ПОДСЛУШАН РАЗГОВОР

                 Хубавият пролетен ден примамваше навън, но скулпторът имаше нужда да остане насаме със себе си в ателието, с работата си, с мислите си. Пръстите му нетърпе­ливо и сръчно мачкаха глината. От безформената маса на натрупаната глина бавно се оформяше лицето на момиче. Глината оживяваше, превръщаше се в поезия в послушните ръце - ин­струмент на чувствата и волята му. Сам се изненада от бързината и лекотата, с която се раждаше творбата. Парченцата глина така се лепяха едно към друго, че образуваха хармонични и пропорционални една към друга части. Те поглъщаха и отразяваха светлината в богато разнообразие, радваха окото и караха сърцето да се вълнува от нежно изградените черти ка лицето на девойката.

               Много пъти беше наблюдавал лицето на девойката. Докато работеше в часовете при него, търпеливо я изучаваше. Поглъщаше всяка нейна черта с опитните си очи. Рисуваше лицето и тялото й по памет. Можеше да я нарисува и моделира без да му позира. И той с изненада разбра, че се е влюбил в ученичката си.

                 Затова работата му спореше - вървеше с лекота. Искаше приятно да я изненада, да я трогне като й покаже бюста завършен.

              „Толкова ученички съм обучил в това ателие, но не беше се случвало досега такова нещо - помисли си той. Как ме топли и рад­ва породилото се чувство в мен. Макар не млад, аз съм мъж в силата си, в зряла възраст. Та нали Рубенс се е оженил за втори път на 53 години за 16-годишната Елена Фурман. И колко много още подобни случаи има сред известните художници. Имам зад гърба си натрупан опит, познания, създадено творчество. Интелектът привличат не по-малко от физическата красота и младостта."

                  Той се отдръпна от статива и седна на стола да отпочинат краката му и да огледа работата си. Приликата беше несъмнена, главата добре построена и задоволство изпълни цялото му същество.

                 „Станал съм майстор, работата не ми се опира. Само дето зад този майсторлък нанизаха броеницата си  годините. Но мисля, че изглеждам добре за възрастта си. Все още не е късно и семейство да създам. Та аз съм скулптор, добър скулптор. И като талантлив и способен човек, дано съумея да спечеля любовта на момичето. Пък дори и да не успея, няма защо да се отчайвам. Моят живот, моят успех е изкуство - моята жена е скулптурата, моите деца са твор­бите ми, а това не е малко."

                 Пролетното слънце напече лицето му през стъклото. Стана му още по-приятно, придряма му се. Усети се и стана. Погледна ча­совника.

                 „Сега Мая ще дойде в ателието. Ще прибера бюста да не го види. Имам още малко работа по него. Нека отлежи, да го забравя, ще го огледам още веднъж, ще го коригирам и тогава ще направя калъп за отливане. Може да го изчукам и от мрамор, да се представя с него на изложбата на учителите-художници. Слез месец-два тя ще завърши училище и тогава…"

                  Прибра внимателно бюста в шкафа и се зае да подреди ателието.

                 „Трябва да е уютно, да е приятно за работа тук. Много труд положих, докато увлека учениците в скулптурата. Показвах им репродукции, книги, разговаряхме за изкуството, диапозитиви използвах, пусках ги да работят в ателието извън часовете, показвах им моите работи, помагах им. И трудът ми не отиде напразно. И те ми помагат - не се чувствам така самотен сред тях. Мисля, че запалих искрата в  душите и сърцата им, а най-вече в Мая. Ех, Мая, Мая!"

                 Пусна радиото. Прозвуча хороводна народна песен. Тя го върна в детството му, когато като овчарче дълбаеше с джобното ножче малки фигурки от орехово дърво. През прозореца видя засме­ния пролетен ден, видя нацъфтелите ябълкови дървета в двора на училището и като прибра погледа си обратно в ателието, тъжно му се видя то, без усмивката на пролетния ден.

                  Излезе да начупи нацъфтели клонки, да ги натопи в красивата ваза, която му подариха при завършването си от миналого­дишния випуск, да грейне ателието, да замирише в него на хубаво, на младост.

                   Докато чупеше клонките скрит в зеленината на храстите, към ателието притичаха Мая и приятелката й. Докривя му, че не успя да ги изпревари и да внесе пролетта в помещението. Хванал здраво в ръце цъфналите клонки, допрял лицето си в зелените цветчета, той тръгна обратно със замаяна от аромата глава.

Момичетата се готвеха за работа, не забелязаха кога приближи до отворената врата и разговаряха спокойно, като си мислеха, че са сами.

                 - Къде ли е отишъл нашият Микеланджело? - каза приятелката малко иронично.

              - Ще пропусне народната музика по радиото. Той само нея признава. Толкова е старомоден. Знаеш ли, понякога ми изглежда много смешен - заговори Мая.

                 Скулпторът замря от вълнение. Рядко се отдава на човек възможност да чуе какво мислят за него другите. А още повече, че сега говореше момичето, влязло така властно в сърцето му.

                - Веднъж - продължи Мая - като ми показваше една книга докосна ръката ми и цял се разтрепери. Струва ми се, че е влюбен в мене. Така ме гледа, ще ме изпие с очи. Представяш ли си как бихме стояли един до друг, аз - млада и стройна, а той - с шкембе, с прошарена коса, с дъх на развалени зъби? Само за скулптура говори, мисли, че като ми покаже две-три свои работи, ще коленича пред него от възторг и ще падна в обятията му. Ако правеше истинско, голямо изкуство, можеше и това да се случи, но погледни творбите му!

                 -  Леле, ако те чуе, ще видиш! - прекъсна я приятелката.

                 -  Само бюстове и паметници прави - некролози. Глави, глави - погледни ги! Кои са от младините му, кои от сега, не можеш различи. Все по един и същи начин, приличат си като една. Никакво развитие за толкова години. Както е работил като студент, така работи и до днес. Ами, че да вземе да се поогледа, да види по изложбите какво показват хората. Съвременното изкуство отдавна се е освободило от такива неща, каквито той още създава и се заб­луждава, че е голям скулптор. Объркан човек е той и е заблуден, сляп  за съвременния живот и за съвременното изкуство.

                   Учителят слушаше като ударен от гръм. Убийствени думи от устата на любимото момиче. Подпря се на вратата, ръката му изпусна цъфналите клонки. Присъдата над целия му живот беше прекалено строга, безкомпромисна. Той не можеше да понесе това. Ученичките подкопаваха единстве­ната опорна точка в живота му. Още не бяха го забелязали. Той трябваше да прекрати този кошмарен разговор. Събра нападалия по пода цвят и го натъпка в кошчето за боклук. Окашля се, за да ги. предупреди, че е тук и влезе тихо в ателието. Ураганът, който бушуваше в него не беше дал видими признаци. Момичетата нищо. не забелязаха и поведоха разговор за друго.

                  - Днес няма да може да работите извънредно! - с голяма воля овладя гласа си, за да не издаде вълнението си. - Възникна моя  работа и ще ми пречите.

                   -  Но нали вчера казахте да дойдем? - учуди се на думите му Мая.

                   - Казах, но то беше вчера. Днес нещата се промениха, за което моля да ме извините. Имам проблеми. Друг път ще дойдете.

                     Момичетата бързо почистиха местата си и го оставиха сам.

                 Майсторът се почувства  нещастен. Ръцете му като никога висяха безпомощни, неспособни да правят каквото и да било. Той извади започнатия бюст на Мая от шкафа, размота увития около глината, за да не съхне, влажен парцал  и се вгледа в очите на глинения модел. Сякаш очакваш отговор от тях.

                    - Защо толкова жестоко? Право в сърцето ме удари. А аз те обичам.

                   „Жестоко, но може би справедливо. Знам ли? Единственият справедлив съдник е само времето. То ще покаже. Навярно си мисли, че нямам никакви съмнения относно работата си, че се смятам едва ли не за велик. Та кой истински творец не изпитва съмнения в изкуството си?! Все пак се надявам да съм прескочил с всичките си творби, с изпълнените обществените поръчки, нивото на посредствеността, на занаятчията, който добре владее занаята, но по-далече от това не може да отиде. не може да прекрачи в обетованата земя на истинското изкуството, където влизат хора с желязна вола и огнени сърца. Възможно е и да не съм нищо друго, освен един жалък копировач на натурата?! Затова и моята присъда днес ще бъде строга" - каза си той и с един силен удар на стоманения си юмрук унищожи създадения с толкова любов бюст на Мая. Пак стана глината глина - една огромна без­формена маса глина. Останаха само устните, леко разтворени в усмивка, които сякаш продължаваха да му се надсмиват и които сякаш още изговаряха жестоката присъда на поколението и времето над неговото изкуство.

                     Вторият удар на юмрука унищожи и усмивката. С отпус­нати, изкаляни ръце застана до прозореца. Изгаси радиото, което го дразнеше с веселата ръченица и погледна навън. Ведно с гли­нената усмивка беше угаснала и усмивката на пролетния ден.