един след друг се разотиват разочаровани – двамата са прекалено пияни, за да се удрят като хората. Пляснат се по лицето, ръгнат се един друг с лакът, ама бавно, не като в бойните изкуства. И все падат. А докато единият се опитва да се изправи, другият залита да го подкове с крак, но се спъва и се стоварва върху него. После се подпират един друг, докато се задържат на нозе и да продължат юмручния спор. Безинтересна работа. Само Кольо Бъчвата, който не обичал да пие в кръчмите, а като всеки уважаван алкохолик употребявал вкъщи, ги наблюдавал внимателно и нежно, докато си отпивал от любимата домашна сливова. След около половин час двамата поизтрезнели побойници се разделили почти по братски – прегърнали се, млатнали си по един рехав чембер в лицето за сбогом и кой откъде е. На другия ден открили единия от тях мъртъв у дома му. Обаче не бил умрял от побоя, нито от препиване – имало ясна следа от куршум в областта на корема. Лекарят установил, че е мъртъв едва от сутринта на деня, следващ вечерта на побоя. Куршумът е заседнал в тялото, при аутопсията го извадили.
Следователят разпита всички. Мъжът, с който покойникът се бил предишната вечер, му дължал пари. Не много. И не се скарали за парите, а за политика.
– И двамата дума не обелваха за политика досега. – Кръчмарят даде най-подробни свидетелски показания. – Всяка вечер са при мене. Дружелюбни хора, безобидни пияндета. Какво ги прихвана тая вечер – не знам. Политика, социално неравенство, коронавирус, тинтири-минтири... Чудна работа. А и имам чувството, че оня, Кольо Бъчвата, ги причакваше нещо отвън. Той често виси пред кръчмата ми, но никога не влиза. Тогова трябва да проверите. Опасен ми се струва. Откъде пари за ракия има? Не работи. Не съм чувал да има наследство. А и ме дразни – какво дебне пред прозорците като чакал? Той единствен остана да гледа как се бият тия двамата. И после трябва да е проследил един от тях и да го е застрелял.
– Защо така предполагаш? – попита следователят Бъчваров. – Казваш го като да е почти сигурно.
– Сигурно е. Така мисля, но не мога да го докажа. Това е твоя работа, господин следовател. Не моя. Мойта работа е...
– Знам ти работата! – изкрещя следователят. – Налей едно питие!
Разпитът бил неформален, проведен бил в самата кръчма и затова Бъчваров можел да си позволи едно питие в работно време. И второ можел да си позволи. Но това не му помогнало да разбере защо кръчмарят бил убеден, че Кольо Бъчвата е видял сметката на убития. Накрая креснал:
– Какъв е мотивът! Отговаряй, иначе ще ти пусна един куршум в челото!
Кръчмарят видял, че следователят е пиян и признал:
– Не знам, бре човек. Аз ако знаех, щях да ти кажа. Ама виж какво, по-добре иди да видиш къде живее Кольо. После ако искаш, пак ела да си поговориме.
Следователят така и направил. И установил нещо важно – Кольо Бъчвата и убитият живеели в една и съща кооперация. Първият се бил настанил в партерното помещение, което някога се ползвало от прислугата, а вторият живеел на таванския етаж. Кольо Бъчвата беше битов алкохолик, всички знаеха, че ходи до кръчмата, защото му се свиди или пък защото няма пари да си плати питиетата вътре в нея. Стои, пие си отвън и си представя колко хубаво би било, ако има пари и си пие вътре на топло. Пък и наблюдава посетителите, човърка с поглед устните им да разбере какво си говорят, хили се и така се чувства в свои води, сред компания. После се прибира – тихо и мирно. Така трябва да е сторил и същата вечер, вечерта преди убийството.
Това беше потвърдено и от съдържателя на кооперацията – той даваше под наем стаите и наглеждаше общите помещения.
– Трябваше да го попитам нещо – така обясни причината, поради която беше посетил убития и съвсем случайно установил, че е мъртъв. – Не очаквах да го заваря трезвен.
– Как трезвен? – попита го следователят.
– Ами мъртвите изглеждат напълно трезви. Непияни, демек. Грозници.
Бъчваров беше човек с железни нерви и когато ги изпускаше, те се стоварваха върху обекта с голяма тежест. Така се случи и този път. Когато избърса кръвта от устата си с грижата на добър стопанин, съдържателят призна:
– Абе исках да му свия малко от пиячката. Това беше. Затова го потърсих.
– А как влезе? – следователят се напрягаше да не го удари отново.
– През вратата.
– По-точно?
– Не беше заключено. Тук никой не си заключва стаите. Няма защо. По принцип.
Така обръчите на съмнението се свиваха около личността на Кольо Бъчвата.
– Ти си се прибрал преди убития – ръмжеше му няколко дни по-късно следователят. – Няма как да е било иначе. Той е бил прекалено пиян, за да те изпревари. Но дори и да не е така, може би си видял кой е влязъл в кооперацията по-късно. Да, знам какво ще кажеш – че си заспал. Но може и да не си. Някой е влязъл, качил се е на таванския етаж и е застрелял дилетантски, в корема, пияния нещастник. Само ти може би си го видял. Имам вече улики, помогни ми. Само едно описание ми трябва. Една малка следичка. Сламчица. Нищо повече. Имаш шпионка на вратата, значи си имал възможност да видиш каквото трябва. Един дърт пияница като теб няма какво да прави по цял ден, освен да шпионира. Не е ли така? Ти трябва да знаеш за всичко, което става в кооперацията. Нали живееш до входа. А?
Кольо мълчеше. Нямаше да проговори. Откъде-накъде да излага себе си на опасност?
А следователят не знаеше какво точно да направи. Беше му пределно ясно, че Кольо Бъчвата е убиецът. Но нямаше нищо – нито пистолет, нито следи, нито мотив, нито свидетели. Единствената му надежда беше да го подхлъзне, да го накара да излъже, за да му повдигне обвинение за лъжесвидетелстване. Обаче тоя мошеник и дума не обелваше! И как тогава да въздадеш справедливост в тази криминална ситуация?
Натъжен, следователят все пак отрони:
– Добре. Така да бъде, Кольо, друже. Няма да те питам нищо повече. Дори не искам да знам защо ти викат Бъчвата – ти си сух и кльощав като чироз. Но мога да се досетя за причината – погледна бутилката. – Я дай още една глътка!
И тогава Кольо – този изпечен хитрец, този алкохолен отшелник, изведнъж продума:
– От Ловеч.
– Какво от Ловеч? – живна Бъчваров, следователят.
– От там ми пращат сливовата.
Ето така свършва разказът. Оказа се, че Кольо Бъчвата лъже. Не можа да докаже в съда с безспорни доказателствата, че алкохолът, който употребява, е с ловешки произход. Осъдиха го по някакъв текст от наказателния кодекс, който сочи, че правосъдието не бива да бъде възпрепятствано при упражняването на своите функции. И го тикнаха в Ловешкия затвор. После го преместиха в едно затворническо общежитие близо до затвора – да бере сливи и да гледа как ги правят на джибри. Така се подсилва възпитателният ефект, уверяваха го надзирателите. А следователят Бъчваров констатира доволно: „Пак е нещо. Още един неизвестен извършител е в пандиза.“ И беше прав. Или поне така се оказа.
© Владимир Георгиев Всички права запазени