Той: - Виж, научих се на...
Аз: - Знаеш ли, на теб ти е отредена съдбата на куче...
Той: - Защо?

       Разделихме се в Четвъртък. Аз вървях по павираните улици на малкия град. Вървях, за да не се прибирам. Някой беше изхвърлил всичкия боклук пред дома ми и сега нямах път към него. Нищо. Никога не съм се страхувала да скитам, така съм родена- в безвремие, в безпространство. Утре отново ще поема към своето „голямо”, за да го изпълня със себе си. А него няма да го има. „Ще мълча!”- беше ми се заканил той преди да затръшне вратата. „Много ти здраве! Тогава и аз ще мълча.”- мислех си в онзи зимен Четвъртък, а на отсрещния тротоар някакво куче се опитваше да измъкне парче месо от боклука. Честно ли да ви кажа? Предпочитам мълчанието пред всички думи, които мога да напиша или изрека! Подарявам мълчание всеки ден и всеки ден го увеличавам с една доза! „Щял да мълчи? Ми, нека!”-мислех си тогава. Най-добре разбират какво е любов онези, които не могат или не бива да говорят за нея!
        Напоследък той се беше научил да преценява ситуацията, научил се беше на приоритети… А аз се заблуждавах, че мъж като него може да обича жена като мен. Такава, каквато съм. В Земята, черната, да хванат мухъл тъпите американски филми! Обичат те такъв, какъвто си предимно там! Там, в глупавите холивудски сюжети, където в теб има нещо специално, нещо „как ми спираш дъха”? 
       Освен себе си, той взе и всички книги, които бяхме купували заедно. Всички пари от кутията за подправки- също! Тръгна си, а сърцето ми остана с един товар по-малко. „Четвъртък е прекрасен ден. В четвъртък ме предават…”- иронично се самонавивах, докато галех уличния пес. Песът, който не ми обръщаше никакво внимание, а нагъваше лакомо от кофата за боклук. 
       Той винаги оставяше куршума в другото дуло - за заблуда. В другото дуло, та да може да каже: „Виждаш ли, празно е, не бих те предал никога”. И все пак... Знаех, че е въпрос на време да натисне спусъка. Много пъти бях репетирала какво ще му кажа в такъв момент, но никога не се почувствах готова. Когато се разделихме, всички думи избледняха в съзнанието като лошо промити снимки и единственото, което мина през ума ми беше: „ Каквото се вижда, това е!”
Предателство аз не мога да простя. Но с удоволствие му отварям врати, за да видя кой ще премине, кой ще ме предаде… И той премина през тях с лекота, като вятър, а след това се изгуби. Изгуби се, без дори да осъзнава, че винаги е бил едно огромно„грозно”, до което нежно трептеше едно малко "красиво". Лесно се уморява един мъж от дълбоките мисли на откритата душа. Една жена? От лекомислени ласкателства и фатална суета.
      Разделихме се в Четвъртък. Вървях по павираните улици на малкия град. Вървях за да не се прибирам. Някога този мъж ме беше открил, както се откриват две стотинки за щастие сред боклука. Сега целият боклук беше стоварен пред дома ми, за да нямам път към него. „Пътища огромни- навсякъде… По-огромен от тях- животът”- мислех си аз, докато се отдалечавах от затъналия в отпадъци пес. Една истинска любов съществува, ако я крепи еднаквият вкус към живота. Пред тлъста пържола от боклука и коричка хляб от нечии топли длани, да ви призная честно, душата ми би избрала второто! 


Той: -Виж, научих се на приоритети, на …
Аз: - Знам... Научил си се на всички онези неща...- прекъснах го. - Тогава не ме питай защо ти е отредена съдбата на куче.