И аз отправих вик към небесата - Защо? Господи, защо?? Защо светът стана толкоз
тъмен, че не виждам дори пред себе си? Защо любовта стана омраза, защо
светлината се превърна в тъмнина, защо светът плаче и навсякъде има тъга? Паднах
на колене и усетих как кръвта шурти от мен и се лее по тревата. Ръцете ми станаха
безмощни, паднаха на коленете ми. Загледах се и видях как до кръвта, течаща от
мен, има една сълза. Чиста и нежна. Сълза, изплакана от твоята душа. Затворих очи
и пред мен всичко се завъртя. Превърна се в пепел и отново феникса полетя. Деня, в
който се влюбих в теб, дългите ни разговори, в които те опознавах, сладките
мигове, в които ти се наслаждавах. И станаха образите на пясък пустинен, духна
вятъра и ги отвя. Останах сам в своята тъма. Прониза ме нещо в сърцето, усетих
колко остро е то. Не отворих очи, но разбрах, че е на съдбата длето. Опита се тя
да разбие, привидно каменното ми сърце, но то още бие и обича едно лице. Огън ...