Хаджи Съби бе запрял шишането на чардака. Сърбаше топло кафе и
наблюдаваше минарето на джамията отсреща. Дебнеше оджата да се появи на високото и да го думне. Това щеше да е неговият протест срещу мегафоните и огромните рокаджийски тонколони, които щяха да се чуват чак до родното му Забърдо, намиращо се на петнайсет километра.
Днес областният трябваше да открие Големия панаир, който се честваше всяка година по това време. Очакваха се светила от шоу бизнеса, чалга изпълнители, популярни и по-малко такива. Все таки, това си беше събитие от национален характер. Беше надошло мало и голямо от околията за предстоящия празник, колеха се ярета, агнета.
Хаджи Съби пък бе наел двама гавроша, които сега дебнеха скрити в сянката на храсталака до джамията. Беше ги цанил да отмъкнат обущата на вярващите, щом влязат за молитва, щото смяташе да открива магазин в дама. И без друго кравата му излезе ялова, барем стайчето да ползва, няма да дава пара за нова стока, я!

Слънцето се надвеси над черешата в двора и опита от хрущялките. От трендафила в градината ухаеше на младост, събуждаше за живот и Хаджи Съби притвори очи, сладостно премлясна. Допуши му се и аха да отвори очуканата табакера, но се спря. Трябваше да откаже ваджишкия навик. Бръкна в потурите, с показалец намери онуй място между бедрото и чатала, дето беше винаги топло и влажно, отри го хубаво, до болка го отри и полека, без да бърза, го извади. Пръстът му лъщеше като мазна наденичка, таман извадена от тигана, поднесе го под носа си и силно смръкна. Възкиселата остра миризма на кир проникна за миг в дробовете му, нахлу в мозъка му, чардакът пред погледа му заигра, едва не се срути от стола.
- Бах мааму!... По-силно от дрога това!... Бррр! - Разтресе глава и избърса избилите сълзи в очите си.
От долния край на селото се зачу музика. Индийците от близкия цирк барабар със „Слонът, моя приятел“ мъкнеха цялата си шарена цигания под съпровода на сароди, табли и тамбури*. Радж Капур крачеше пременен като нинджа и раздаваше автографи на лели и баби, които са били тинейджърки по време на премиерата на филма.
Откъм дефилето повя хлад.  Хаджи Съби избърса с домотакана кърпа потта от челото си, сетне я изцеди, преметна я като пран байрак на простира и изрева към пруста:

- Айдооо...

Чу се шум на боси нозе по пръстения под, скръцнаха тревожно стълбите, след миг се появи балдъзка му, неомъжен трийсет годишен крокодил, от най-грозните.
- Кажи, батьо!

Помъчи се да го рече напевно, палаво и игриво, но все едно старшина от Крумовградския конен полк изрева пред строя. Събудиха се лястовичките под стрехата ужасени и с писък изпопадаха от гнездата си. Слънцето се сепна изплашено и скочи от черешата, като да го бяха уличили в кражба. Сетне се огледа наляво-надясно и поуспокоено, лениво, с вид на невинен съботянин по време на пости, се изхлузи една педя по-нататък, към площада. Хем да вижда там какво става, хем и да държи под око Хаджи Съби и пушката му.
- Млъкни ма, усруспийо! Колко пъти те уча, като приказваш, да го правиш мълчаливо, че плашиш и вълците в гората. Иди донеси кафе, че свърши, и тури да запържиш от суджука. Ама от ланшния, новия няма да го бараш, че ти отрязвам кунките!

Засукана щеше да изглежда Айда, съкратено от Айлисия – Даная, както ù се искаше, ако бе намалила поне две трети от талия и задник, но всекидневната упорита диета с овча лой и пръжки не ù помагаше. Защото криво беше прочела, с маста трябваше да налага тлъстините, а не да топи залъци в нея и да излапва по един хляб на ядене.
Врътна се обидено на пети Айда, нацупи чипото си, като връх на цървул носле, разпери пухкави ръчища, аха да полети от чардака, ма се отказа и, слава Богу, заскърца изтежко по стълбите надолу.

По улицата се зададе „Вестникарчето“. Въртейки мързеливо  педалите на велосипеда, наближаваше портата на хаджи Събевата къща, когато изведнъж извади от преметнатата през рамото си чанта свитък и с все сила го запокити към чардака. Злобният му смях отекна зловещо в неделния предобед. Но го очакваше хаджито; спокойно, с отработено движение нахлузи бейзболната си ръкавица и улови свистящата пратка миг преди да разбие на трески прозореца му.
- На-нааа! - показа свитата си в лакътя ръка, пляскайки с длан по нея след изчезващия в прахоляка колоездач. - Да имаш да вземаш!
Седна на стола и разтвори вестника.
– Келеш с келеш. Мъжко дупе веднъж се такова. Да ма прости Господ – прекръсти устата си и надяна очилата. Стълбите зад гърба му жалостиво проплакаха, като че ли цяло племе туземци с боси нозе скачаше по тях, появи се Айда с огромен поднос и кана димящо кафе.
 - А така, къзъм, ашколсун! - доволно потри ръце хаджи Съби и тикна голямата си като бирена халба кафяна чаша под чучура ù.
- Пълни! - заповяда. - С десет бучки шекер, нали?
- Да бе, батьо. - увери го шепнешком балдъзката. Лястовичките тъкмо се бяха настанили по гнездата си и само почувстваха лек повей, като от вятъра.
Засърба кафявата течност с наслада хаджито, пак му се допуши, реши да бръкне в потурите си, да смръкне още веднъж, когато неочаквано Айда се просна отгоре му, тежките ù гърди го задушиха, белите ù пухкави ръчища обвиха врата му. Заскърца стола под тежестта им, аха да се срутят и двамата на пода, „полудя ли, крокодил с мустаци, марш от мен, мамка ти“ искаше да извика, но устата му бе пълна с плътта ù, скочи, гътна масата, разлюля се каната и плисна кафето.
- Не бе, батьо! Не е това, дет си мислиш! - проплака Айда - На, виж!
Пресегна се и обърна вестника обратно.
 - С краката нагоре го четеш. Хи Хи!
Почервеня от възмущение Хаджи Съби. Че като стана. Че като зина:
 - Мари, щерко на блатата умирисана, тръстико неокастрена; тлъсто буре гранясала мас, невежа кратуна, проста селяндурка, аполитична амеба...
 - На, бате, пийни си - невъзмутимо му подаде чаша вода Айда.
Съби сграбчи стакана, помириса го, свъси вежди, като плувец пред решителен скок от десетте метра, съсредоточи се, допря устни до ръба му и с отривисто движение на главата и ръката гаврътна. После завъртя ситно очи, изръмжа, като руски казак се огледа за парче сухар да подуши, ама нямаше, затуй вдигна показалеца и го завря под носа си.
 - Полека, бате. Не е водка.
Махна с ръка, "все едно" и запита:
- За какво говорех?
- За вестника, бате.
 -А? Какво за вестника? Защо е наобратно?
- Ами и аз това се чудех - едва не прихна Айда, но се удържа.
Тръсна се в стола хаджито и посочи заглавието.
- Много си проста, ма! Всеки може да чете вестник така. Майката му е да го четеш наопаки. Я да те видим, можеш ли? Можеш, ама друг път!
Айда махна с ръка и влезе в одаята. Опъна се на миндера с книга в ръка. Четеше "Ана Каренина"
Съби разчете заглавието. "Мартенските музикални дни започват"
 - Мамка му и копелдак! - възмути се. - Стар вестник ми е донесъл пак. През май мартенски музикални дни, да бе!
До оградата двама бараби с оръфани дрехи се жалваха един на друг:
- Направо ми се къса сърцето - хленчеше единият - Като гледам,
какви пари се дават за простотии, а за културата? Нищо!
- Да, да! - бърбореше и другият оръфлек, нисък, набит, с бирено коремче - И аз оня ден така, таман си лежа на диванчето и препрочитам Чехов, когато телефонът ми иззвъня. Ама звънът му е някак... чуждоземски!
 - Айде, бе? - не повярва отведнъж първият.
- Да, бе! - закле се в майка си нисичкият - И вдигам аз, ало, кой е бе, питам, а отсреща, познай кой!
- Кой? Ама, а кажи бе, човек, че направо ми се къса сърцето така...
- Как кой бе - Арни!
- Армен Хачатурян?
- Не беее, Арни Щварценегер!
- Ааа... аз пък какво си помислих...
- И ми вика: "Здрасти, мой човек, позна ли ме" Е, как няма да познавам мистър мускул, айде сега, нали така? Ха ха ха! Губернатор стана, голяма работа, ама ей на, сетил се за нас.
- Така, така...
- Ще идвам в България, вика, да снимам филм! Имам роля за теб...
Отминаха към площада културтрегерите, Съби замислено сърбаше кафето, а откъм градината се зачу:
- Дий, воле, дий!
Боне Крайненецът ореше за втори път мерата му и все се жалеше:
- Суша, хаджи, голяма суша... То като не е да превали, па да подухне сетне, да изпръхне земята и да се рони пръстта като захар измежду пръстите ти, па ори тогаз. Ори и пей.
- А де! А да не взема копралята де! Само да ревете знаете. Земята ви корава като напече, като иде дъжд, кално ви е... Я орù там и не се оплаквай!
- Орà, хаджи, орà. - смирено отвърна Боне и подкара Белчо и Сивушка.
Преваляше обед, откъм площада долиташе музика, оркестърът на Горан Брегович се разгряваше за тържествата, пищяха свирки, летяха балони, моми и ергени се заливаха от смях по люлки и виенски колела, задяваха се. Миризма на кебапчета висеше над тълпата, слънцето с мъка надзърташе през облаците дим, вдигнати от скарите. Веселие и безпардонен глъч достигнаха до Бог и той затръшна възмутен прозореца. Време ми е май да се махна от тук, замисли се.
По пътя се зададе шарен автобус. Караше бавно, за да се четат надписите отстрани. С големи букви оповестяваха за "Шоуто на века". Полуголи хубавици размахваха ръце на приветстващото мнозинство, мъж в кожено яке дрънчеше с многобройните ланци по врата си и поздравяваше:
- Здравейте, компанията! Няма да се плашите, Въргала е тук!
До него Кофе Бабоне раздаваше бонбони, разкривайки белите си зъби в усмивка.
Автобусът отмина, а след него в облаците прах подтичваха хлапетата от Селеметя.
 - Батеее, дай два лева, бате, не щем бонбони...
Днес и джамията седеше празна и затворена. Всичко живо бе на панаира. Щеше му се да гръмне някого хаджито, накривя му из един път. И за остарелия вестник, и за липсата на пари за култура, а за Айда направо си му дожаля. И таман да влезе в одаята, да я погали, да ù рече някоя позабравена добра дума, откъм градината се чу вик, от който му настръхна косата на темето:
- Хайде, Сивушке. Стани! Виж, Белчо ти се смее. Стани!
Заклещи с парцал някой ноздрите му, трясна го по главата, задушаваше се, падна, видя насреща си Боне, преоблечен като мечка, да се мъчи да го сплаши, на майтап уж, със смешното скъсано чердже, стани, стани, викаше му, иде мечката от гората, стани...
Оркестърът "За погребения и сватби" на Горан Брегович свиреше в захлас, тресеше се мегдана от танци, музиката му се носеше над главите на мнозинството, политна, волна и свободна и стигна до прозорците в спалнята на Господ, но него отдавна го нямаше там, беше оставил на самотек човечеството.
 Боне Крайненецът плачеше край мъртвото тяло на Сивушка, а плачът му изричаше думи, като да бе стих:

"Така си мреш
Така сме ний,
така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!

откъс от романа "Потници и безделници"
сароди, табли и тамбури* - индийски музикални инструменти
използвани са герои и цитати от Е. Пелин и П. Яворов
 - *  *  *