ПОСЛЕДНА КРЕПОСТ

…посветено на Антония Полименова – изключителен човек, невероятен преподавател и животопроменящ фактор…

Приказката се бе превърнала в мрачна действителност, а думите приемаха тайнствен облик. Това, за което само бях слушал, бе пред мен, а опасността – близо. Всеки удар на сърцето ми я предвещаваше, а то – дори на ръба на пълното изтощение, като че ли ме поддържаше полужив с едничката цел да се измъчвам. Защо…?

Да се успокоя бе трудно, но от това зависеше животът ми. Бях сторил това, от което винаги се боях – да оставя себе си на произвола на съдбата.

Защо…? Дори не разбрах как се стигна дотук… Не можех да помръдна, студените ми крайници бяха сковани, сетивата изцяло притъпени и бе цяло чудо, че изобщо бях в съзнание. Безпомощността – най-отвратителното чувство, се попиваше във всяка клетка на изтощеното ми тяло. Аз, който отричах късмета и съдбата, бях изгубил контрол.

Единственото ми успокоение бе, че ако не друго, ще оцелея от инат. Въпреки това се страхувах, страхувах се, както никога досега. Останало ми бе само да чакам, неспособен да си помогна, а това ме побъркваше. Защо…?

Само мислите ми и самотният празен лист пред мен, готов да стане тяхна „последна крепост” (неподозирайки, че това ми бе непосилно), ме спасяваха от крайното отчаяние. Не ми бе дадена поне тази последна възможност, да „пренеса” болката и да оставя нещичко от себе си, от истинското ми аз, тази ми реална същност, непозната на света.

Всякакъв избор ми бе отнет безвъзвратно... Защо, защо, защо…? Немият ми зов се изгуби в тишината… Дори някой да можеше да отговори, нямаше кой да ме чуе.

Дали обаче всичко случващо се нямаше някакво значение? Нещо, което да ми убягва до този момент? Не можех да извършвам нищо, освен да мисля. Защо дори тази способност ми бе оставена? За да осъзнавам безпомощността и мъчението си? Ако бе така, то с каква цел?

Измина сякаш вечност, преди да осъзная – под това привидно необяснимо и болезнено състояние открих значително повече – открих възможност, натрапена и добре прикрита, но все пак възможност – даден ми бе шанс да се замисля за всичко – всичко, което съм, всичко, което съм бил и искам да бъда. Това, което доскоро смятах за проклятие, се бе оказало отдавна нужен отговор на макар и неосъзнатите ми молитви.

Сълзи се стекоха по лицето ми и за пръв път се почувствах истински жив. Иронията на съдбата е жестока и безмилостна – да усещаш живота във вените си, в дъха и сетивата си, най-силно непосредствено преди неговия край…

Всичко, което ми се бе случило, което бях изпитал досега, сочеше, че това е краят. Защо сега? Сега, когато едва разбирах същността и есенцията му. Дори и след това объркване, примирението не закъсня. Не трябваше да се оставям на самосъжалението да обезсмисли и този последен момент, както бе сторило с останалата част от съществуването ми.

Каква убийствена заблуда… Да, смърт трябваше и щеше да има, но не моята. Дошъл бе моментът да се сбогувам със себе си, с тази част от мен, която превръщаше живота ми в жалко съществуване. С нейната смърт щях аз да се родя. Как успях да се заблудя толкова жестоко – бях решил, че съм абсолютно безпомощен, загубил контрол и лишен от избор. Реалността показваше друго – контролът и способностите ми едва сега бяха истински в ръцете ми – бе ми предоставена първата ми реална възможност да избирам, първият критично важен избор в живота ми.

Смятах това за край, но всъщност бе начало – начало без съжаления и компромиси, без колебания и пропуснати възможности. Отговорността да избера бе моя. Начало, в което всяка моя стъпка зависи от мен, всяка стъпка сочи напред и открива нов път. Не се заблуждавам – не ще бъда безгрешен и не смятам, че пътят ми ще бъде заобиколен от смях и песни. Това псевдощастие не бих пожелал дори на някой, когото мразя от дъното на душата си.

Как бихме могли да оценим смеха без сълзите, успеха без грешките, любовта без омразата и безразличието? Едва ли бихме знаели кое е голямо, при отсъствието на представата ни за малко, кое е студено, без да можем да се опарим.

Искам да греша! Искам да ме боли и да плача – дори и рядко. Ще мога да заявя: „Опитах – сгреших”. Провалът е сред най-неприятните чувства, на които сме способни, но дори той бледнее пред болката на изгарящия съзнанието въпрос: „Ами ако…?” Когато краят наистина настъпи, всички тези въпроси, тихо складирани през годините, изскачат с взривоопасна сила и, взаимно усилващи се, запълват съзнанието с безкрайно съжаление.

Едва ли това мъчение – отвращаващото чувство, че сме пропилели този дар, наречен живот – си струва спестеното неудобство от провал – провал от нещо, което след толкова време слабо ни засяга.

Съдбата не е комедия, но не може да бъде описана и като трагедия. Тя е една пародия. Използваме ли всяка поднесена ни възможност от нея, когато финалната завеса се спусне, всички грешки и разочарования ще избледнеят пред всеки мимолетен успех, постигната мечта или просто хубав спомен, а ехото на незадаваните въпроси ще измъчва някой от публиката. В този момент на чисто удоволствие и безгранично щастие ще мога с невинна усмивка и детски смях да изкрещя на света – „Мамка му, ЖИВЯХ!!!”. Ще си отида с мир, спокойствие и неописуемо задоволство, знаейки, че съм дал, но и съм взел всичко на и от живота.

Не е ли това, което наричаме „истински” и „пълноценен” живот? Всъщност нужни ли са ни тези и/или други цветущи определения? Не носи ли сама по себе си думата „живот” (във всичките си форми) тази енергия, настройка и позитивен заряд? ЖИВОТ! ЖИВ! ЖИВЕЯ! – кажете го на глас, изкрещете го – усетете го! Сами почувствайте силата на думите.

Налага ли се винаги да чакаме подобно странно изживяване, за да осъзнаем какво всъщност искаме и какво ни възпира? Всички ние, в един или друг момент, сме се замисляли за тези неща, но с лека ръка сме отхвърляли мисълта настрани с думите „хубава идея”. Но докато не отворим обятията си, прегърнем я и позволим да живее от нас и ние от нея, то тя си остава точно това и нищо повече – една приятна житейска философия.

Изборът е ваш, но не чакайте деня, когато ще сте задължени да избирате. От вас зависи дали ще позволите на преследващите ви сенки, на всичките „Ами ако…?” да затъмнят слънцето на щастието и лъчите на пълноценността на вашия хоризонт. На вашия ЖИВОТ! Попречете им и пуснете светлината в сърцето си, оставете я да ви стопли, както само едно друго толкова силно чувство, познато на човека – любовта. Обикнете живота и се отворете за неговата любов. ЖИВЕЙТЕ – без съжаления и страхове.

Не се борете със страха! Отпуснете се, поканете го, оставете се да ви завладее и да накара всичко във вас да трепери. Усетете го, почувствайте цялата му разрушителна енергия, изпълваща и последното ви мускулче. Опознайте страха си. Доверете му се. Обикнете го! Да, обичайте страха. Само тогава ще можете да го опитомите. Не, не искате да го унищожите. Трябва да го запазите и то все толкова силен. Защо ще желаете да премахнете едно от най-силните усещания, с които сме дарени? Използвайте страха, накарайте го да работи за вас. Насочете енергията му, но не за да разрушава – използвайте го, за да създавате. Създайте си възможности. Създайте си неописуеми усещания.

Смейте се и плачете, радвайте се, тъжете, обичайте, мразете, ревнувайте, завиждайте, лигавете се, бъдете сериозни, бъдете искрени, лъжете, бъдете мили, бъдете строги… Бъдете себе си! И доброто и лошото са част от вас. Изпитайте всичко, почувствайте всичко, бъдете всичко. Лимитът… това сте вие. Границите на възможното са ваши да променяте. Изборът е ваш. И началото, и краят са ваши. И важното между тях – ЖИВОТЪТ… ВАШ Е!

*******************************************

Събудих се от собствения си отекващ вик. Целият плувнал в пот, все още объркан от последните „събития”, бях неспособен да ги осъзная. Докъде дължащо се на разпокъсаните ми спомени, докъде на непонятната им ярка реалност, ми бе трудно да преценя. Дори след като удължих сутрешния си душ до капацитета на топлата вода, любопитството и желанието ми за яснота по темата не бяха задоволени.

Полежах още десетина минути, но резултат нямаше. Реших засега да оставя въпроса, с надеждата спомените ми, оставени на спокойствие, да се възстановят от само себе си. Ставайки от леглото, „решението” ме подхлъзна. Псувайки от болка и заслепен от ярост, бях на път да унищожа това, което впоследствие щеше да промени не само плановете ми за днешния ден, но и за всеки друг след него. Причината за сегашната ми болка и бъдещото ми щастие бе парче хартия.

Там, на белите редове, то бе „приютило” това, което съзнанието ми упорито отхвърляше. Последното изречение „жигоса” думите си с крещящи аленочервени букви в мислите ми… „ЖИВОТЪТ… ВАШ Е!”.

Сънят се бе превърнал в светла действителност, а думите приемаха ален облик… Това, за което само бях сънувал, бе пред мен, а щастието – близо… Всеки удар на сърцето ми го предвещаваше, а то – дори с опасност да изскочи, като че ли искаше да ми каже нещо. Вече знаех защо…