Пясъците на Созопол

 

(всяка прилика с действителни лица е полу-илюзия)

                                                                                                                                                                            

На гарата е прашно и почти задушно. Особено там откъдето запраши автобуса – сто кила прах се вдигна и в ушите ми е едно такова нажежено. Мамка му, пролетта едва се е подала, а май лятото скоро ще я забърше. По стара традиция всеки сезон забърсва предишния. Нарочно ни лъже лятото дъртото, да провери дали сме готови.

 

Аз по принцип винаги съм бил готов. По принцип се разпилявам като гларус до мръкване по калдъръмчетата на Созопол. Скитам по павилионите, за лафче и цигара, къде с мацки, къде сам. Бягат ми нещо по тъч линията – мацките. Или поне опитват, ама няма къде да избягат. Батко им Стамен няма да ги остави намира докато не ги е изследвал порядъчно, докато не им е разбрал всичките номерца. Скитам цял ден, но по-късно, по мръкване, пак излизам - с ризница и сабя, че не се знае кога ще се наложи да спасявам някой изпаднал хипар или псевдо-хуманист.

 

Като репетицийка обикалям баровете, запалвам цигарите и мадамите, и цигарите на мадамите; пийваме по пет-шест с тайфата, после в главното действие разпъваме теорийките за смисъла на животеца и прочие. Интересни прослойки са се завъдили в последните годинки – хипари, пънкари, мéтали. Доста се забавлявам с хипарите и двете им вдигнати пръстчета. Ама всичките така назериозно се взимат, че майката си трака. Друго си е като се намесим ние заклетите антихуманисти да украсим положението, че светът се размекна. Antihumanity!

 

Само като свършат цигарите става страшно. Насред купон, без цигари, когато Сантана звучи до дупка и животецът кипи, майката си трака. Особено купоните дето ги спрятам у дома когато наште нощуват на село. След като пратя зайците и второкурсниците за цигари, се налага, като домакин, да запълвам дупките и тишината, да утешавам смъртно ранените, сълзичките да им бърша, а по-сетне се разхождам по брега докато ме вземат мътните. Най-много да ми се залепи изгрева за ръкава, та после цял ден да ходя като слънчасал.

 

*

 

Гледам я, застанала на стълбите на автобуса като сянка, с коси, закриващи очите, и ръце, вкопчени в металните дръжки. Само преди минути тези коси бяха спуснати над китарата ми. Защо не ги разтворих, за да усетя мириса на морето как се впива в мен завинаги?... То е навсякъде по скулите и извивките й, подозирам.... но нямам право на това. В парещата тишина, устните й се свиват леко, прехапали разотиващата се зима. Тя ме стрелва с поглед, миг преди вратите на автобуса да се хлопнат една в друга, и край. Отиде си - при гларусите в Бургас.

 

Днес съм адски драматичен. Изведнъж станах такъв, след като разбрах всичко. Сигурно защото не знам кога ще я видя пак. А може би защото тя се бавеше на гарата както никога досега. Изпусна първия автобус, гладна била. Обикаляхме двайсет минути, докато си хареса къде да ядем. Изпусна и втория. После седнахме на пица, не ме остави да я почерпя, както винаги, и петнайсет минути изтърсваше песъчинките от сивото си дънки и гледаше надолу.  Само веднъж закова поглед в мен с един такъв въпрос, сякаш искаше да й помогна да си протегне ръката към мен. Но аз не й помогнах.

 

*

 

Сякаш беше вчера – първата ни среща със Силви. Купонът на рождения ми ден през ноември, 1995. Тъкмо бе започнала учебната година в прекрасната ни гимназийка – нейната втора, моята последна. Всичко кипеше - духовете разбунени в синхрон, както само английската го може.  У дома се беше събрала половината АЕГ „Гео Милев“. Новината за купон у нас винаги се разпространяваше светкавично още преди да съм я пуснал, така да се каже. Така че разчитах на много нови физиономии и даже умирах от кеф да наблюдавам подгответата – така наречените „зайци“. Готино ми беше да гледам пламъка в очите им, онзи пламък, който веднъж изгасне ли, после няма как да го запалиш отново. И като ги гледах, ставах ужасно сантиментален, макар и само за секунди. Най-вече когато ми се изповядваха на пияно и после заспиваха по пода. А понякога просто ми писваше от тях, и тогава се унасях в моята музика. Така стана и тогава. Докато се мотах между плочите на Висоцки със слушалки в ушите, я забелязах как неволно е седнала до мен, с поглед впит в нищото. Шокиран бях от тези очи с цвят на металик. И хем невинни, хем студени като камък.

 

- Какво си ме зяпнал? – ме попита Силви.

- Ами ей тъй на, обичам да зяпам мацки. Само дето си хипи, като гледам.

- Да нямаш нещо против хипарите?

- Много се палите.

- Какво?

- Много се палите, хипарите – казвам.

- Ами емоционални сме. Вие паметниците само по ъглите стоите и броите хипари. Кажи ми после колко излиза бройката. Да знам за кой отбор да викам.

- Можеш да викаш и с дрехи, и без дрехи, нали? - бях се ухилил ехидно.

- Идиот! – изфуча тя, стана и изчезна към входната врата.

- Идиот, но рожденик! – извиках след нея.

 

След това се извинявах четири седмици подред, и то с въображение. Без малко и думата „извинявай“ не произнесох. И цветя й подарих, уж като таен обожател. Но как е разбрала че са от мен, през едно голямо междучасие дойде да ми се кара на стълбите и то пред всички: не обичала да умират живи цветя в ръцете й.

 

Най-после успях да я поканя на кафе благодарение на Селинджър. Оказа се, че онова книжле, дето лелчето ми подари като бях дванайсет-годишен хлапак, “Спасителят в ръжта”, е любимата й книга. Спорихме разгорещено от обяд до последния час.  Забравихме да се върнем в час.

 

- Нито той, нито такива като него могат да променят света - отсякох.

- Защо пък не? - попита тя.

- По две причини. Много мечтаят и много роптаят.

- Не си прав.

- Верно. Седнал съм.

- Ужасен си!

- Невъзможен, знам. Затова седиш тук.

- Аз ли? Не. Аз не обичам невъзможни неща... А я ми кажи ти... за какво я носиш тая фланелка “антихуманизъм”?

- Защо ли.... ами... егоизмът и антихуманизмът са перфектните състояния на духа.

- Или на тоя дето духа.

- Послушай ме, в хипарията няма да намериш истината.

- Че аз и не я търся.

- И какво търсиш... тогава?

- Странно. Какво като съм в английската? Всички ли трябва да търсим истината?

- Е какво тогава търсиш бе, Силве?

- Аз ли?

- Ти ами.

 

Посегнах да я хвана за ръка. Тя се дръпна и процеди някак отчуждено, загледана отново в нищото:

 

- Търся си компаса. Изгубих го още в първи клас.

 

Дали колелото най-после се беше завъртяло? Или оня там вятър, дето ми фучеше в ушите с името й цяла зима, напразно довяваше до мен нейния дъх на водорасли? Не знаех нищо, освен че исках да я виждам. Постоянно и навсякъде. Винаги.

 

*

 

Но специални срещи не сме си уреждали, нито в школото, нито извън него. Така естествено се срещахме на стълбите на АЕГ-то, сутрин по изгрев слънце, или в голямото междучасие. Просто тя се оказваше винаги покрай мен. Всъщност най-вече аз покрай нея. Понякога ме настъпваше, като момиче изгубило нарочно чадъра си. Изгубила си фибите, дето чичо й от Франция ги пратил. Дали не съм ги мернал някъде случайно? Обикалях да й ги търся, разбира се. Дали знаеше, че особено обичам да ме праща за зелен хайвер, да й търся несъществуващите изгубени чадъри.... и фиби?

 

Но най-често гледах тълпата, обаятелната тълпа на сензационната ни гимазийка, а Силви се учеше да свири на китара – от русия Камен. Носеха се слухове че го харесвала. Но никой не знаеше каква е истината. Даже започнах да виждам наченки на живот в каменните й сиви очи. Баладите на Скорпиънс в ръцете й... това беше радост за ухото. И малко по малко, сякаш самата тя се преобразяваше в струна на китара, опъната за първи път – за кого, и от кого – не можех да кажа.

 

Без да разберем кога, така естествено както се бе появила на рождения ми ден без покана, Силви стана душата на компанията. Всички обичахме да слушаме стари шлагери, разлюлени в тръпнещия й глас, и даже ни приспиваше след яко къркане, или ни акомпанираше докато играехме на карти. Но никога не я изпусках от поглед. Особено след първото й яко напиване, което ми стоеше като обеца на ухото. Онова там, на прословутата ни хижа Странджа.

 

*

                                                         

В онази нощ на Странджата без малко не й казах. Ей, потрошихме я тая хижа. Едва ли други са купонясвали с такъв хъс в това затънтето местенце. Всеки път се набиваше яко алкохол, та сутринта не можехме да се разминем от празни и счупени бутилки. Лисицата пак повърна в кубинките си, хем му казах да не ходи с кубинки лятото, че не се диша покрай него. А Тодор Кифлата пак се разприказва за десетте си мацки, та ми наду главата. За мацки не се говори, само се действа, пич! Ама все аз трябва да ги уча тези изпаднали подгответа и деветокласници.

 

А и твърдоглави са, не слушат. То не че аз някого съм слушал преди две-три годинки, но поне знаех как да действам. Ех, ако бях действал и със Силвето когато му беше времето...

 

Но тя ми изчезна от погледа тогава. Макар и за малко, но достатъчно. Обикалях стаите да я търся, но точно тогава приятелката й Веселина ме баламосваше и търсеше презервативи по всички стаи. Е, не съм бюро доставки.

 

Когато най-после я намерих и видях колко се е натряскала, ми стана лошо. Особено когато разбрах, че никой не се е опитал да я спре. Не знаеха ли че изобщо не пие? Че не носи и на два грама алкохол? Свинска история. Кой от кого по-пиян, а аз не бях пипнал алкохол тази нощ. Нещо не бях на кеф. Черният Камен обаче стоеше до леглото й и повтаряше:

 

-Ти си мое дете. Всички сте мои деца.

- Не съм на никой нищо. Измитай се! – се чу гласът на Силви.

- Силви, добре, не си мое дете. Но пък си ангел.

 

Влязох и го изгоних – да си ходи при Русия Камен. Нали двамата бяха тандем, хайде, чупката. А той ми се хили:

 

- Тодор каза че не трябвало да пие. Докторски истории.

- Маняк! Защо не ме намери?............. Колко е пила откакто излезе от залата?

- Че за какво? Да не си й телохранител? Тя знае какво прави. Не е малка.

- Я се разкарай! – бях бесен.

 

Пак последен научих новините. На мен Силви нищо не казваше. Така от слухове научих защо никога преди не бях я виждал да пие. Постепенно научих и че израстнала в приют. Учила като луда, само и само да я приемат тук. Защо ли се е трепала, за това ли... За това да лежи сега яко натряскана в някакво счупено легло, завита с пет одеяла, вонящи на цигари? Английската гимназийка. Бургаската английска. Перфектната обител за неперфектни идеалисти и всякакви други мазохисти.  

 

Седнах до нея. Ръцете й бяха премръзнали. А бе почти пролет.

 

*

 

Земята, когато се разлисти, го прави внезапно, и без предупреждение. Не дава никакъв знак, че точно в този миг ще набъбнат пъпки, и пеперуди ще прехвърчат тръпнещи в очакване по всички клонки и храсти. Просто птиците запяват пролетна песен и въздухът трепти от внезапно горещите слънчеви лъчи. Такъв поетичен ставам тогава, чак ми се лепят мадами, които преди не са ме и поглеждали.

 

Така трепна и Силви, когато я видях за първи път в двора на гимназията след цяла седмица престой в болницата. Заради тъпото къркане без малко не оплескахме работата! И как само през цялата седмица праскаше дъжд, като невидял. А аз и след толкова дъжд бях все още жаден като пустинник. Тя мина покрай мен, завъртя се като топъл, пролетен вятър, тръгнал нанякъде. Усмихна се, пое сухите цветя, които бях набрал за нея, и избяга. Преди да изчезне в дебрите на априлската ваканция, ми напъха в ръката смачкано листче, което заключих в най-вътрешния си джоб с цип.

 

Не бях я виждал никога такава. Разлистена и готова за въздишките на лятото. Прекрасна, неопитомена, като африканска приказка. Тя ме стрелна с поглед на стълбите към втория етаж, и усетих как цялата ми кръв се надигна като море пред лятна буря. По-късно, когато бях сам, трескаво затърсих листчето в джоба си, но напразно - пръстите ми пропаднаха в дълбока дупка. Проклех всички панталони и техните джобове, както и производните им дупки. Молех се по-бързо да минат тези десет дни. Колко трае една априлска ваканция? Колкото да загубиш и намериш смачкано листче с нейния телефон може би. А може би много повече.

 

Още на трети април следобед гласът й вече звъни в слушалката. За първи път ми се обажда, макар че съм й дал телефона си преди векове. Това трябва да е априлският й глас, далечно близък, като прилив и отлив едновременно. Не, тя няма много време, но не знае какво да прави с дългия уикенд. В Бургас е някак усойно и самотно, като в Рила през ноември. Не пита дали искам да дойда. Гласът й заглъхва и кънти в стомаха ми, после се изгубва по жицата. В стаята става невероятно тихо, като в Антарктида. Всички мебели изчезват, пода под мен пропада и аз съм някъде където всъщност ме няма. Изгубен и тътнещ, като нейния глас.

 

Не зная дали тя иска да бъде намерена. Дали иска отново да слуша моите плочи на Висоцки, или касетите на Луис Армстронг. След минути вече съм на спирката с автобуса Созопол-Бургас, а навън отново вали. И изведнъж я виждам да се разхожда точно срещу мен. Питам я:

 

- Как успя да дойдеш толкова бързо? Защо не ми каза че ще идваш?

- Че аз вече бях тук – каза.

 

*

 

Могат ли два противоположни полюса да бъдат неразделни? Отговорът е – не. Но могат да пътуват един към друг до безкрайност, докато земята се върти. Както тя пътува от Созопол за Бургас.

 

Не, не. Все още не си е тръгнала обратно. Автобусът чака на гарата, но тя ще хване следващия. От два часа това повтаря, и пита колко е часът. На плажа, между първата и втората бира прелиствам споменика й, където се диплят подписи и стихове на деветокласници от нейното малко минало. И изведнъж изпадам в див шок. Ей така, като от нищото, тя започва да ми разказва за Ремарк, Толстой и Тарковски. Още няма седемнайсет!... Първо започва с невинни изразчета като “всеки преди двайсетте е Хамлет, а който не е, няма да си губя времето с него”.  Но малко по малко бивам обсебен от цели речи за западните фронтове, на които няма нищо ново, за не-триумфалните арки на вечно чакащите, за вечното търсене в празното пространство и прочие. Започвам да полудявам. А аз не съм от лесните, нито от лесно полудяващите. Усещам как изведнъж е отишла толкова далеч от мен, че трябва да избягам, за да я стигна – на някой друг бряг. Очите й светят като тъмни късове олово, с поглед вдълбан в хоризонта. Все едно ме няма, и съм само огледало, отразяващо разпръснатото й съзнание - джаз след полунощ. Чак започвам да виждам сенките на Анна Каренина как играят по челото й, и цялата световна драма сякаш се е отпечатала там като нямо кино. Изпотявам се от уплах. Каква ще бъде на трийсет? Какво ще открива? Къде ще си брули клоните, дали ще има още клони?

 

После се опомням... остават само минути, може би!... Само минутки преди раздялата. Не знам дали ще ми го прости, дали ще ме чака. Но трябва да замина. И без това още не е завършила, какво да правя тук. По-добре да си взема кетапа в чужбината и да си гледам после животеца. Нима няма пак да се видим след някоя и друга година? Нима няма отново да ме пръска с пясък зимата на плажа, или да ме кара да й търся фибите? Летни ваканции нали има. Все ще се случи.

 

За какво ли трябваше да ми се обажда на онзи трети април следобед? Защо чак тогава се бе осмелила да ме потърси, когато решението ми беше взето? Нарочно ли точно тогава се разтича с мен по плажа, и ми се усмихваше като самодива, все едно трябва на секундата да я оплодя?

 

Изгонвам тези убийствени мисли от главата си. После ще му мислим. Сега трябва да замина. Вчера завършихме... Тя втора година, аз последна. И не знам кога ще я видя пак.

 

Затова и трябва да я измъкна някак от тези нейни драми и смисли на живота. Уж не търсеше истината, а е станала като всички нас – убийствено меланхолична. Само че без време. Несръчно се опитвам да я разубедя  - и почти да я изгоня от нейните дълбоко хлътнали в скалите светове. Разказвам й за красотата на живота, за неговата непредвидимост. За красотата в чакането и израстването. Но тези детски истории се плъзгат по косата й като наелон, и не оставят и следа. Всичко е напразно - трагедиите са като наркотик. Вече е пристрастена – към Отело, Тристан и Изолда, Хамлет и Офелия, Ромео и Жулиета, и дори към сянката на Дон Кихот. Към големите ями, до които не стигат Спасителите в Ръжта. Сега разбирам, сега виждам - тя поглъща всичко – пейзажи, звуци, музика и сънища, като дълго закотвен в пустинята отшелник, който се е завърнал в цивилизацията с очи, жадни за картини и ръце, наперени като иглолистни клони. Забити право в небето. Дали от дългото чакане да дойде тук, в проклетата английска... дали оттам е полудяла... Не иглолистни клони, а дълги остри свещници са ръцете й. С хиляди запалени свещи. Няма да съм тук да ги изгася!... Тези малки ръце, тези безплътни очи – те сякаш знаят всичко. За мен.

 

Ако протегна ръка да я докосна, дори само за миг, дали тя ще се разтопи от огъня, тъй дълго напирал в мен – или неприетите ми ласки ще се стопят в хоризонта като песен на гларус... ? И от нашата последна среща няма да остане помен. Само птиците ще мълчат по един особен начин всяка година през май.

 

За Бога, отново съм драматичен!

 

Като петнайсетгодишен хлапак.

 

Отвеждам я до гарата, бавно, за да запомня всяко полюшване на походката й, и гордата й осанка. Ще си я представям там в Англия, като ме сковат студовете. Ще я сънувам така, сериозна и безмълвна, разпиляла блузата си върху пясъка несръчно. В съня ми, тя ще се разтича между пейките в парка, точно там където седяхме с хипарите, и ще се разсмее неистово, внезапно, като лятна буря... ще ми се смее подигравателно докато не отида да я хвана, и да я стисна като жилава фиданка. А може би ще се разтича като смола... от страст. Ще зарее пръсти в косите ми, ще ме прониже с онзи див поглед, ще затвори очи и ще подпре устни на китарата ми. След това ще ни забавлява цял следобед с китарата. Накрая ще я тупне в тревата, ще се обърне, и без предупреждение ще хукне към плажа, или към скалите на края на Созопол. И отново ще се изнервя, и събудя целия в пот, сякаш е отишла да се катери по Калиакра.

 

Не ме чакай другата седмица, маха с ръка тя, преди вратите на автобуса да погълнат сянката й, и да я отнесат. Не че не знаеше, че заминавам и без това.

 

*

 

Все се питам, защо не й казах. Защо просто не й казах?! Още тогава, на Странджата, когато донесе цяла торба миди. Гледахме като изпаднали германци когато тя пиеше водка от миди.

 

Тя обиколи стаите, разгледа тълпата и премина направо на твърдо. Защо ме гледаш така, ме попита между бутилката с мента и чашата с бира. Бе вече пресушила десет миди с водка. Тогава още не знаех, че не може да пие.

 

Миг след като изгоних Черния Камен и останахме насаме, сякаш нещо в нея се отключи, и ме заля като горещ водопад. Гледаше в тавана и очите й трепкаха на всяка минута, сякаш там горе се прожектираха стари филми. Ту сълзи, ту смях напираха в очите й, чиито цвят всъщност още не бях установил. Говореше неспирно и ме стрелкаше с едно диво очакване, с някаква неприкосновена страст, дълбоко втренчена – не в мен, а в себе си.

 

- Какво си се лепнал за мен? – ме пита, с тракащи зъби. – Нали си имаш гадже?

- Кой, аз ли?

- Ти ами! Не ме лъжи, защото знам че си имаш! Ако и да го криеш!

- Нищо не съм крил.

- Видях я онзи ден как ти се пули и хили в междучасието. Русата къдравичка, нали? А?

- Слушай, Силве...

- Никакво „слушай Силве“! Признай си всичко! Виж, пияна съм. Утре няма да помня...

- Нищо сериозно – отвърнах, докато слагах шестото одеяло отгоре й.

- Нима?

- Обаче ти предлагам... ако ме няма наоколо, да не злоупотребяваш с алкохола, Силви.

- Тъй вярно, г-н антихуманист. Ние, хипарите, знаете, сме без мярка. Да измерим точно в милиметри кога трябва да живеем, кога да спим, и кога да пием - не умеем. Но затова пък вие антихуманистите мерите всичко с лъжица! На този колко лъжички захар да му сипя в купичката..а на онзи колко трохички да отпусна...

- Кога съм ти мерил?...

- Какво?

- Питам кога съм ти мерил нещо... Силве?

- Ти ли?

- Аз...

 

В очите й се появи черна сянка, сякаш почти бяс обзе цялото й тяло.

 

- Защото всички сте еднакви! Ясно ли е? Всички! Точка!

 

Нямаше нужда да приказвам. Но пък можех да мълча. Може би в мълчанието щеше ме чуе по-добре. Сигурно съм се втренчил в нея, защото избухна:

 

- И стига си ме зяпал като музеен експонат! Виждаш ли онова петно там на тавана?...  Това е животът ми!... Едно мръсно, сиво петно! - тя стисна ръцете ми.

 

И това беше първият ни досег. Стаята ми стана тясна от горещия водопад, който сякаш ме заля през глава. Преди тя да повърне в леглото, станах от стола и я понесох по коридора към банята. Беше вече тихо, като пролетно утро по никое време. Дори най-шумните и най-пияните бяха замлъкнали, сякаш просто се бяха изпарили. В студения, полутъмен коридор, където само неоновите лампи придаваха някакъв признак на живот, бяхме само тя и аз. Беше отпуснала глава на рамото ми, а ръкавът ми бе леко влажен, там където очите й бяха целували ризата ми. Беше по-тежка отколкото някога можех да предположа.

 

 

*****

 

Как исках да му кажа нещо, точно в този миг! Но главата ми тежеше, така отпусната на гърдите му; бе се превърнала в топка за боулинг. Всеки момент сигурно щяха да ме хвърлят към железните кегли с непохватни пръсти. Както винаги го правеха. Всички. И тези и онези. А раните от железни кегли не зарастват.

 

А всъщност аз не спях, докато ме носеше по коридора, макар да бях затворила очите си. Усещах ускореното му дишане през джоба на карираната риза. Бе с обичайната риза на жълти и сиви раета, която носеше на Странджата. Бях толкова близо, колкото никога не съм била... Обгърната отвсякъде, почти като в храм. Никой не можеше да ме докосне, да ми стори нищо. Колко дълъг беше този миг... После внезапно в мен нахлу отново зверската самота. Онази... Клепачите ми натежаха. И мислите. Топях се като восък в ръцете му, плътно обгърнали коленете ми. А дали бях там, или съм сънувала...

 

Коридорът беше дълъг. Сякаш часове ме носеше по него. Аз не исках да ходя в никаква баня да повръщам. Нали така се започва. Първо те носят до банята благородно, след това те оставят на прага и си тръгват. Но не и Стамен. Дори когато го гонех, си тръгваше само с единия крак.

 

Но тогава, в онази нощ, нямаше даже къде да си тръгнем. Та нали сами бяхме избягали там и то групово, на хижа Странджа. С досадните мръсни автобуси Чавдар, с по една две дрехи, карти и цигари. Разбира се, алкохол до пръсване. Музика и китари. Макар че уж китарите бяха леко надживели времето си. Все пак английската беше една специална миша дупка, в която се криехме като буржоазни светоубийци. Безмълвно прилепнали един към друг, неспособни да се отлъчим, да забележим останалия свят. Сякаш не вярвахме, че някога ще се сблъскаме с този свят извън нашите рицарски ризници, и балкони откъдето си пеехме серенади с патос, ама повече на училищната сцена, отколкото наистина. Все пак бяхме твърде интелигентни да се хващаме на тези детинщини. Дали това беше младост, не знам, защото аз съм поне на сто. Години. Бири. Отрицания. Там където се простираха остроъгълните шеги на Шекспир, прашните пътища на Керуак, бездомните философии на Ремарк и отживелите, но тъй нови тръпки на внезапно разбудилия се Хамлет – там не можеше да има друго време! И аз потъвах в това беззвездно небе на бездомните – както малкият принц в своята люлка от звезди ... Поне докато не свършеха цигарите и някой не скъсаше струна.

 

Затова и не се научих да свиря както трябва - не исках да късам чуждите струни. Дори миналата седмица в двора на гимназията Русият и Черният Камен учеха подгответата да дърпат струни, но не че имаха много интерес да бъдат засенчени толкова скоро, ами просто така, от суета. Бяха ужасно дразнещи.

 

Почти толкова колкото Стамен, когато седи далеч от тълпата, там до храстите с рози, и се взира в гъмжилото от късополи пушещи девойки на стълбите отдалеч, със скръстени ръце. Аз отивам до него, преструвайки се че си търся фибата за коса, а той ме подкача. Виждаш ли я тая тълпа, Силви, казва. Не мога да я понасям.

 

Най-вероятно този синдром на непоносимост е зарáзен. Защото откакто стъпих в пустата английска, не понасям дори собствената си сянка. А най-вече неговата. Когато съм далеч, разстоянието ме влудява. Изпадам в един черен безкраен коридор, като този в Странджата. Но няма кой да ме хване и носи в тъмното. Тогава бягам неистово обратно към него, но коридорът бързо се превръща в лабиринт, откъдето няма изход. След това се събуждам, и той е там – на изхода на коридора, облян в светлина. С леко оръфани дънки и фланелка: Antihumanity. Отново се връщам в лабиринта, неспособна да се приближа към Стамен. Тези няколко крачки до изхода ми се виждат невъзможни.

 

Затова днес, когато вървяхме към гарата в Созопол, изпитах почти облекчение, че априлската ваканция скоро ще свърши. За да се отърва от поканите за гости, от пронизващите му очи... от страха... че може да се престраши да ме докосне.

 

*

 

Беше същото усещане от купона на който се запознахме преди няколко месеца. След като ме попита поне три пъти за името ми, той най-после си свали слушалките и се откъсна от плочите на Висоцки. Ти да не си хипарка, каза с лек аромат на ирония и посочи знака на врата ми. Още тогава не можех да го гледам право в очите. Цяла нощ се суетеше около мен, носеше ми бира. Още след първата се усетих тежка като потъващ кораб. Но не биваше да знаят че не мога да пия все пак. Извиних се и си тръгнах от купона. Но не преди да ме изпрати чак до вратата, и да ме покани на коледен купон. Аз по принцип не съм по купоните, казах. И чак след това разбрах че бил рожденик.

 

След този купон, постоянно ме намираше на стълбите в АЕГ-то, или по пътечката към кафенето, и ми подаряваше сухи цветя. Сякаш някой му беше изпял, че мразя истинските. Ненавиждах упоритата му наивност.

 

Ненавиждах всяко косъмче по ръцете му. Както и гъстите му вежди, които сякаш продължаваха да ме гледат, когато отвръщаше очи от мен. Не можех да понасям високата му осанка която се простираше зад мен точно когато най-малко очаквах, и начина по който се навеждаше към мен като полускършен дъб когато му говорех. Сякаш се опитваше с неволно извинение, че толкова е расъл, да слезе долу до мен, в низините, и да сподели моите малки неща. Като изгубените фиби.

 

Стоеше до мен, безмълвен като статуите в морската, със скръстени ръце, и само очите му спореха с мен. А думите му бяха като пързалки, които сякаш ме канеха да се кача по стълбичката и да се спусна надолу. Не виждаше че бях саката – и с двата крака.

 

*

 

Не го видя дори днес, на последната ни среща. Не зная защо. Дори не знам защо е последна. Вероятно защото заминава.

 

Не, не е това.

 

Вероятно защото съм още малка.

 

Едва ли.

 

Може би защото не мога да го понасям... Ах, как не мога да го понасям.

 

Аз не бях по-различна. Само исках да попълни споменика ми. Имах усещането, че Созопол след днес никога няма да бъде същият. Дори спомен няма да бъде. Само нещо което може би е чакало, и почерняло от дългото чакане, се е разпаднало на дребни, невидими песъчинки. То се е сляло с пясъците на Созопол, така златно загоряло като есенното слънце, без да е видяло лятото.

 

Ние, безименните, прескачаме сезони.

 

Искам да прескоча, но не мога. Все още съм там, на плажа, между първата и втората лимонада. Той ме гледа, преструвайки се че чете споменика ми. Знам че няма да го попълни. Той не иска да си го спомням така, на хартия. А по-скоро като една разлепяща се сянка от черно-белия пейзаж, сянка която бавно тръгва по периферията на плажа на Созопол, там в стария град, където даже рибарите не знаят колко са стари мрежите им. Така той се отдалечава, по права линия, леко наклонена, към терасите на своята улица, и става все по-малък, докато не се превърне в точица от хоризонта,  още една песъчинка от плажа. А там където е бил, не са останали дори следи.

 

Само едно далечно бълбукане на водка в миди. И пясъците на Созопол.

 

2011