Тихото равномерно дишане беше единственият нарушител на тишината през тая вечер. Без да броим едва доловимото скърцане на леглото всеки път, когато Яна се обърнеше от една страна на друга, по гръб, по лице и пак отначало. Вече няколко часа не можеше да заспи и знаеше, че това ще бъде поредната й безсънна нощ в леглото на този все по-чужд човек. Безсънна в дразнещия смисъл.
Често се подпираше на лакът и го гледаше, Владо беше най-добрият приятел, който беше имала. Човек с усет за чуждите проблеми, ако и като лекар лекуваше толкова добре хората, колкото нейните бесове, щеше да е незаменим. Но всъщност тя не знаеше колко добър медик е, рядко се интересуваше – неговият живот не беше част от нейния. Но уви, нейният беше част, и то основна, от неговия. Твърдеше, че я познава още от училище, че я е наблюдавал в двора и й се е усмихвал в коридорите. Може, но тя от малка не обръщаше внимание на това кой й се усмихва и кой не. Когато тя искаше усмивка, си я печелеше.
Гледайки го нощем, се дерзае ...