Писмо от Израил
Халил седеше на нара и пишеше.
Пишеше на Зоя. На Зоя и две годишната им дъщеря Емилия, които бяха там далеко, някъде на север в България, може би сега в Благоевград.
Всичко тръгна от това, че хареса техния мирен свят и свободен живот, техния начин на мислене. А когато се върна тук, го нарекоха комунист, задето много плещил и го пъхнаха в затвора.
Не че е бил някога комунист, не че е желал някога и да бъде.
Там хората говореха само за мир и евентуална отбрана, при положение, че някога бъдат нападнати.
А тук съществуваше всекидневна опасност, някой палестински шрапнел да се забие току пред носа ти.
С другарите си затова протестираха, да настъпи най-сетне мир, а не че са против собствената си и обичана държава, против просперитета на хората тук. А само за това, че биха искали да настъпи дълги години очакваният мир.
Баща му го изпрати да учи медицина в България. Заможен човек беше, можеше да си го позволи.
Другият му син, по-големият, бе търговец и си бе оплел кошницата. Затова възлагаше всичките си бъдещи надежди върху второродния.
Още когато пристигна в България, Халил направи особено впечатление с добре сложената си фигура, с правилните си черти на черноокото си арабско лице, с хубавите си пригладени назад коси, с обноските си.
А пък българските девойки, студентки, изпадаха в страстен захлас, когато виждаха как Халил вади десет левова банкнота от джоба си, подава я към огъня на горящата свещ и когато крайчецът ù се разпалваше, я поднасяше към цигарата на Зоя.
Девойките пищяха от възхита, а на следващия ден се разнесе мълвата, че Халил е приказно богат принц, син на някакъв арабски милиардер.
Тези очарователни момичета не можеха и да предполагат какви са отношенията им с околните араби, затуй предпочиташе засега да ги остави на собствените им фантазии и да не затормозява чистите им пориви.
Когато се запозна с родителите на Зоя, те в първия момент се сепнаха, но скоро всячески показваха, че го харесват. Още повече, че познаваха баба му и дядо му – известна еврейска, търговска фамилия, живяла до четиридесет и осма година в Дупница и от тогава изселила се в новосъздаващата се държава Израил. Хора от цял свят се бяха отправили натам, към корените си в обетованата земя.
От семейството на тези хора, в това малко село, лъхаше някакъв познат домашен уют, на нещо топло и смътно познато и сякаш по някакъв особен начин приповтаряше отношенията между баба му и дядо му, сега живеещи в Израил.
А те разказваха с особена любов за мястото, дето бяха родени и за живота в България, за нейните зелени планини и поля, за гостоприемните и човеколюбиви хора, за песните им, затова как с помощта на царя и някакъв митрополит, единствено българските евреи били предпазени и не били изпратени в лагерите на смъртта в Дахау и Освиенциум по времето на Хитлер.
Вечер, след като приключеха с вечерята и Зоя им поднесеше по чаша вино, а на него сок, Халил им рецитираше с патос любимите на своите баба и дядо български поети-герои Ботев и Вапцаров, а леля Милена и чичо Васил му пееха песни от местния фолклор. Дори веднъж му изпяха и еврейската песен “Червен влак се композира”, песен, която пееха и възрастните му роднини в Израил.
Зоя ги наблюдаваше усмихната, отдръпнала се в страни и се грижеше нещо да не липсва на масата.
Когато двамата завършиха образованието си, той за доктор, тя за акушерка, направиха женска сватба с роднините ù на село, а когато отпътуваха за родината му, роднините му ги посрещнаха и разцелуваха щастливи и отпразнуваха повода с пищен празник в синагогата.
И тъкмо всичко се подреди и започнаха своя практика, го тикнаха в затвора. Макар да отрече да е комунист.
Просто желаеше мир за страната си, спокойствие и благодатен труд.
Той бе учил да спасява човешкия живот и в тази насока бе разговарял за идеите си. Желаеше всички хора да живеят в мир и взаимна любов, нищо повече. Просто бе пацифист.
Зоя бе страшно уплашена, не можа да издържи и се върна в родината си.
Дали щеше да получи писмото му? Дали щеше да го чака? Дали щяха да се съберат отново?
Родителите му също му се разсърдиха и всеки поотделно го молеше да се откаже от идеите си.
“Аз съм доктор. Аз съм хуманен доктор и искам само всички хора да живеят в един мирен свят. – им бе отговорил тогава. – Нямам нищо друго предвид. Нито съм се интересувал от иконите на марксизма и комунизма, нито от нещо друго. Искам само да настъпи мир и то на цялата земя. Хората да започнат да се приемат като братя”.
Но колкото и да бе упорит в тази насока, напоследък все по-често се улавяше, че в съзнанието му се прокрадва съмнението – дали това е най-важното и най-правилното – или семейството му и родината са по-голямата му ценност.
Затова щеше да изпрати писмото. И след пристигането на евентуален отговор, смяташе да подложи цялата ситуация на размисъл. Размисъл, от който да произлезе и по-нататъшното му кардинално решение, което да подреди в правилна посока по-нататъшния му живот и поведение.
Любовта към детето и съпругата не му даваха мира.
Стана и се загледа навън.
© Цветан Войнов Всички права запазени