Ох, Боже, бях забравил! Мислех, че са изчезнали безвъзвратно. Долетяха от най-неочакваното за мен място. Не са същите като преди. В тези има повече цвят, повече живот. Ето пак ги усетих, и щом затрептят, усещам аромата на фрезии, диви теменужки и момина сълза. Усмихвам се така, както не съм се усмихвал от много, много време. Хората ме гледат странно, но не ми пука изобщо. Трябва да ги нахраня, стават много настоятелни. Поглеждам в очите ù, чувам гласа ù, усмихвам се още повече. Стряскам се от една внезапна мисъл: "Ами ако пеперудките са долетели само при мен?" Оооох, сърцето ми се сви. Не се усмихвам. Дали да я питам? Не, няма. Искам да ги задържа колкото може повече. Обещавам да се грижа за тях. Да ги подхранвам с това, от което имат нужда. Да ги топля със сърцето си, когато им стане студено. Разхождаме се по брега, хванати за ръце. Прегръщам я, милвам косите ù. Пеперудките са доволни, пърхат щастливи. Поглеждаме се, виждам залеза, отразен в очите ù.
- Обичам те! Казваме едновременно. ...