ПРИКАЗКА ЗА ПАЛМАТА

      „Ако не е истина, не е и лъжа...“

    Живял някога на своя пуст, "неугледен" остров самотен корабокрушенец. Малък бил островът и не особено богат, та затова и не привличал вниманието на големите кораби, кръстосващи Световния океан. Нямало на него нито купища самородно злато, нито планини от диаманти... че дори и черна течност не напирала в недрата му. Но имало на този остров нещо, на което самотникът дължал живота си – огромна зелена палма. С много любов и радост се грижел той за своето дърво – разравял пръстта около него с каменната си брадва, носел в шепите си сладка вода, която изливал върху напуканата земя. И дървото се отплащало достойно за полаганите грижи – през цялата година клоните му били отрупани с плодове. Често и птици долитали от изток, привличани от аромата на благоуханните плодове, та разнообразявали трапезата на самотния корабокрушенец с екзотични деликатеси. Спокоен бил животът на острова, малко сив и скучен, но сигурен, затова и самотникът бил доволен. Лежал той върху ситния пясък, припичал се на силното слънце, а от време на време се разхлаждал в сините води на океана.

     Но ето, че веднъж, почивайки си, той се замислил: „Имам всичко, което ми е нужно, за да живея сносно – и храна, и колиба. Защо ми е нужно да се трудя толкова за тази палма – тя и без това ми дава плодовете си в изобилие!“ И започнал корабокрушенецът по-дълго да се залежава на брега, зареял поглед в безбрежния океан, а мислите му летели натам – към новото, към неизвестното, което отдавна го привличало. Така и не забелязал той промяната, настъпваща с любимото му дърво: листата му започнали да жълтеят и да съхнат, кората му се напукала, плодовете му загнивали и ставали все по-малко и по-малко...

     И настъпил денят, който самотният корабокрушенец не очаквал – за първи път в живота си той си легнал гладен, макар че дълго се взирал по клоните на палмата, за да открие поне един плод. Станал рано сутринта, той бил твърдо решен да открие причината за сполетялото го нещастие. И ето – тлъсти бели червеи били покрили корените на дървото, изсмуквайки до капка жизнените му сокове. Нямало време за губене – длъжен бил човекът да спаси своята палма от бавна, но сигурна смърт! Започнал той с ентусиазъм, забравяйки глада си, да унищожава ненаситните паразити.

     Но какво ставало?! Ръцете му сякаш сами започнали да се дърпат, гръбнакът, непрегъван скоро в тежък труд, го заболял ужасно, краката му отмалели... Човекът просто бил забравил да работи!!! „Защо е необходимо да се трепеш толкова?“ - нашепвал му нечий глас. „Дървото е старо, прогнило – просто трябва да го унищожиш! Не ти ли омръзна това еднообразие? Можеш просто да запалиш дървото и бъди сигурен, че димът от горящата палма ще привлече някой голям презокеански кораб, на който ти ще можеш да се качиш и да се спасиш. И тогава – сбогом, мизерия, добре дошла, цивилизация!“

     Сладко опиянявал този глас, разливал се бавно по цялото тяло на самотника, завладял сърцето му. „Не, недей! Не е ли по-добре да унищожиш гадините, да изчистиш изсъхналите клони и да спасиш своето дърво!“ - опитвал се да го спре друг глас. Но напразно – като факел пламнало сухото дърво, огнените езици бързо обхванали мощния му ствол и то скоро тупнало в сухата пръст. Черен димен стълб се издигнал нагоре, остра миризма на изгоряло изпълнила въздуха! След час от високата палма била останала само купчина пепел. Седнал човекът на брега с надеждата, че скоро ще чуе корабната сирена на някой голям презокеански лайнер. Но чудно – дори мачтите на обикновена платноходка не се появявали на хоризонта. Даже птиците, долитали преди толкова често, привличани от силния аромат на вкусните плодове, били прогонени от зловонната миризма на изгорялото дърво. И едва сега самотният корабокрушенец се досетил, че от палмата – неговата палма, би станал чудесен сал, с който той би могъл да се опита да потърси спасение от самотата.

     Така го и открили след няколко седмици моряците от закъснелия кораб – приседнал на брега, с отворени очи и с поглед, насочен на запад, в който все още се четяла надежда. В юмрука си здраво стискал малко черна пепел – последните останки от изгорялата палма...

                                                   1990 година