Беше 30 юни 2010. Денят беше някак тежък. А несъмнено на мен ми олекна от последния звънец и от това, че 3 месеца нямаше да имам повод да стъпвам в онази жълта триетажна грозновата сграда.  За пореден път хвърлих тревожен поглед към посивялото откъм запад небе и наум си повтарях, дано да се разсее облачността и да не попречи на утрото, което от месеци насам чаках с нетърпение.

С Емилия и Мариела бяхме решили, че ще посрещнем Джулай  Морнинг  на Камен бряг. Бяхме си уредили шофьор – моят мил татко. Добре, че не ми отказваше нищо. Следобеда се отдадох на сладка дрямка, за да имам сили за нощта, която ме чакаше. Към 18:00 тръгнахме от вкъщи и отидохме да вземем двете девойки.

Тук малко тромаво спирахме през 10 минути за ядене, после да заредим колата с бензин.

Най-сетне излязохме от границите на община Шумен и вече бях спокойна, че бавно, но славно наближаваме целта си.

Баща ми и този път направи грешката да се довери на навигаторските ми способности, та по тази причина попаднахме бог знае къде. Тогава абсолютно бях готова да пусна в гащите, защото не стига, че пътят се виеше стръмно надолу, беше обрасъл отвсякъде с храсталак, баща ми реши да обръща колата, в същия момент някаква джаджа отказа, а от завоя се подаде друга кола. Нареждах си нервно под носа „Ще умрем, ще умрем, ще умрем” и затворих рязко очи. Тогава най-сетне нещото, което ни беше оставило в това положение, проработи и лека полека обърнахме колата и се върнахме на изходния ни пункт – магистралата. Баща ми ми забрани да ползвам картата, накара ми се едно хубаво. Но му казах, че сам си е виновен, щом не си е взел поука от една случка през май, когато на връщане от Русе го пратих в някакво село, от което после път за обратно едвам намерихме.

Но съвсем скоро, той пак прибягна до моите услуги. Точно тогава се бяхме поизнервили взаимно. Съвсем неволно отново го бях пратила в някакво селце. Тогава той спря по средата на пътя, дръпна картата и сричайки от яд, успя само да каже „Не сме за Русалка! За туй-то... за Тюленово сме!” Секунди тишина и миг по-късно от задната седалка се чуха неудържими смехове.  Тия думи на баща ми останаха като емблема на цялото ни премеждие.

Най-сетне към 9 и нещо пристигнахме в Камен бряг. Един порядъчно подпийнал чичко,  със завалян говор, криво-ляво успя да ни упъти къде е поляната и отпрашихме по посока на показалеца му.

В момента, в който колата почна да се друса, сякаш си бяхме в родния Шумен, пред нас се ширна палитра от шарени палатки, сергии и много, много хора. В същия този момент, имах чувството, че съм попаднала в друго време, в друг свят.  Не се стърпях и отворих вратата на колата, още докато беше в движение. Движение силно казано, защото даже аз бягам по-бързо от скоростта, с която баща ми покоряваше каменистия релеф. Намери удобно място за паркинг и със затаен подадох десния си крак извън колата. Сякаш стъпвах на свещена земя. Не го приемах като някакъв  си камънак, а като камънака, който ще е бил част от моето първо посрещане на юлския изгрев. Точно по това време станахме свидетели и на последния за юни залез. Слънцето бавно  изстиваше в скута на полето и къпеше в розови пръски покривите на далечните къщи.

Разходихме се по ръба на брега. Този път имаше доста засилена охрана. Веднага видяха, че сме в нарушение и вървим пред ограженията и ни помолиха да се върнем зад тях.  Казвам този път, въпреки че за първи път посрещам изгрева там, но съдейки по многобройните надгробни плочи, явно друга година не е бил толкова засилен контролът. Някаква меланхолия ме обзе при вида на всички тези млади лица, гледащи ме от каменните плочи, останали завинаги там. Лека полека еуфорията ми взе да отстъпва и се отдадох на мрачни мисли. Нощта се стовари над нас почти изведнъж. Моментално захладня.  След като се разходихме из целия лагер, препъвайки се многократно, си опънахме  едни губери, едни чудесии и се настанихме пред колата. Баща ни се оказа твърде изобретателен и поради липсата на лагерен огън ни светна фаровете на колата. Е, и това беше нещо... На нас взе, че ни стана студено, изгонихме го навън да спи и се настанихме в колата. Цяла нощ не мигнах, защото на мен се падна честта да спя на шофьорското място и все ме беше страх, че ще натисна нещо и колата ще потегли, премазвайки спящия ми пред нея татко.  Друга причина за безсънието ми бяха непрестанно преминаващите, приятно почерпени, младежи, които, имах чувството, всеки момент щяха да стъпят на главата на баща ми. По едно време една шумна компанийка май наистина мина през него, защото секунда след тях, той се надигна, виждаше се само главата му, в прическа беше като ритана зелка, оглеждаще се недоумяващо с подпухнало лице. След като установи нещо, отново се тропяса и заспа. Разбрах аз, че няма да се спи, погледнах назад – Мърито се беше разплула на задната седалка и доволно похъркваше. До мен на предната дремуцаше Емито. Не ми остана нищо друго освен да нагъвам някакви изсушени пуканки, произведени кой знае преди колко време, чийто вкус не беше по-различен от този на гума и да слушам репертоара на Еминем от съседната кебапчийница.

В един момент от сцената се чу силен бумтеж. Май почнаха саундчека. Най-сетне, нервно натиснах копчето за часа и видях, че е 4.20. Другите две също се бяха събудили. Юрнах ги на бърза ръка и навлечени като за зимен поход, тежкарски изскочихме от колата. Вдигнах и баща ми и се понесохме, клатушкайки се, към сцената.

В 4:30, ако не ме лъже паметта, започна концертът. Първи излязоха Гранулом. Очевидно и те бяха гаврътнали някое друго шише. То всъщност повече от половината присъстващи на Камен бряг го бяха направили. В разгара на концерта едни младежи, чийто вестибуларен апарат вече отказваше, се насадиха зад нас и почнаха да ни пращат целувки, да ни заливат със спиртните си напитки и да викат „Джулай морнеееееееееееееееенг” когато сметнат за нужно.

На сцената после се показаха познатите ни БТР. Наско обеща, че щом види слънцето, ще ни каже да се обърнем. Аз му нямах вяра, за това периодично правех инспекция на изток. Към 5:30 вече с БТР беше и Джон Лоутън. Един от създателите на легендарната “July morning”. Малко след появата му зазвучаха първите ноти от интрото на песента. Цялата настръхнах. Обърнах се и видях как, иззад гладкото като стъкло море, огнената топка се издигаше. Сякаш и самото море беше притаило дъх като мен. Не смееше да се полюшне. Не смеех и аз да се полюшна. Очите ми можеха да гледат само в една точка. В една огромна оранжева точка, издигаща се сантиметър по сантиметър всяка секунда. Сякаш излизаше някъде от дълбините на Черно море. Сякаш зад хоризонта свършваше нашия свят. Света на човеците. И оттам идваше и слънцето. Започваше всекидневното си пътуване, смеейки се над хорска глупост, виждайки какви ли не сцени да се разиграват на земята и в края на своето пътуване угасваше, ридаейки с кървави сълзи.

Точно това си мислех, докато гледах изгрева. А там някъде, много отдалеч, макар и на 50 м разстояние, чувах Джон Лоутън да пее „В сърцето ми, в ума ми, в душата ми”. Точно на тези места заключих и аз тази картина.  И сега, когато имам нужда да се усмихна,  а нямам никакъв повод да го правя, отключвам този спомен, чувам тъжното китарно соло и очите ми остават слепи за всичко друго, освен за юлския изгрев.