Прозрачен затвор

Част 7

  Излезе от тоалетната и масата със закуската му го очакваше. Кольо потърси дрехите си, но не ги намери. Погледна ръката си, часовника му също бе изчезнал, както и телефона му. Вечерта докато бе спал му бяха взели всичко. Дрехите, без бельото и всички устройства, който бе носил! Но защо? Той поклати ядосано глава, но реши, че отново няма да избухва. Това не водеше до нищо! Кольо седна на прозрачния стол и погледна през масата и през пода. Къде беше София? Под краката му имаше борова гора и една хижа. Боже, ама те се бяха преместили? Дръпна назад стола и се изправи викайки:

 - Ей, къде сме..? – сърцето му отново заби силно. – Къде са дрехите ми? Защо ми взехте нещата? – той взе да скача. Бе бос и даже не можа да предизвика някакъв звук. Отново се свлече на пода и тихичко каза: - Моля ви...моля ви, искам да се прибера, искам при Мая, моля ви....

Постоя така около тридесет минути загледан в боровата гора под него. Около хижата имаше хора. Те се разхождаха, радваха се на природата. Правеха си скара около хижата и се забавляваха. Кольо въздъхна силно и се изправи. Седна на масата, закуската беше макарони със сирене. Бързо я изяде и си сипа една чаша портокалов сок, който се оказа прясно изстискан. Какво можеше да прави затворен по цял ден? Нямаше нито компютър нито смартфон, нямаше телевизия, нямаше радио нито книги... нямаше но зад него изтропа нещо. Той се обърна и видя една прозрачна библиотека с много книги. На прозрачния под бе паднал романът „Гибелта на Аякс” от Павел Вежинов...

Част 8

  Кольо вдигна книгата. Вече взе да свиква на тези странности. Очевидно неговите затворители можеха да четат мисли. После погледна към масата със закуската му. Тя бе изчезнала, но на нейно място се бе появил прекрасен прозрачен фотьойл и една прозрачна табуретка. Кольо поклати укорително глава, и се насочи към новопоявилите се мебели. Кольо седна и си опъна удобно краката. Прозрачния фотьойл беше много удобен и мек. Отвори книгата и се зачете. Павел Вежинов се слави като един от малкото комунистическо мислещи бунтари през царска България, и после си пасва на мястото след 1944г. Един от малкото модернисти по време на комунистическа България. Факта, че е бил отдаден на каузата му е позволил да пише различно. Вежинов е първия извян фантаст, за това и се харесваше на Кольо. Въпреки, че затворника отлично познаваше и по-ранните му творби, които са криминални. Но Кольо изключително много се впечатляваше от неговите фантастични разкази. Тази книга не я беше чел, и искаше да си я намери. Днес сякаш мечтата му се сбъдваше. Както и предполагаше четивото му хареса, но нещо го разсея. Спря да чете за миг, спомняйки си първия си разговор с момичето от тоалетната отново изскочиха първите и думи: „Ние сме в „Края“, наслади му се...“ Дали тази книга бе една от неговите наслади? Отново се зачете. Книгата беше наистина интригуваща и държеше в напрежение, за това той я четеше с огромен интерес даже не бе усетил как бе станало време за обяд. Но масата за обяд го чакаше, този път до едната прозрачна стена. Кольо беше усетил глада чак когато видя подредената прозрачна маса. Той остави книгата на табуретката и се запъти към храната. Затворника бе по гащи, но не изпитваше студ, нито срам. Нямаше и как да го е срам, защото в помещението нямаше никой. Въпреки прозрачността на затвора очевидно никой и нищо не го виждаше от външния свят. И все пак някой го наблюдаваше, носеше му храна и се опитваше да го забавлява.

  Храната отново бе вкусна. Когато приключи му се доходи отново до тоалетна. Тя разбира се вече светеше и го очакваше. Кольо се насочи към нея и влезе бързо. Беше тоалетната с белите плочки. Той се зарадва и се насочи към първата банка. В момента, в който седна на гърнето в съседство се пусна водата. И той чу отварянето на врата. Но нуждата бе по-силна от любопитството и той чак когато приключи пусна водата и бързо излезе. Тогава видя възрастен господин по бельо да го гледа. Кольо го поздрави културно:

- Здравейте! Кой сте вие?

- Аз, аз... – запелтечи възрастния господин. Той беше с изцяло

бели коси и бели мустаци. Слиповете му също бяха бели. Дядото продължи: - Аз съм Бай Георги. Ами...ами... ти, ти кой си?

- Аз съм Кольо! От кога си тук? – Кольо попита докато отиваше

към чешмата и си изми ръцете.

- Аз съм тук от два дни. Поне така мисля!  - той се просълзи. И

продължи: - Защо ни държат тук? Жена ми е болна и няма кой да и сготви, няма кой да и даде лекарствата...

Възрастният човек се разрева. Кольо го погледна и също се разстрои. Поклати тъжно глава и каза:

- Не знам. И мен ме държат от вчера сутринта.

Светлината в тоалетната почервеня и взе да мига предупредително. Кольо забеляза това и се притесни. Веднага каза на възрастния господин:

- Трябва да влизаме, защото ще ни накажат...

- И какво повече от това ще ми направят, да ме накажат! Каза бай

Георги и седна на пода в тоалетната в неговата част и продължи да плаче. Кольо обаче се уплаши и излезе. В мислите му бяха думите на момичето „За да не ги ядосам!“ Не искаше да му се случи нещо...

Следва...