-Здравей, Алиса... Здравей слънчицето на мама. Толкова си мъничка. Ръчичките ти приличат на цветенца, устничките ти на розова пъпка, нослето ти на червено копче, а очите ти... Очите ти... Боже, колко познати ми изглеждат...

Уж новородените били синеоки. Всички до едно... Но ти си специална... Очите ти са черни като презрели вишни... И ме гледаш... Виждаш ли ме, Алиса?

Сбръчкваш носле и очаквам да заплачеш... Но ти не плачеш... Също като нея... Гледаш ме бавно и с онзи умен поглед, който сякаш ми казва: " Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. "

Харесва ли ти тук, Алиса? В нашия несъвършен свят чудесата са рядкост. Но ти си едно от тях...  Вперила си в мен тези твои черни очи и сякаш чакаш да ти разкажа приказка...

Ще ти разкажа малка моя... Ще ти я разкажа сега, не защото не може да почакаме докато пораснеш, а защото приказката ме изгаря отвътре и иска да бъде разказана...

Приказката за "Другата дъщеря"... Слушай:

Имало едно време... Майка, татко и дъщеричка...

Имаше миличка... Имаше...

Тази приказка е започнала с моето раждане и свърши когато станах на пет... Защото тогава се роди тя...

Зае моето креватче, отне ми мамината прегръдка, и титлата "Принцесата на татко"...

Лежеше по цял ден, гукаше, и разглеждаше с огромните си черни очи всичко, което се движеше или спираше покрай нея... Смучеше  палеца на лявата си ръчичка. Не плачеше, усмихваше се беззъбо и обезоръжаващо...

После се заклатушка на мъничките си крачета и продължаваше да се усмихва...

От устата ù излитнаха първите "мама", "тате", "кака". Аз бях голямата. Трябваше да внимавам. Трябваше да помагам в къщната работа, да я наглеждам, да пазарувам...

Веднъж, мисля, че тогава беше на около две, тя дръпна покривката и събори вазата от масата в  дневната... Карамфилите се разпиляха по пода, водата покри масата и потече на тънки струйки към килима, а вазата, се строши на няколко парчета... Гледах като омагьосана. Не бях виновна. Тя беше... Цветята бяха за мама. Беше Осми март. Татко ги донесе и я чакаше да се прибере от работа, за да ù ги подари...

Дочул шума от дневната, татко дотърча, впери в мен поглед и кресна: "Браво бе! Как можа да го направиш?"

"Баво"- обади се тъничкото гласче на сестра ми и изръкопляска с ръчички.

Гневът в очите на татко се стопи, той се разсмя, грабна мъничето и го зацелува по бузките. После се обърна към мен и нареди: "Бягай за бърсалката в банята, и донеси здрава ваза. Който прави бели` трябва и да си носи последиците..."

- Ама, не бях аз... тя дръпна покривката - сълзите давеха гласа ми...

- Не клевети ! Това не е хубаво! И действай! - изръкомаха гневно татко.

-"Детвай!" - повтори несръчно ехото в ръцете му и си издейства още една целувка.

Тръгнах към банята с насълзени очи... Не бях виновна! Не бях... Защо не ми повярва.

Тогава сигурно съм я мразела. Хващах се как мечтая да я няма и мама и татко да са само мои...

После... Тя се разболя... Беше на около седем... Тъкмо беше тръгнала на училище. Аз вече бях "стар кокал" петокласничка и тайно се надявах, че училището ще покаже някои нейни недостатъци и в къщи щяха да оценят моето училищно старание...

Та, един ден тя ... Забравих да ти кажа, че а нарекоха Аля. Като ехо от моето име - Валя. Един ден Аля се върна от училище с температура.

После уж настинката отзвуча, но тя започна да жълтее, да вехне.  Мама и татко тръгнаха с нея по доктори.  В нашия град, в окръжния град, в столицата...

За мен се грижеше баба. Нищо не ми липсваше... Освен тяхното внимание. Имах чувството, че не ме виждат. Когато се прибираха за кратко, говореха тихо, ходеха на пръсти. Отначало и тя се прибираше с тях, но после само сменяше болниците...

Нещо с бъбреците ù не беше наред. Говореха за "диализа", за трансплантация" и разни непознати думи като "банкови сметки", "донори", "спонсори", "кръвни проби"...

Никога не ме попитаха аз имам ли нужда от нещо...

На една от последните ни общи Коледи имаше красива елха и... много подаръци за нея, един за мен... пуловерът, който баба изплете... Бях голяма... И разбирах... Тя не беше добре... Мъката беше посребрила косите на мама и набръчкала лицето на татко...

Разбирах ги, но толкова ми се искаше поне веднъж да ме похвалят за нещо, да ме попитат каква искам да стана, какво обичам, какви приятели имам...

В редките дни когато тя беше добре си позволявахме гости. Редовно я питаха каква иска да стане. И тя отговаряше отначало "лекар", а после "писател", защото било с по-малко натоварване... Всички се разсмиваха. Някой от гостите случайно изговаряше и моето име с традиционния въпрос:

- А Валя каква иска да стане?

Въпросът сякаш  изваждаше родителите ни от унеса и те стреснато поглеждаха към мен сякаш за пръв път си даваха сметка, че и аз живея там.... После мама виновно поглеждаше към мен и проронваше:

- Другата ни дъщеря иска да стане учителка - После заговорваха за тежкия учителски труд и за цената на частните уроци. (Сестра ми учеше в къщи с помощта на такива учители...) Исках да протестирам защото никога не съм мечтала да бъда учителка, но нямаше смисъл... Мама ме беше поставила в онази кутия на съзнанието си с надпис "Другата дъщеря", затворила беше капака ù и ми беше обърнала гръб...

Понякога докато говореше с някого по телефона обещаваше че ще изпрати "другата дъщеря" да получи пратката... "Другата дъщеря" тичаше до аптеката, мереше температура и кръвно налягане в дните когато татко беше на работа, а мама "по задачи" свързани със здравето на Аля...

Когато останехме само двете с Аля си говорехме дълго. Тя беше жадна да научи всичко, което се случва по белия свят извън нейния болничен периметър. Разпитваше ме за плановете ми за живота, за оценките в училище, за любовта като усещане... За отношенията ми с Иван... Сякаш тя беше родителят, а аз детето. Питаше и даваше съвети от "богатия си житейски опит" придобит от книгите и интернет изданията.

Когато бяхме сами болестта ù беше забранена тема за разговор. Посредством тези наши разговори духът ù жадно вдишваше живота, който тялото  отказваше да ù осигури...

Когато баба почина, те бяха в Москва. Вуйчо и вуйна организираха погребението.

После ме попитаха ще се справя ли сама и след  утвърдителния  ми отговор се прибраха в апартамента си.

Нашите щяха да се върнат чак след три месеца... Обаждаха се по телефона, питаха имам ли какво да ям, поръчаха да се грижа за жилището, да заключвам, да плащам сметките, да поливам цветята, разказваха за новите "бели лястовици", които очакваха да намерят в Русия...

А само след десет дни беше абитуриентския  ми бал... Всички търчаха по проби на прически и рокли, по частни уроци... Нямах желание за нищо...

Тогава се намеси Иван...

Знаех, че ме обича. Винаги ме е подкрепял и ми е помагал.

Веднъж, преди повече от година, когато баба беше на някаква пенсионерска екскурзия, а нашите тръгнаха внезапно за София след поредната сляпа надежда, се оказа че нямам ключ за апартамента. Баба беше грабнала и моите и нейните ключове и запрашила на екскурзия към "Кръстова гора", и аз увиснах в най-буквалния смисъл. Добре че Иван ме изпращаше и като разбра какво става ме покани, или почти завлече у тях...

Цяла нощ говорихме... Смея да твърдя, че той успя да разбута облаците над главата ми, за да ми покаже слънцето, да ме накара да мисля за себе си и изобщо за бъдещето...

Благодарение на него познах любовта... Толкова отдавна никой не ми беше показвал че ме обича, че вече се чувствах излишна за целия свят.

Та, и сега Иван успя да ме организира и заведе на бала, като преобрази две мои блузи с помощта на няколко ефирни шалчета и ... станах принцеса.

После ми помогна да се подготвя и да кандидатствам. Успях! А когато впоследствие и двамата се записахме,  поливахме студентските си мечти до късно...

Когато същата вечер се прибрах, нашите се оказаха в къщи... Аля отново беше в местната болница. Мъката по лицата им беше в контраст с моята ведра физиономия и за пръв път ми вдигнаха скандал.

Преди три месеца сигурно щях да се зарадвам, че са ме забелязали, но сега... Сега бях щастлива, а те отбелязаха само нарушената дисциплина...

- Как може да се прибираш толкова късно! Няма ли вечерен час за теб!- Татко беше сърдит по неговия си тъжно - огорчен начин - Утре как ще станеш за училище!

Напуши ме смях... Когато бях ученичка, и трябваше да кръстосвам града до нощните аптеки нямаше значение как ще стана за училище, а сега,  вече  студентка, изведнъж ми говорят за вечерен час...

На другия ден отидох в болницата. Аля умираше... Жена в тялото на петнадесетгодишно дете. Само очите ù никога не се промениха. Останаха си живи любопитни и блестящи...

- Как си?- Попитах със свито гърло. Мъчно ми беше да я гледам такава..

- Как да съм. Събрала съм си багажа. И... чакам.

- Сега пък в коя болница?

- Стига с тия болници... Сестричке, нали разбираш, отивам на горния етаж, при баба.

И не ми прави такава тъжна физиономия аз и от там ще намеря начин да надзъртам в живота ти...

Кажи сега как бяха изпитите? Трудно ли беше? Колко листа изписа? Каква специалност записа? А Иван какво го приеха? Супер! Браво на вас! И слушай: - Учи, живей, обичай и заради мен! Хвани го този Иван и му роди една дъщеря. Животът ще го има и след мен сестричке, но мама и тате само чрез внук ще  приемат и истините, и чудесата му.  И тъй като аз се измъквам, за теб остана раждането на внучката...

Живей, сестричке. Не се страхувай да живееш.  Живей и заради мен...

Това беше моята приказка за добре дошла, Алиса. Сега спи слънчице, събирай сили, защото си орисана да ме направиш щастлива, да живееш и заради онази, която не можа да се срещне наживо с чудесата на живота, да накараш баба си и дядо си да гледат напред... Спи моя малка... Нани-на, Нани-на...