Глава 45
Богинята на луната и нощта представляваше нисичка младолика жена с сребристо-руса коса. Очите и бяха светло зелени. На прекрасната си коса носеше лека и фина златна корона, която повече наподобяваше на златен венец от колкото на корона. Короната бе инкрустирана с рубини и смарагди.
Дивия стоеше пред двореца на змейовете гледайки със страховит поглед към приближаващата странна дружинка водена от братята Вокил.
Те спряха пред нея, а Койчо, Янко и Митра застанаха отпред. Към тях се присъедини и Антига. Тя се ухили насреща на богинята и каза:
- Здравей Дивия, в настроение ли си днес? – богинята отпусна малко намръщената си физиономия.
- Антига? – възкликна Дивия – Ти какво правиш тук?
- Идвам да поправя грешката си, заради мен умират хора! – веселата физиономия на Антига се стопи.
- Коя от всички грешки?- ниската богиня почна да обикаля около своите гости в митичното село. Антига примигна и отговори:
- Тази със заставянето на змейове да нападнат пограничните райони на Белгар. – Антига се почеса по главата и застана пред нея преди да премине зад Койчо.
- Но ти така настояваше за това заклинание? Питаше, разпитваше, правеше услуги на кой ли не докато накрая Упир не ти го даде?
- Така е! Но сега нещата се промениха. – Антига скръсти ръце пред гърдите си.
- Добре! – каза богинята и се върна на мястото си. – Но няма да убивате повече никой! Влизате измъквате хората и изчезвате!
- Добре! - Антига се усмихна и тръгна към двора на двореца, а другите мълчаливо я последваха. Само Йовко каза подминавайки богинята едно тихо и плахо:
- Благодаря! – а Дивия го изгледа с злобен поглед. В двора бе пусто и мръсно. Не беше като в другите дворчета. Там бе чистичко, приветливо и подредено. Но тук всичко беше мръсно и обрасло с треволяци. Навсякъде се търкаляха кости, черепи на животни и хора, листа и друг вид биологичен отпадък. Те застанаха пред врата на двореца, вещиците в групичката се наговаряха как да действат.
- Трябва да сме в синхрон… - каза Антига. – Ти произнасяш заклинанието от книгата, аз приспивното заклинание за змейовете. – Митра кимна и погледна влюбено Янко, който слушаше в захлас, а като приключиха попита:
- Ние какво да правим?
- Най-добре не влизайте, изчакайте тук. – каза Антига.
- Ще се оправя, спокойно! – Митра целуна Янко и кимна на Антига, че е готова.
Възрастната вещица леко натисна дръжката на врата. Тя изскърца шумно. Но те се вмъкнаха и бързо я затвориха. Пред тях се откри огромно помещение потънало в мрак и застояла миризма.
***
Гушнати Стоян и Малена дремеха в змейския пашкул. Мъжете от пограничните райони на Белгар отдавна се бяха отказали да опитват да пробият пашкула. Стоян отвори очи и погали прекрасните руси коси на Малена. Тя леко се разбуди, сладко премляска и се намести в прегръдката му за да продължи да спи.
Стоян гледаше всички как са налягали и спят. Но от някъде усети лек хлад, после пред него ципата се разцепи и в нея навлезе много ярък лъч светлина. Той бутна Малена, тя не искаше да става но той настоя:
- Погледни! – посочи Стоян към отварящата се цепнатина.
- О, богове... – възкликна тя, която прикри очите си заслепена от светлината.
- Дали са змейовете? – притеснено каза Стоян.
- Не, те спят още! - каза Малена изправяйки се. - Няма как да са те!
Другите също бяха разбрали какво се случва и наскачаха. Радка Вокил се усмихна. Знаеше, че идват нейните момчета да ги спасят.
Антига кимна на Митра, която произнесе заклинанието дадено ѝ от совата, представяща се за баба ѝ. Пашкула все да се пука и ярка светлина да прониква от мястото на пукнатината.
- Сега произнеси задържащото заклинание както говорехме! – каза Антига, а самата тя се зае да удържи змейовете в сън. Пукнатината постепенно растеше по дължина, а светлината все повече осветяваше помещението. Постепенно пукнатината прерасна в цепнатина, а помещението все повече се освети. Змейовете продължаваха да спят, поддържани от приспивното заклинание на Антига. Цепнатината започваше да се разтваря все повече и повече. Митра погледна през нея и за миг изгуби контрол и отвора се затвори.
Антига застана до нея и, ѝ каза със спокоен тон:
- Концентрирай се, просто не се разсейвай всички, които обичаш, ще са там и ще са живи и здрави! – Антига я погледна в очите, а от очите на Митра се пророни сълза. Но тя си пое дълбоко дъх и кимна. След което вдигна отново ръка и произнесе заклинанието. Пукнатината отново взе да се разширява, и светлината от нея да огрява огромното помещението...
***
Четиримата белгарски младежа, които по време на това приключение бяха станали войни крачеха нервно пред змейовия дворец. Меридияна и баща ѝ ги гледаха как нервничат и капитанката им подаде открадната бутилка с ром от селското заведение:
- Пийте, стига сте крачили! – подбутна Койчо, капитанката. Койчо рязко дръпна бутилката и отпи голяма глътка, след което подаде към Янко, но той поклати глава в отрицание. Йовко взе бутилката и преглъщайки рома каза:
- Как мислите, дали всички хора ще са невредими?
Марто взе последен бутилката и преди да отпие измрънка:
- Разбира се, че ще са добре!
Пастора ги погледна и поклати глава.
- Вие сте войни, които сте преминали през толкова перипетии, и сега накрая ще
рухнете психически? – Ханс взе бутилката и също глътна една малка глътка, намръщвайки се. – Трябва да се стегнете! След малко от тук ще излязат вашите близки, познати и роднини.
Койчо го погледна с усмивка:
- Прав е, всичко ще е наред момчета. – поде той. – Прегазихме цяла армия, опустошихме цял град, бяхме пленници на холораните, преборихме пустинен звяр, но все пак стигнахме до тук. И тук не ни беше леко, за да стигнем до дома на змейовете. Стигнахме и до тук, сега трябва само да почакаме, даже не трябва и да се бием, е това не е много сигурно. Но ...
Ужасяващото скърцане на врата прекъсна речта на Койчо, те всички погледнаха в очакване, вратата се отвори...
***
Светлината в помещението все повече се усилваше и малката цепнатина се отваряше постепенно все повече и повече. Митра бе затворила очи с вдигната ръка към огромния пашкул, а змейовете спяха шумно хъркайки под влияние на магията на Антига. Тя също бе затворила очи, но нейните ръце бяха спокойни. Пашкула се разцепи на две и падна като раздрана по средата военна шатра, тогава Митра падна на земята и изгуби съзнание. Пред Антига се раздвижиха множество от хора, но тя не можеше да помръдне, защото удържаше съня на змейовете. Със свободната си ръка посочи врата като направи знак да пазят тишина. Един огромен белгарин извадил меча си се опита да прониже един змей, но Радка Вокил го потупа по рамото с думите :
- Радомире това е безчестие! Не се посрамвай! – младия войн се огледа поклащайки глава и се спря.
- Права си лельо Радке, сполайти за разсъдливите думи. – каза той и си прибра меча.
Пред тях Малена и Стоян хванати за ръка вървяха бавно към отворената врата на двореца. Майката на Малена, Тонка видя Радка и я дочака за да я попита:
- Познаваш ли тези моми, Радке?
- Припадналото момиче е Митра на Стойка и Страцимир. – каза Радка загледана в припадналата Митра. - Ела да ѝ помогнем?
Двете жени се надвесиха над Митра и майката на братята Вокил и удари два леки шамара и очите на момичето се отвориха. Митра се огледа и позна майката на Янко:
- Какво стана? – попита събудилата се млада вещица.
- Не знаем, явно вие двете сте ни спасили! – каза Радка помагайки на Митра да се изправи с помощта и на Тонка. После ѝ посочи вещицата с прозрачно шалче през лице.
- Не само ние, - поде Митра. - Синовете ти лельо Радке бяха в основата на това приключение.
Радка се усмихна, но всички чуха вещицата, която ги скастри:
- Шт, тихо излизайте! По-бързо и ПАЗЕТЕ ТИШИНА!
Митра и махна и се за огледа за своите родители, но не ги виждаше. Масата хора вървяха тихо към врата и напускаха двореца на спящите змейове. Митра изпрати Радка и Тонка и се върна назад да потърси братчето си и родителите си. Но тях ги нямаше. Видя съседа си от долната махала дядо Наум и спирайки го той ѝ се зарадва, а тя го попита:
- Дядо Науме виждал ли си родителите ми и малкия Светломир?
- Сполай ти Митре, да те минаха напред. – отговори дядото. – Сигурно вече са отвън!
Когато чу тези думи сърцето на Митра затуптя силно и тя бързо се насочи към изхода, прескачайки опашката на един заспал змей. Но детенцето след нея стъпи отгоре му, и очите на змея се отвориха. От ноздрите си издиша дим, хората се уплашиха и почнаха да пищят. Митра се обърна и погледна към Антига, която едвам удържаше с магията си всички останали змейове да не се събудят. Митра вдигна ръце и каза някакво заклинание. Но змея не реагира на него. Изправи се и събори четирима белгарци. Те скочиха веднага и извадиха мечовете си. Единия малко по-възрастен явно бивш военен обясни на другите как да го заобиколят и скочи и нанесе удар в открития стомах на огромния звяр. Не успя да го разпори, но го поряза. И змея изрева, това вече събуди всички змейове, а хората вече бяха напуснали, останали бяха Митра, Антига и четиримата белгарски войни, тогава една стрела прелетя над тях...
***
Малкия Светломир отвори врата и видя чакащата ги компания. Янко позна братчето на Митра и му извика:
- Ти си Светломир, нали? – детето се спря и погледна зад него. След него излязоха майка му и баща му, а след тях почнаха да излизат всякакви хора от Белгар. Светломир кимна на Янко но изтича при родителите си засрамено. Скоро двора се напълни с белгарски селяни, войни, жени, деца, хора на всякаква възраст. Йовко видя майка му и баща му да преминават през врата и двамата с Марто се затичаха. Мартоломей нямаше свои родители, бе сирак отгледан от родителите на Йовко. Зад тях се показаха една подир една и трите сестри на Йовко, той се хвърли да ги прегръща и целува, а Марто след него. Той беше като големия брат на Йовко и сестричките му.
Койчо и Янко чакаха с Меридияна и Ханс когато през врата премина майка им Радка. Очите и на двамата се насълзиха от радост. Двамата отидоха и един след друг прегърнаха майка си. Тя бе оцеляла. Сега само трябваше да я върнат вкъщи.
- Момчета, трябва да помогнете на Митра, преди да мина през врата един от змейовете се събуди. – каза Радка, пускайки от прегръдката си големия си син. Койчо я целуна и погледна към брат си. Двамата махнаха на Мартоломей и Йовко, който дотичаха бързо.
- Какво става - попита Йовко.
- Един змей се е събудил, мисля че се налага да влезем и ние!– каза Койчо гледайки към Меридияна, на която и прошепна, но тя го разбра по устните: „Моля те удръж фронта докато върнем Митра и Антига“. Тя му кимна въздишайки тежко.
Четиримата се вмъкнаха бързо. Койчо изостана подготвяйки лъка си. Пред тях четирима белгарски войни се организираха срещу събудилия се змей, а Митра тичаше прескачайки опашки и крайници на заспали змейове, към Антига. Вниманието на всички се изостри когато змея изрева. Всички други змейове се размърдаха и Койчо изстреля първата си стрела право в окото на първия змей. Антига гледайки какво се случва извика с всички сили:
- Въъъън! Всички вън...
Четиримата войни я погледнаха и тя вдигна ръка и със силата на мисълта ги премести пред врата и повтори викът си:
- Въъъън! Казах, всички вън! Койчо и вие! Не ме карай да повтарям!
Погледа на вещицата бе свиреп, тънкото шалче което прикриваше белезите по лицето и се бе смъкнал. Койчо кимна, и ги изведе, а змейовете наскачаха.
- Сега сме само ние двете! – поде Антига към Митра, която гледаше уплашено. Но намери сили да кимне. – Слушай ме и повтаряй правилно, заклинанието е дълго...
- Добре, добре готова съм! – каза Митра поемайки си дълбоко въздух. Антига вдигна ръка и почна думи на древен и странен език, а Митра ги повтаряше дословно вдигнала своята дясна ръка, ранения змей обаче издиша огън срещу тях. Но Антига вдигна другата си ръка и огъня изчезна, а змея примигна с очи и падна заспал. Заклинанието свърши и всички змейове отново се унесоха в сладкия си зимен сън.
***
Двора на змейския дворец бе препълнен с хиляди хора от десетките крайгранични села на Белгар. Когато Антига и Митра излязоха през врата видяха как Койчо и Янко качи ли се на някаква каменна маса се опитваха да успокоят множеството, които искаха възмездие.
- Ще го получите! – крещеше Койчо. – В момента Холоранската империя е пред портите на Онгалград.
- Ами да тръгваме към там, да ги сритаме тия холорани. – извика огромния Радомир, а тълпата от хора почна го приветства.
- Не е толкова лесно! – поде Янко. – Знам, че всички сте смели, и всички искате мъст, но ние сме много далече от вкъщи и първо трябва да се приберем.
- Къде сме? – попита един възрастен господин успял да се промуши през тълпата и застанал пред каменната маса, който Койчо го позна както един от старейшините на селото им.
- На Луната сме дядо Дончо! – каза със спокоен и равен глас Койчо. Стареца го погледна скептично но подпомогнат от Койчо се качи при тях се обърна към хората:
- Скъпи съселяни и селяни от други села, много хора сме и е добре да се организираме някак. – поде дядо Дончо. Личеше си опита на възрастния политик. - Нека всички старейшини на белгарски села да си съберат съселяните на едно място. Така ще е по-лесно когато си тръгнем от тук.
Хората го разбраха и бързо взеха да се организират по села.
- А сега, - той се обърна към Койчо и Янко – ми разкажете какво става тук?
Братята се спогледаха и му разказаха накратко как са стигнали до тук, като спестяваха някои съществени подробности.
- И как смятате да си тръгнем от тук? – попита отново старейшината. В това време Митра и Антига се присъединиха към тях.
- Ами още работим по въпроса! – отговори Койчо гледайки Антига, но тя нямаше идеи в главата си. Просто мрачно поклати глава. Тогава през портата на двора влезе Краз, който бе много различен. Нямаше типичната за него сърдита физиономия, бе гладко обръснат, косата му вързана на опашка, облечен с бяла риза и червен панталон, загърнат със зелено наметало той се усмихна и каза:
- Да ви трябва превоз?
Следва...
© Костадин Койчев Всички права запазени