ПРИКАЗКА ЗА ВЪЛКА

Както често става в приказките – и тази се случи в същата гора, в която се беше случила друга една приказка. Същата огромна гора, в която всеки може да се загуби и в която се губим... Само че тази приказка е започнала доста по-рано.

И така...

Едно лято в тази гора се родиха две вълчета. Едното беше много болнаво и не след дълго умря. Родителите му потъгуваха, отгледаха останалото и след няколко години си родиха още едно – по-малко. И понеже по цял ден бяха заети, възложиха на нашето Вълче да се грижи за малкото си братче. Трябваше да го храни, да го пази, да чисти бърлогата, да носи вода. А толкова му се играеше. Толкова го викаха другите в гората.

Минаха години...

Вълчето поотрасна. Вярно, остана си дребничко и слабичко. Другите вълчета в гората бяха игриви, силни, пълни с енергия. Подиграваха го, хапеха го, биеха го, гонеха го. Най-много го болеше, когато с него се подиграваха младите  вълчици... А толкова му се искаше да си има и той вълчица, като другите...

Постепенно очите на младия вълк придобиха особен блясък. Нещо в него започна да се втвърдява. Научи се да наблюдава внимателно. Затвори се... Стана злобно съсредоточен и изобретателен. Инстинктите му се изостриха. Никой не можеше да сътвори щуротия като него... Никой не можеше да измисли пакост като него. Никой не можеше да измисли хитрост при битките с другите млади глутници, като него. Той ги съчиняваше, а оставяше другите, яките, да ги вършат. И младите вълчета постепенно престанаха да се закачат с него. Дори малко се страхуваха. Но пък и младите вълчици продължиха да го отбягват... И му беше болно, и му беше гадничко...

Вълчицата...

Вълчето порасна. Заедно с другите стана приличен млад Вълк. Веднъж в една игра при тях се появи непозната вълчица. Беше дребничка и плаха, с големи топли очи. Той я огледа отгоре до долу и каза: “Тази е за мен!...” Никой от другите не посмя да му противоречи. И тя безропотно застана до него. После им се роди мъничко вълче...

Глутницата...

След време младият Вълк, макар и по-дребен, вече беше се сдобил с надмощие над другите. Излъчваше вътрешна сила. Тежкият му поглед караше глутницата да навежда глави. С остър ум, находчивост и енергия водеше вълците.  Умееше с лекота да ги накара да го следват – и в лова и в забавленията. Нищо не можеше да му се опре. Дори вълци от други глутници понякога му се подчиняваха. Само с вълчиците не се научи да се справя... Имаше нужда от топлина и обич... Но не знаеше нито как да я потърси, нито какво да прави с нея... Така си и остана – начело на малка глутница, но с едно самотно малко Вълче вътре в себе си...

Горска случка...

Наложи се Вълкът да се запилее по работа в други краища на гората. Една вечер се върна и още отдалеч надуши нещо. Настръхна... Изпънат като струна се приближи. Пред леговището му стоеше друг, по-едър вълк и го гледаше тъпо и виновно. Неговата вълчица беше свела поглед, опряна в хълбока на новия. Вълкът изскърца със зъби. Нахвърли се... Прогони натрапника... Но тогава вълчицата каза: “- Аз... Аз отивам при него... “– пророни тя и отвърна очи.

Вълкът, разбира се, се опита да я разубеди, но не след дълго разбра, че няма смисъл.

- Добре, щом така искаш... – въздъхна Вълкът – Но знам какво ще се случи... Мамка му, много добре знам... Усещам го...

После се повъртя малко и със свито сърце реши: Стана и я заведе до леговището на Другия....

Иззад дърветата надничаха няколко от неговата глутница. Пред чуждото леговище също се въртяха вълци. Гледаха и се усмихваха ехидно. Вълкът остави Вълчицата си пред чуждата дупка, обърна се и си тръгна. Знаеше какво да очаква... и разбира се чу зад гърба си:

- Еха, тоя глупак сам ми я доведе... – изхили се с пресипнал глас Другия.

Вълкът изви глава, изгледа ги, понечи да се върне, но те се скриха зад дърветата.

Прибра се в празното леговище, което беше запазило мириса на Вълчицата. Легна, сложи глава върху лапите си. Беше му болно. Много болно, и обидно. Даже не му се виеше. Инстинктивно знаеше какво ще се случи с нея...

В следващите дни се влачеше из гората. Другите от неговата глутница знаеха всичко и не го попитаха за нищо. Само една дребна и хитра вълчица, която иначе му помагаше в лова, се възползва и отърка хълбока си в неговия. Вълкът я затисна с лапа. После се съвъкупляваше се с нея, като си мислеше, че ще измести и размие болката... Естествено, хитрата вълчица го прецака. И той си плати... Тежка цена... Но това е друга история.

А неговата Вълчица... Тя един ден се появи прогонена, бита, изподрана, изпохапана... Вълкът я съжали... и я прибра. Но вече не беше същото...

С времето...

С времето Вълкът съвсем се втвърди. Остана си затворен, нямаше приятели, нямаше и онова, което обикновено всички търсят...

Напусна старата глутница. Събра нова. Поведе я. Вече не правеше щуротии. Не организираше забави и игри. Продължаваше да се шегува от време на време, но някак остро и саркастично. Интересуваше го само лова.

Но макар че глутницата го следваше безропотно, не му спореше. Опитваше се да бъде добър, да помага на всички. И естествено – много го използваха – за всичко. През това време другите глутници го изпреварваха, а неговата едва връзваше двата края. Въпреки това –  беше упорит. Не се предаваше... надяваше се...

Неочаквано... приказно...

Неочаквано, една пролетна привечер на една чаровна полянка забеляза малка весела Светулка. Не че не беше виждал такива. Но тази го примами с нещо неясно... Приближи се, вгледа се в очите й. Докосна я. В него се събуди нещо, което или никога не беше преживявал, или дълго беше крил...

И всичко се превърна в приказка... Невероятна приказка... Но която е разказана в друга една приказка – за Светулката...

Светулката...

Тя беше невероятна... невъобразима... Ровеше в козината му, закачаше го, вмъкна се някъде навътре, много, много навътре, където се криеше малкото Вълче... Вълкът засия, отново стана весел и закачлив, отново се почувства млад, отново стана жив... И всичко това също го има в другата приказка...

Понякога...

Понякога и приказките се вият и лъкатушат като горска пътека. И често се пресичат... с миналото...

Светулката винаги търсеше веселие, радост и разнообразие. Така попадна в Пещерата на забавленията... А там наистина беше весело и забавно, беше нещо ново – вихър от емоции. Феерията я заслепи...

Само че, Светулката беше много наивна, и увлечена в еуфорията си не забеляза...

Не забеляза, че освен с красиви пеперуди, пещерата е пълна с бръмбари и прилепи - ловци. Не виждаше ехидните им усмивки... Не виждаше как потриват ръце, усещайки новата плячка... Така първо попадна в капана на Прилепа... (което също е разказано в другата приказка)  А после и в капана на бръмбарите...

Вълкът отново усети. Настръхна... Влезе в пещерата – да търси своята Светулка. Видя я при Прилепа. И разбра. Един стар спомен се събуди, някаква стара рана се отвори... Отново инстинктивно знаеше какво ще се случи... Мамка му, знаеше!.. Вече беше го изпитвал... Вече беше плащал... тежката и болезнена цена...

Разбира се, Вълкът отново опита всичко. Търсеше я, разговаряше, искаше да й помогне, искаше да я предпази.... Но Светулката така и не го разбра. Ту се сърдеше, ту идваше при него, ту отново се връщаше при Прилепа...

Понякога, макар и рядко, Вълкът успяваше да я отведе на разходка, да прекарат няколко часа заедно, да я успокои... И дори веднъж си помисли, че е успял... Поне на него така му се струваше... Но беше сгрешил...

И тогава...

Да, точно тогава (както става в приказките) Една вечер, когато я потърси само за да чуе гласа й, да се убеди, че тя е добре, да й каже нещо мило, тя се развика: 

- Остави ме на мира най-после!... Не разбра ли?...

Вълкът се сви, стисна зъби, в гърдите му нещо се пръсна... Малкото Вълче вътре в него изпищя жално...  Вълкът събра остатъците от гордостта и силата си, каза тихо - “Извинявай...” и се потътри навън...

Мина време...

Мина време... Светулката понякога му се обаждаше... Понякога правеха кратки разходки, както някога... Но не беше както някога...

Светулката пак от време на време му се усмихваше, от време на време му се цупеше, но всъщност прекарваше почти цялото си време в Пещерата.

Един ден Вълкът отново влезе в Пещерата да търси Светулката. Застана в едно ъгълче и се загледа внимателно.

Стори му се... стори му се, че Светулката се е превърнала в кокетна самовлюбена и капризна Пеперуда – та нали около нея се въртяха безброй почитатели - Бръмбари и Прилепи... Ухажваха я, пращаха й помпозни картички, сладникави песнички, картинки... Светулката се опияняваше и дори май си мислеше, че е успяла да обсеби и подчини Прилепа... Но на практика, наивно и без да се усети, правеше всичко, което той поиска... Мислеше че го подчинява, но всъщност тя беше подчинена на лепкавия хищен Прилеп, който бавно поглъщаше нейната свобода.... Когато се вгледа внимателно, Вълкът разбра – макар да изглеждаше като царствена и властна пеперуда в Пещерата, в душата си беше мъничка, объркана и безпомощна Светулка... свита, като малко изгубено дете, което има нужда от топлина и разбиране...

Вълкът я гледаше със свито сърце. Болеше го за нея. Знаеше, че се измъчва. Знаеше, че ще бъде наранена... Виждаше как вече бавно угасва...

Искаше да й помогне, но не знаеше как...

Какво да се прави – Ирония на съдбата...

Един ден, май че беше сряда, Светулката пак му се обади. Малко плахо, но пак мило, както преди...

- Утре трябва да отида до едно място...-каза му тя. - А пък сама... притеснявам се... не съм свикнала... Ще ми помогнеш ли да отида до горската гара?...

Вълкът е зарадва, че Тя има нужда от него. На другия ден отиде. Взе я. Заведе я до горската гаричка.  Носеше й чантата... Поседяха малко. Светулката се усмихваше мило. Поговориха. После я изпрати... помаха с ръка... Светулката също му помаха усмихнато... докато се изгуби в далечината...

Вълкът се върна в бърлогата си и... чак тогава се усети...

Светулката отиваше при Прилепа! Усмихната. И му махаше с ръка...

Без да знае – отново сам беше завел най-милото си същество при друг...

Сам... Лично...  За втори път!...

Само не знаеше – когато Светулката го целуна на тръгване - прощаваше ли се с Вълка или просто му се подиграваше...

Какво да се прави – иронията затова е ирония...

Под Дъба...

Вълкът се довлече до Дъба и легна под него... Болеше го... За нея, не за себе си... Господи, той знаеше, че тя потъва в тази пропаст... Знаеше, че наближава времето, когато лепкавия Прилеп или другите бръмбари ще я наранят... ще я смачкат... и може би ще я угасят... Наивно му се искаше като героя от филма “Дух”

да направи нещо, да я спаси... от самата нея... Но такива неща стават само по филмите. Не и в гората...

А навън настъпваше зима. Също като във Вълка... Листата на Дъба бяха опадали като мека постеля. На голите му клони бяха кацнали две кресливи сойки. Вълкът се приближи бавно. Сойките се разкрякаха:

- Ей, гледайте, гледайте какво става...

- Я млъквайте!... скастри ги Дъбът и те утихнаха.

Вълкът полегна върху меките листа. Знаеше че е загубил единственото,  най-скъпото, най-смислено нещо... Знаеше, че отново ще трябва да плати сметката. Както е ставало и друг път. Без значение от цената. Защото онова, което беше изпитал със Светулката – просто нямаше цена. Този път трябваше да плати – със себе си...

Не можеше да намери оня – неговия си гняв – срещу всички и срещу всичко.

Не можеше и да вие, както му се беше случвало.

Не можеше и да диша. А май и не искаше...

- Ама той май... обади се едната сойка. - Помълчи малко... – тихо каза другата...

Вълкът полегна върху листата и затвори очи. Заваля сняг... Дъбът се опита да приведе клони и да го предпази. Но нямаше с какво.

Пред затворените очи на Вълка се появи картина – Той и Светулката. За миг му стана топло. Загледа се. И видя как картинката пожълтява, размива очертанията си, като стара, никому ненужна снимка...

Вълкът отново си спомни за филма “Дух”, потрепна за последен път и... издъхна...

Снегът много бавно... и някак много нежно... засипваше изстиващото тяло на Вълка... Сякаш искаше да го завие... и да го стопли...

(Тук Човекът мислеше да сложи вълшебно продължение – както се полага на истинските приказки. Но пък те са само приказки. Затова – по всичко изглежда, че няма да има продължение..)

 (РН, 13 септ-17 ное, 09)