14.10.2010 г., 20:41 ч.

Пепел от рози 

  Проза » Други
1056 0 3
4 мин за четене

                    Пепел от рози

 

 

            Вървях по пътека от повехнали розови листа, а те превръщаха се в пепел, щом докоснех ги с нозе. Тъмната гора загърна ме и ме направи една от своите сенки.  Студа прегърнах с отворени ръце, а бялата ми рокля обагри се в мрак. Косите дълги, рееха се в нощта, търсейки светлината на звезда. Криле ранени аз унило покрих. И така потънала в мъгла, аз скрих се от света, но застигнаха ме те и пронизаха най-ценното ми, моето сърце. И все още там стоят, с върхове разкъсали и приковавали моите криле, а краищата им все още стърчат от гърдите ми. Не можех да ги махна, боях, че без тях щях да го загубя, моето сърце, а болката раздираше всяко мое дихание, превръщайки го в тихо стенание.

            Вървях по пътека от повехнали розови листа в пустата мрачна есенна гора. Надеждата не бях зърнала с дни, ала едничка нищожна вяра ме крепеше. Тя щеше да се върне, а след нея щеше да дойде и мечтата, и отново щях да се изпълня със сили, отново щях да се почувствам жива. Ах, колко сладка беше илюзията ми! Илюзия или вяра? Нямах избор, само тя ми остана, макар да беше сляпа.

            Вървях по пътека от повехнали розови листа, ала не помръдвах. Всеки дъх, всяка крачка, поглед, движение, раздираше ме и не искаше да ме напусне тя. Ах, проклета бъди ти, моя болке! Да можеше и ти да изпиташ  това, което причиняваш ми. Ах, само да можех да те накарам за миг да почувстваш какво е, никога не би помислила да се върнеш отново, не би го понесла. Спирам за малко. Очите затварям, полагам ръка върху гръдта си, а между пръстите остават те, техните  метални върхове, другата силно стискам в юмрук, отварям уста и хлипайки дишам. Сякаш току-що проболи ме, кинжалите ледени не спират да дълбаят. Не, недейте, сълзи, не падайте, не ме оставяйте и вие... Секунди по-късно отварям очи, а те все още са там. Бавно отпускам юмрук. И този път успях, но колко още можех да издържа, преди да се предам, преди болката да ме завладее и да ме унищожи. Ах, само да може да извадя кинжалите, без да нараня моето сърце.

            Вървях по пътека от повехнали розови листа, опитвайки се да не мисля за нищо, но не успявах. Потъвах в спомени стари, които разпалваха огъня на скръбта. И отново започвах да я чувствам как се опитва да ме победи. Спирам и повтарям всичко отново, но не стига, не и сега. Падам на колене, без сили, без да искам да продължа, отварям уста да изкрещя за помощ и в миг онемявам. Гледам небето все така сиво и грубо - денем вали, а нощем няма звезди. Всеки път мисля си, това е краят, но не, остават ми сили колкото да се мъча, но не и да продължа.

            Вървях по пътека от повехнали розови листа и се питах как стигнах до тук. Болката, която изпитвах преди, не можех да спра, но тази мога. И с цената на всичко свято, окрилена от желанието за покой, поставих ръката си на кинжалите, стиснах краищата им и дръпнах с все сила. Изревах като диво животно, покорена от нечовешката болка. Секунди преди да се свлека безпомощна на земята, победоносно погледнах ледените кинжали в ръка си. Паднах, а те лежаха до мен – мойте дяволи, мойте тръни. Усмихвах се, макар да бях спряла да дишам. И докато се превръщах в пепел, си мислех за тях. Три кинжала, останали след любовта, след моите и чужди мечти. Три кинжала, три души, три лица, които в живота ми се появиха. Що за болен мозък така оплете конците ни? Що за чувство за хумор имаше той, та си поигра така хладнокръвно с нас? Казваха ми да не се замесвам с любовта, че тя била зла орисница, но не вярвах, че чувство тъй чисто така би наранило. Някакъв странен любовен четириъгълник съдбата сътвори и страните му преплете. И колкото повече се взирах в кинжалите, толкова повече се ровех в миналото. Простете ми за това, че обичах него и не отвърнах на чувствата на неговия другар, а на нея позволих да иска единственото, което някога съм обичала, защото тя беше моя приятелка. Простете ми и аз ви простих. Ако бях казала или сторила нещо навреме, то може би сега нямаше да лежа сама! Ако бях поставила личното си щастие пред тяхното, то може би сега нямаше да го загубя!

            Вървя по пътека от повехнали розови листа с разперени криле. Пред мен гората се разтваря и ясно виждам първите слънчеви лъчи от много време насам. Вятърът не минава безпощадно през мен, а ме гали благородно. Няма ги вече кинжалите, ала няма и на какво да се задържат, отровата им го бе разяла, унищожи го тя. Нищо вече не тупти в тази гръд, ала и не боли. Празнината бе единствената ми тъга. Затова се наведох и с шепа събрах няколко повехнали, превърнали се на прах листа и едно камъче. Сега те щяха да бъдат моето сърце. Поставих ги в зейналата дупка и ги завих с надежда. Никога нямаше да бъде както преди, но вярвайки, аз мечтаех, че някой ден ще се слеят в едно цяло и отново ще затуптят.

            Вървя по пътека от повехнали розови листа и се чудя защо ми трябваше да идвам в света смъртен. Предупреждаваха ме, че любовта ще ми завърти главата, но никой не каза, че тя може и да краде. Сега аз съм само ангел без сърце...

© Каси Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Радвам се, че обърканите ми чувства изразени то този начин са се докоснали до някого
  • Една наистина великолепна и прекрасна публикация.Много ми хареса.Сякаш се пренесох вътре в случващото се!
    Историята ми е до болка позната,защото се случва и на мен!Благодаря за красивите и нежни,препълнени с болка и искренност думи.
    Поздравления!
  • Много е хубаво!Прочетох го с голям интерес!
Предложения
: ??:??