Поръчвам си ром с прясно мляко и лед и сядам да се правя на интересна. Хората пият, говорят, смеят се, а аз се оглеждам да ги открадна- нали ще пиша пак за блога си. Абе и от тук ще си вдигна гълъбите след малко, но нека поставя началото. Този път ще пиша за Николинка от „Люлин”. Запознах се с нея случайно в един тото пункт, където фишът ù спечели шестица. Всеки понеделник фишът на Николинка печелеше шестица от тотото и всеки понеделник тя беше милионерка. Тъкмо да опиша роклята от 80-те, с която моята героиня беше, и на масата при мен седна някакъв зализан господин. Писател бил. Известен бил. Издаван бил. Добре. За мен е чест. „Навяваш ми…”- вика- „ спомени за времето, когато черпех вдъхновение по паркове и градинки, сладкарници и бакалийки.” Бакалийки? Ако не го познавах и не го бях чела, щях да си кажа: „ Каква интересна и странна птица!” Скоро, без дори да знае за какво всъщност се вълнувам да пиша, известният писател започна да ме съветва какви сюжети мога и не мога да използвам, какви истории трябва и не трябва да разглеждам, какво да напиша, за да ме издадат за първи път, и какво никога да не пиша, за да ме издадат и втори. Без дори да пожелая, този връх на съвременното литературно творчество завъртя лаптопа ми към себе си и зачете написаното дотук от мен: „Николинка гледаше града отгоре, почти от слънцето. Таванската стая, в която живееше, приличаше на каюта, заседнала между облаците.” После ме погледна философски, дръпна чертата и величествено направи своето заключение: „Кажи на вашите да продадат една крава и си готова! Нали така се разбираме…” Както си пиех рома с млякото и учтиво изтърпявах това наказано от природата човешко същество, нещо в мен се издигна нависоко, после като развален асансьор падна с безумна скорост надолу и се разцепи на късове. Излизаше, че стойността на душата ми е една крава, а думите - нищо повече от удобни лъжи. Чудех се къде точно в очите ми, в жестовете ми, в малкото продумано, този писател прозря тъй дълбоко и непоколебимо, че искам да бъда издадена? „Нашите”… крави не гледат, но и да гледаха, всичко, за което щях да ги помоля, щеше да е чаша прясно мляко, обич, каквато само те могат да ми дадат, и някой друг лев за черни дни ( ако има). Как можех да обясня на тази медийна звезда, че пиша не защото съм гениална или дори добра, а защото в мен има думи, които чакат да се родят. Те не искат да бъдат прочетени от милиони, понеже са ги продали благодарение на една невинна крава от село, нито дори искат да са подредени в „луксозно” издание за 10 лева. На тях им е достатъчно двама- трима приятели да ги почувстват като свои и може би да ги запечатат в съзнанието си. Ами да, понякога говоря неприятни истини, но това е, защото ненавиждам „приятните” лъжи. 
          Отворя ми се глътката, поръчвам още едно и решавам да поставя този „известен” писател на мястото му. Започвам така: „ Човек като се сбогува с някой завинаги се разчувства и казва малко повече…” Той ме гледа многозначително и погледът му заканително ме предупреждава да внимавам какво ще кажа, че нали утре ще ме напише и разобличи- бездарната аз. „ Решила съм да си прибера сърцето в хладилника и ти да му врътнеш градусите, та да заживее в безконфликтната ти студенина.”- викам му. „ Ами какво? Може пък да си прав… Една - две издадени книги, малко присъствие в сутрешните блокове и офис- известност - неминуемо доказателство за гениалност. Обществените рефлекси ли искаш да възпитавам? Добре, но преди това завърти градусите на хладилника, понеже нали така се разбираме. Поне да си държим на думата!” Гледа ме този и вече го усещам как цялата му културна и литературна същност губи самообладание. Вената на челото му започва да пулсира, а от мустака му пада един косъм- „сакън”, отиде му авторитета на кино. Аха да продължа и да му обясня, че ако той прескача изкуствените си локви, за да не си намокри метафоричните крачоли, аз моите ги чакам цяла зима, за да се разтопят и да станат море, та да поплавам в него, и той става от масата „огорчен”. „Притеснявам се за теб и за хора като теб”- вика ми. „ Недей!”- не му оставам длъжна аз- „ За мен няма опасност да кажат: „ Добра е, но купиха и нея!””
         Оставам сама на масата. Пише ми се, както никога. За Николинка. За Николинка, която чакаше всяка неделя пред телевизора печелившите числа от лотарията. После ги попълваше върху празен фиш и отиваше в тото пункта, за да възкликне: „Я виж, тоз фиш май пичели!” Пенсионери и млади се струпваха около нея радостни, сякаш печалбата е и за тях и добродушно я поздравяваха за късмета, докато служителката не заключеше: „ Да се махаш от тука с тая фалшива бланка, че като се обадя в полицията…” И Николинка си тръгваше. Но за тези 10 секунди щастие тя живееше всяка седмица… До следващия понеделник.
Затварям лаптопа и ставам. През две маси съзирам „моя” писател. Тъжен, самотен, обиден. Какъв PR вдъхновен от самата мен! Амин! Ще се видим отново. Но да се прочетем наистина- невъзможно!