Слънцето днес беше милостиво и не само светеше, но и топлеше. В небето се търкаляха малки къдрави облачета бели и пухкави като новородени кученца... Обичаше го това циганско лято, то сякаш вливаше нови сили в остарелите ú кости и ú позволяваше да стигне по-далече  в мислите си и дори да се дотътри до отсрещния парк, където от нейната си пейка да наблюдава как звънливи детски гласчета подскачат по люлките, въргалят се в пясъка, карат се за играчки  и търсят подкрепата и одобрението на майките си... Как влюбени двойки докосват погледи и длани и с целувки издигат стена около света си... Усмихваше се и се връщаше мислено в онова щастливо време когато имаше всичко... Имаше младост и здраве, имаше хубост, имаше мечти... Имаше любим човек до себе си...

Точно тук, на тази пейка, преди толкова много години (страхуваше се да ги брои вече) той я целуна за първи път... Беше още ученичка. Черна престилка, бяла якичка,  две дълги гарвановочерни плитки и очи не по-малко черни и блестящи от любопитство... Той беше висок и строен, а тъмносинята униформа от техникума подхождаше отлично на пъстрите му сивокехлибарени насмешливи очи, които ú приличаха на лъскави речни камъчета... Затвори очи и се опита да измъкне за пореден път спомена от дълбокия гроб, който му бяха изкопали  годините...

- Госпожо, зле ли ви е? Госпожо, да извикам ли Бърза помощ? - Пред нея с притеснение беше застанал Той и развълнувано ú говореше. „Сигурно полудявам, Господи, сигурно полудявам.” Пак затвори очи, но когато отново ги отвори момчето си стоеше пред нея вперило в лицето ú необикновените си  пъстросиви очи, изпълнени с въпросителна тревога.

Някак си успя да се съвземе и едвам промълви:

- Малко ми се зави свят, младежо. Ще ми мине. По-добре ми помогни  да се прибера у дома, живея отсреща през улицата, на втория етаж. Сигурно съм качила кръвното, ще си взема хапче и ще ми мине.

Надигна се с негова помощ и бавничко прекосиха алеята и улицата. Кооперацията беше стара и нямаше асансьор, но, слава Богу, вторият етаж все още не ú създаваше проблем да влиза и излиза от жилището...

Влязоха в апартамента. Тя се отпусна на дивана в дневната, а момчето се засуети в кухнята, наля вода, донесе таблетките и поизчака старицата да се съвземе. Докато чакаше, погледът му шареше по стените и шкафовете и с любопитство разглеждаше рамкираните снимки. Имаше нещо смущаващо в  тях. Би се заклел, че на някои от тях  вижда баща си. Само че облечен в такива старомодни дрехи той никога не го беше виждал...

Погледна към старицата - беше задрямала... Дишаше бавно и равномерно. Зави я с едно одеяло и си тръгна.

Тъкмо слезе по стълбите и телефонът му звънна. Беше баща му. Момчето го придружаваше по време на тридневна командировка в родния му град, съвпаднала с края на ваканцията му и през повечето време се шляеше безцелно из градчето, докато баща му работеше...

- Споко, тате, ей сега долитам. Съвсем наблизо съм. Как ще се изгубя бе, чуваш ли се какво приказваш? То тука целият град е колкото половин софийски квартал. Идвам и имам да ти разказвам нещо много яко. Айде, доскоро...

                   Приключваха с вечерята и за пръв път не му правеха забележка, че говори, докато се храни. Беше на шестнайсет и, както всеки юноша, чувствителен към забележки, които биха го причислили към групата на непорасналите деца...

- Сериозно ти казвам бе, тате, без майтап. На снимките беше ти, едно към едно, само дрехите като на дядо ми. И прическата една такава, древна, с една дума.

Бащата се вглеждаше в сина си сякаш го виждаше за първи път. Отпи от чашата си и попита:

-         Как точно беше  улицата и номера? Знаеш ли, сине, аз наистина съм се родил на този адрес, на втория етаж, само че, доколкото са ми разказвали, вляво от стълбите... Но сме живели там, докато съм навършил годинка и малко отгоре, след което сме дошли в София... Да не би на тези снимки да е бил дядо ти? Все пак, съседи са – възможно е да са имали общи снимки...

-         Не бе, тате, аз много добре помня  как изглеждаше дядо... Изобщо не прилича на него. Бих се заклел, че си ти. Ако искаш, хайде утре да отидем при бабката. Хем да видим дали се е оправила, хем сам да се убедиш с очите си. Даже, ако искаш, да се хванем на бас. Ако изгубиш - ще имам нов компютър.

- Добре, ще отидем, но аз свършвам чак в три. Ако искаш, иди сутринта сам, а  следобед ще отидем двамата. Няма как - сроковете ме притискат, а  имам да свърша още доста неща...

           На вратата се позвъни. Кой ли ще е? За пенсията е рано. Писма отдавна никой не ú праща. Сигурно някой е сбъркал етажа. Отвори вратата и от гледката краката ú се подкосиха, светлинките в очите ú запърхаха като уловени в капана на улична лампа пеперуди, стените на антрето затанцуваха нагоре-надолу. Тялото не издържа и политна... ,,Не е било сън, Господи, не е било...” Момчето пристъпи през прага, подхвана я и я довлече до дивана в дневната.

- Госпожо, пак не ви е добре. Вече ще извикам Бърза помощ и изобщо няма да ви слушам. Не може така, ще пукнете тук сама за едното чудо... - Джиесемът му в това време звънна.

- Тук съм, тате, не е добре жената, ама се опъва за в болница. Е, хубаво, ще те изчакам, дано ти да я проагитираш. - Хвърли загрижен поглед към старицата и се опита да разчете силата на болката в потъмняващия ù поглед. Подаде чашата с вода и таблетките и седна на стола срещу нея...

- Госпожо, ей сега баща ми ще дойде с колата си и  ще ви закараме до  болницата.

Но от вчера се каня да ви питам - кой е този човек от снимките?

Възрастната жена го погледна изненадано и въздъхна. По бузите ú избиха румени петна, а една сълза се затъркаля синхронно с въздишката по лявата ú буза.

-         Това е покойният ми съпруг. Почина преди трийсет и седем години...

Много беше добър, лека му пръст. Сърцето му не издържа, когато изгубихме детето си... Бяхме още младоженци... И толкова се радвахме... Стаята му пригласихме с кошче, люлка-конче, мигащи лампички, одеялце на патета. Жълто - защото не се знаеше дали ще е момче или момиче... По същото време и съседката отсреща забременя... Те девет години нямаха деца... Двете заедно се разхождахме, пазарувахме, плетяхме терличета и мечтаехме как ще си отглеждаме децата в парка... Заедно влязохме в родилното... Тя роди момче и се прибра вкъщи... Нашият син умря при раждането... Мъжът ми на другия ден получи инфаркт и почина... Със съседите пътищата ни се разделиха... Изказаха съболезнования и толкова... После аз си плачех сама вкъщи, а у тях плачеше дете... Аз правех помен за четиридесет... Те правеха питка... Него ден, вечерта, реших да ги посетя, подавка да оставя и да дам подарък на детето, на чуждия огън да се посгрея... Но ме отпратиха... Късно било... Детето вече спяло... Вечерни гости, особено ако са в траур, носели  ỳроки... Заболя ме... Мислех че сме приятели и очаквах да получа поне съчувствие. Не исках нито обичта, нито парите, нито времето им. След няколко месеца се изнесоха окончателно накъм столицата и продадоха жилището...

Странното беше, че една от съседките, която била на празника на детето им, ме посети след време и ми каза: „Това дете има очите на мъжа ти... Такива сиви, шарени и блестящи като мъниста... Ти що не пуснеш жалба и да  поискаш да изследват детето... Може пък вашето да е оживяло. А тези нали са червиви с пари. Кой знае дали не са платили на доктора да смени детето... Пък и тя тази толкова години нямаше дете, чудя се дали изобщо е била бременна, или само се е правила на такава, докато те е чакала да родиш... Търси си правото, ей, жена, иначе така ще си кукуваш сам-самичка”

Какво можех да направя ? Да проверявам? Да търся? Къде? Да обвинявам? И кого? Бях сама, слаба и безпомощна. Хората имаха пари и адвокати, а аз имах само един гроб и мъката, с която делях дните си, а нощем понякога сънувах, че прегръщам дете...

              Не беше чул кога входната врата се е отворила... Баща му се показа на вратата, насочи се към дивана и  грабна старицата заедно с одеялото... По бузите му се търкаляха сълзи... Явно беше чул всичко...

- Хайде бързо, бързо към болницата... Имаш нужда от медицинска помощ, майчице...

Портретите от стената сякаш се усмихваха одобряващо...

     Старицата дишаше тежко и накъсано... Апаратите над главата ú пиукаха и с някакви ясни само на тях знаци  регистрираха оставащите  часове живот.

Мъжът и момчето излязоха от асансьора и се насочиха към дежурната сестра в реанимацията...

-         Добър ден. Как е днес Вангелина Тошева?

-         Нищо различно от вчера. Резултатите от кръвта не са лоши, но сякаш животът я е напуснал. Непрекъснато бълнува... Можете да влезете, но само за пет минути.

А между другото, господине, тестът, който си направихте вчера, е готов - ето, вземете резултата... Вие какви сте на госпожа Тошева?

Мъжът трескаво отвори плика и се зачете... Момчето вдигна рамене и погледна безпомощно към баща си...

- Ами... - докато се чудеше какво да отговори, баща му пъхна плика в джоба си и със задавен глас промълви:

- Тя ми е майка... - После и двамата тръгнаха към болничната стая.

Старицата ги посрещна с отворени очи, но вперени някъде над главите им и с развълнуван глас изрече:

- Тоше, Тоше, знаех си, че ще дойдеш да ме вземеш, когато ми дойде времето, но чак така - хем млад, хем възрастен - не съм те очаквала... Винаги си бил непоправим  романтик, мили мой... Идвам, мили, чакай ме, идвам...

Мъжът объркано пристъпи към леглото и хвана ръцете на старицата. Мислите му запрепускаха в кръг като стадо диви коне, опитващи се да не свикнат с положението, че имат господар ...

Странно нещо е животът и неговите гатанки. До вчера думичката „мама” извикваше спомена за русолява, тиха и кротка женица с най-меките ръце на света и нейния отрупан с цветя гроб... Днес тази дума сякаш се раздвои като душата му и заприлича на две пътечки от сълзи по лицето му... Истините, в които беше вярвал толкова години, се спукаха като сапунен мехур... Новата истина пареше джоба му и повече задаваше въпроси, отколкото да търси отговорите им...

Не можеше просто да извади старата снимка от рамката на живота си и да я замени с нова... А малкото време, което им оставаше, не даваше възможност нито да запълнят празното, което ги беше разделило, нито да намерят верните отговори... Не му позволяваше да намери най-точните думи, с които да ù  представи себе си и да ù поиска прошка... Да поиска прошка от името на най-скъпите си покойници за това, че една жена го е оплаквала през целия си живот...

- Не умирай! Чуваш ли, не умирай! Погледни ме, аз съм твоят син и никога не съм бил мъртъв, а това е внукът ти – Мишо... - Сълзите го задавиха, стискаше и двете ú ръце, сякаш искаше да задържи още малко душата,  която се изнизваше през полуотворените ú очи...

Изведнъж жената отвори широко очи и се усмихна... Усмивката изтри годините от лицето ú и изглади бръчките... Очите ú засияха  с изненадващо младежки пламък... Погледът ú обгърна мъжа и момчето, помилва ги и сякаш ги фотографира  със сърцето си...

С неочаквано силен и ясен глас каза:

- Винаги съм  вярвала вътре в себе си, че си жив, сине... Хубав си станал, досущ като баща си. И момчето ти е хубаво... Прости на мен, грешната, че не посмях да се боря за тебе... Но все пак, благодаря на Бога, че ми даде щастието да те зърна... После усмивката ú се стопи и чертите ú застинаха...

Мъжът изхлипа и покри лицето си с длани... В тишината апаратите записукаха пронизително и на пресекулки викаха някого в другия край на коридора... После дойдоха сестрите, избутаха ги, ехтяха отсечени заповеди, колички търкаляха надежди на подносите си... Докато тишината избуя и покри всичко...

         Някъде високо горе над облаците и слънцето... Над представите за онова, което представлява животът, след като си е тръгнал, по зелена морава вървяха усмихнати мъж и жена... Той я прегръщаше, а тя сияеща му шепнеше: „Знаеш ли, Тоше, много е хубав синът ни - целият на тебе прилича, а пък внукът – не можеш да си представиш - все едно виждам тебе, когато беше в техникума... И когато бяхме  на нашата пейка, спомняш ли си?”