Алармата прониза тишината. Отворих очи! Болеше ме цялото тяло! Не ми се ставаше! Обичах да лежа полубудна, а съзнанието да се рее из фантазиите ми. Рекс излая и наруши вътрешния ми мир. Отворих едното око, усетих топлия му дъх по лицето си! Голяма привилегия е да си куче, особено ако имаш добър стопанин. Сигурно са любимци на Господ. В другия си живот ще помоля да се преродя в куче. Няма да ходя на работа, да мисля за сметки и да събирам частите от разбитото си сърце. В далечината се чу шумът на морето. Обичам тази къща. Далеч от безумния град, шума, безмисленното бързане... След раздялата с Карлос, това беше моето убежище. Дойдох за да пренапиша съзнанието си. Дали някой, някога е успявал да го направи? Да го пренапишеш е все едно да решиш уравнение с много неизвестни. А аз не сам добра в математиката. Искаше ми се сама да реша задачата. Без помощта на Бог, Съдбата... или други приети фактори. Трябваше да си отговоря на хиляди въпроси с много възможни отговора. Едва ли ще има категорично правилен. За да продължа напред, трябва да приключа с миналото. Да осмисля всяка мисъл и преживяване. Всяка буря и светлина в мен. Да разговарям със себе си. Да си говориш сам било признак на психично разтройство. Явно съм луда, защото разговарям със себе си - безгласно.
Рекс отново излая и ме изкара от мисловния унес. Беше време да ставам. Господовият любимец беше гладен. Излязохме и тръгнахме към плажа. Усещах вятъра по кожата си - студен и пронизващ. По това време на годината нямаше туристи. Беше спокойно. Само аз, морето и Рекс. Стисках в ръката си картонена чаша с кафе и се наслаждавах на момента. Понякога ми се иска времето да спре. Да няма минало и бъдеще. Само тук и сега. Кучето тичаше щастливо по пясъка. Скачаше и гонеше вълните. Такова безгрижие - улових се, че му завиждам. Слънцето се опитваше да пробие тъмните облаци, но те бяха толкова много, че не му позволяваха да се покаже. Точно така се чувствах и аз! Черните мисли и болката не позволяваха да проникне нито зрънце светлина в душата ми.
Все още не можех да повярвам, че съпругът ми предпочете нея пред мен. Двадесетгодишната ми вярност и любов не струваха пукната пара. Смени ме за двадесет и три годишна негова студентка. Всички знаеха, много преди мен. Приятели, колеги, познати - знаеха и мълчаха. Научих последна. Грозно и унизително. Избягах. Сега си ближа раните в компанията на Рекс. Той поне ми е верен. Кучето нагази във водата. Изведнъж се затича към мен и пусна в краката ми прозрачна стъклена бутилка. Вътре имаше навито на руло парче хартия. Засилих се да ритна бутилката. Нещо ме спря. Любопитството ми надделя. Взех шишето и закрачих към къщата. Рекс послушно ме последва. Внимателно измъкнах корковата тапа. От бутилката изпадна бял лист. Дребен красив почерк изпълваше страницата. Сипах си още кафе и се настаних в креслото.
" Здравей, Любов!
Знам, че някъде съществуваш и ме търсиш. Аз те чакам, Любов! С онази страст с която брегът чака вълните да го пегърнат и да се разтворят в него. Жадувам да ме докоснеш и да усетя дъха ти. Ти си живот, Любов! Кой би могъл да живее без теб? Стоя до камината в студените нощи и си те представям. Рисувам образа ти с дъха си, топля те с дланите си, разтапям те в желанието си. Толкова съм жаден за усмивката ти, за женския ти глас, за нежните ти форми! Искам да се потопя в теб и никога да не те пусна, да остареем заедно хванати за ръце! На вън е снежно, хората са студени, ръцете им ледени, душите каменни, но аз знам, че ти някъде ме търсиш - чакаш да те открия или да ме откриеш. Да ме стоплиш, да те стопля! Не се плаши, не съм луд! Просто съм уморен, от неразбиращи погледи и празни думи! Обади ми се, Любов! Чакам те с отворено сърце!
Твой Маркос! "
Имаше и телефонен номер. Всичко е толкова странно. Кой нормален пишеше писмо в бутилка? Защо търси любовта по този странен начин? Може би..., просто беше излял разочарованието и мечтите си на белия лист? Оставих писмото и се отправих към кухнята, трябваше да хапна нещо, не помня кога сложих за последно нещо в устата си. Телефонът ми извъня! На екрана се появи надпис - Любовче. Беше Карлос! Взаимно се наричахме така на галено, нали беше любовта на живота ми и аз неговата. Лъжа! Старата любов я замени с нова - млада. Нямам желание да говоря с него. Чувствам се излъгана и разрушена, като празна стара къща. Мрачна, влажна, потънала в разруха. Евтина, кой ще иска да купи нещо, което ще се наложи да престроява и гради на ново. Бясна съм! Най - вече на себе си! Човек би трябвало до се движи в спирала. Така ще има развитие и прогрес. Аз от месеци се движа в кръг. Дори понякога тъпчат на едно място. Самосъжалението може сам да доведе до задънена улица. Мисля, че животът е лабиринт. С много пътища, но само две посоки. Напред или назад. Все търсим изхода от него. Но изходът не е ли края - на живота! Защо тогава бързаме да го намерим? Време е да продължа!
Белият лист ме дърпаше като магнит. Четях писмото за десети път. Пареше в пръстите ми. За първи път от дни нещо отклони вниманието ми от собствената ми личност. Мислех за човек, когото не познавах. Нямаше лице, нито силует, само име - Маркос. Едно женско любопитство ме провокираше да набера номера му. А разумът ме препъваше. Сигурно така се е чувствал Хамлет. Трудно решение. Борба на разум и любопитство. Допих виното в чашата си и грабнах телефона .Какво толкова можеше да се случи? Да се почувствам излъгана? Колко още? Вече бях лъгана от близък, едва ли непознат може да ме нарани повече. Набрах номера!
- Ало! - чух в слушалката приятен мъжки тембър.
- Маркос? - усетих гласа си да изтънява, сякаш беше чужд.
- Да, на телефона! Кой е ?
- Намерих, писмото ви!
Последва кратко мълчание.
- Любов, ти ли си? Значи наистина ме намери!
Стана ми топло! Все едно някой ме прегърна и дъхът му ме стопли.
© Росица Димова Всички права запазени