18.05.2015 г., 14:24 ч.

"Р" 

  Проза » Разкази
1109 0 13
13 мин за четене

Беше късна пролет в Парка на Културата и Отдиха в Москва. Кленовете бяха прецъфтяли и стояха окичени с хиляди малки витълца – въртолетчета.  Дърветата търпеливо чакаха, променливото пролетно време да донесе така желаният за тях повей, и семенцата скрити във въртолетчетата да се отправят в пътешествието на живота си.

 

Ето, че южняка изду бузи зачервени от гръцко узо и българска ракия, опули очи блеснали от турско кафе и образи на хубави, снажни българки, и задуха над Москва с дъх на разкалена африканска пустиня, средиземноморски бриз, цвят на маслина и ухание на кюстендилска ябълка.

 

Стотици въртолетчета се откъснаха от своите летищни терминали, издигнаха се във въздуха, и полетяха по вятъра с безценният си товар, а кленовите дървета, с корени дълбоко вкопани в земята, тъжно махаха с клони за довиждане на децата си.

 

Едно от въртолетчетата плавно се спусна надолу, за да кацне на ревера на възрастен, добре облечен мъж, към седемдесетте, седнал на една пейка в парка. Мъжът го взе от ревера си и започна внимателно да го разглежда. В очите му имаше мъдрост и доброта. От онези мъдрост и доброта, които са вродени на някои хора. Понякога тези качества калени в най-страшни житейски изпитания се усилват и се превръщат в неотделима същност на характера на човека.

 

„Интересно нали?“ попита мъжът седнал на съседната пейка. Той беше на около четиридесет и пет, но изглеждаше по-възрастен, поради небрежното си изцапано с петна облекло и отдавна не бръснатата брада на изпитото изнемощяло лице. В очите му наистина светеше интерес, но по-скоро към човека на съседната пейка, отколкото към кленовото въртолетче.

 

Възрастният мъж го погледна въпросително.

 

„Интересно е как природата с лекота лекота и финес, от милиони години насам, използва нещо, което на нас хората ни е отнело хилядолетия да изобретим, и все не можем да се научим да изработваме и ползваме така перфектно като нея. Аз се казвам Сергей. Сергей Степанич Иванов, приятно ми е.“ каза младият и подаде ръка.

 

„Михаил Антонович Бернатович“, представи се на свой ред възрастният и стисна подадената ръка.

 

„Поляк ли сте?“, попита Сергей Степанич неприятно изненадан.

 

„Само наполовина“, усмихна се Михаил Антонович. „Другата ми половина е казашка.“

„Ето вие Сергей Степанич, преди малко се възхищавахте на чудесата на природата. Кажете ми, по какво ние хората се отличаваме от тези малки въртолетчета? И моят баща, като това семенце е отвят от Полша, подгонен от вятъра на първата световна война. Вие сте млад, Сергей Степанич, и сигурно не знаете колко силно духа вятъра на войната. Милиони хора издухва той от местата им, и ги запраща къде ли не по света. И те летят ли летят, а после се приземяват някъде.“

 

„Да приземяват се“, промърмори Сергей, който всъщност беше заговорил непознатия с цел да отнесе почерпка на аванта. Сега тази надежда в него бавно угасваше. Поляците минават в Русия за бам башка – враждебни, стиснати и затворени хора.

„Нито могат да се бият, нито могат да пият като хората“, помисли си Сергей. Но разговора беше започнат от него и да го прекъсне сега означаваше да  признае на себе си, за пореден път,  собствената си алкохолна зависимост. Това винаги го караше да се чувства гадно. Така, че той избра да продължи разговора и запита.

„А защо баща ви е останал в Русия след войната Михаил Антонович?“

 

Михаил се усмихна. „Ами никой не го е питал драги. Той е бил военнопленник. След лагерите заживял в полската колония тук в Москва, срещнал майка ми и животът се завъртял. Как да я откара, казачката с четири деца, от Москва на село в Полша?“

 

Сергей Степанич кимна с разбиране. „А вие, като роден и израстнал тук, сигурно сте истински руснак Михаил Антонович?“, попита той с надежда.

„Само наполовина“, усмихна се пак Михаил. След което попита - „Сергей Степанич, наистина ли искате да разберете историята на семейството ми? Нямате ли по-належаща нужда точно сега?“

 

Сергей искаше да го изпсува и да си тръгне, но срещна погледа му. Толкова разбиране и състрадание имаше в този поглед, че Сергей прехапа език.

„Аз, Михаил Антонович, с удоволствие ще чуя историята на семейството ви, и ви уверявам, че това не нарушава никакви мои планове."

 

„Тогава премествайте се на моята пейка драги ми Сергей Степанич и разделете с мен този термос пълен с чудесен черен чай.“

Михаил извади от чантата до него вместителен термос, два сандвича и две стъклени чашки облечени в метални форми, които в Русия наричат "подстаканник".

„Чая, Сергей Степанич, иска голямо уважение. Тук в парка не мога да донеса чайник, но сърце не ми дава да пия този чудесен индийски чай от пластмасови чашки.“ И той напълни и двете чашки с тъмно-кафява, почти черна течност.

 

Сергей Степанич жадуваше за друга течност в момента, но отпи от чая, за да не се изложи пред Михаил Антонович. Чая се оказа горещ и изключително силен. Толкова силен, че на Сергей му се замота главата от първата глъдка. „Хапвайте си Сергей Степанич", гощаваше го Михаил. „Това е силен чай и на гладно, ако не сте свикнал може да ви прилошее."

 

Сергей задъвка от сандвича, а Михаил започна да разказва.

„Баща ми, лека му пръст, беше чист поляк. Тих и скромен човек беше той Сергей Степанич. Работи, като ватман на девятката. Тогава тя вървеше от Киевската гара до Градинският пръстен. Сега всички маршрути се промениха, а и града също е променен.

Аз още от малък разбрах, че съм различен. И работата не беше там, че татко ни водеше всички в католически кастьол, а не в православна църква. Бях различен, защото семейството ми беше различно от другите. У нас никой по никого не викаше. Нали знаете как в много семейства има свади, разговори с повишен тон, обиди и наказания. Това в нашето семейство го нямаше. Татко се прибираше вечер скапан от работа, но винаги питаше мама какво може да и' помогне, а тя винаги го молеше да си почине и после да дойде на масата за вечеря. За петдесет години заедно никога не се скараха тези хора. Даже не съм ги чувал да повишават тон. Татко имаше уважение към жената. За него всички жени бяха „пани“, а с майка се държеше като с полска графиня.

Различно е това в Русия, знаете ли Сергей Степанич. Тук имаме много по-, как да го кажа, земно отношение към жената, ако позволите.

Спомням си, когато в този парк, през далечната хиляда деветстотин четиридесет и първа година, за пръв път усетих любов към едно момиче. Беше вечер, ние танцувахме валс под звуците на парковият оркестър, а после тя ми позволи да я изпратя. Беше толкова неземно красива, лека, грациозна, като ангел! Вървяхме из тъмните алеи на парка, държахме се за ръце, аз усещах уханието и' и се задушавах от растящото в мен чувство. Трябваше да направя нещо. И знаете ли какво направих? Вдигнах я на ръце и я носих до самият и' дом. После се разделихме. Тя започна да ме избягва и тръгна с друг. Сега разбирам, че моят порив и' се е сторил странен и глупав. Тогава момчетата целуваха и натискаха момичетата по пейките и тъмните ъгли, а аз като глупак я носех на ръце.“

И двамата весело се засмяха. После усмивката на Михаил помръкна.

„Това беше май, а юни избухна Отечествената война. Аз тогава бях студент-химик в Московският университет. Всички студенти по химия набързо ни преквалифицираха на лекари–хирурзи, и след само осем месеца ни пратиха по фронтовете.

През онези пред фронтови месеци аз завъртях любов с друго момиче – моя съученичка от гимназията. Тя обеща да ме чака. Дочака ме, но вече имаше дете от друг. Не я виня. Аз също междувременно се влюбих в друга.

Разбирате ли, аз бях руски фронтови лекар. Но бях и наполовина поляк. Винаги съм се стремил към поляците, към Полша и полската култура. Когато разбрах, че генерал Рокосовски набира армия от поляци в емиграция, за освобождението на Полша, аз подадох рапорт да ме преведат там. И рапорта ми беше одобрен. В Русия предпочитат да не държат в армията си хора със смесен произход.“

„Тежко ли беше на фронта?“, попита Сергей.

Михаил го погледна замислено. „Тежко, не е правилната дума драги ми Сергей Степанич. Разбирате ли, има неща, които човек не трябва да вижда и да преживява. Те променят човешката душа необратимо и завинаги оставят своя тъмен отпечатък върху нея.

Нека днеска да ви разкажа за любовта. За любовта към една жена и за любовта към една страна. За мен и двете са свързани. Аз никога не бях виждал Полша, но в сърцето си я обичах повече от Русия. Тя беше малка, слаба и разкъсвана от веригите на немските и руски танкове. За мен тя беше страната, от която е тръгнал рода ми. Моя пра-родина. Чувствайки разликата между мен и другите младежи в Русия мислех, че ако бях роден и израстнал в Полша шях да бъда точно на мястото си.

Нали знаете уважаеми Сергей Степанич, как нито една жена не е точно това, което искаме, докато не се влюбим в някоя. И тогава тя става нашата липсваща и намерена половинка. Как се чудим, че сме живяли живота си без нея досега и не можем да си представим, че някога ще живеем поотделно. Цял живот търсим именно тази жена. Е, аз драги я намерих. Беше в освободена Полша, през първата следвоенна пролет, най-чудесната пролет в живота ми.

През военните години драги ми Сергей Степанич ние не живеехме. Ние оцелявахме. Всеки ден беше последен и с всеки ампутирам крак или ръка, с всеки загинал пред очите ни човек, си отиваше и по нещо от нас. Докато всичко престана да има значение. Сталин, партията, наказателните роти, милионите в лагери - всичко това престана да има значение. Останахме само ние и те. Ние в кафявите униформи и те в сивите. Ние убивахме тях, а те убиваха нас. Когато фашистите бяха пред Москва, нямаше вече нито правила, нито дисциплина, нито армия. Ние всички бяхме една огромна, освирепяла, руска тълпа, обединена от едичкото желание - смърт. Да убиеш или да бъдеш убит, все тая. Смърт. Хората умираха, закривайки с телата си дулата на картечниците. Хвърляха се с гранати под веригите на танковете. Мъртвите воюваха редом с нас. В тази война Сергей Степанич победиха тези, които желаеха смъртта повече. Своята смърт. Няма на света народ, който да желае и да предизвиква смъртта повече от руският. И всички ние -  поляци, узбеки, татари, якути, арменци, всички тогава пред Москва станахме руснаци. И към края на войната в душата ми имаше толкова много смърт, че живота нататък ми се струваше невъзможен.

Но вие драги не знаете силата на живота. Не можете да я знаете, ако никога не сте пожелавали смъртта така, както само един руснак може да я пожелае.

Полската пролет на четиридесет и пета възроди живота в мен. Полша и Ванда. А може би Полша е Ванда?

Тя беше прекрасна с тази полска красота, която без един изстрел е покорила сърцето на Наполеон - завоевателя. Той също, като Хитлер е бил пометен с цялата си непобедима армия от руската тълпа, но много преди това прекрасната пани Валевская самичка покорява най-гордото и непристъпно сърце в Европа. Силата на любовта драги е по-голяма от силата на смъртта. Нито един народ на земята не умее да обича така, както го умеят поляците. 

Никога, нито до тогава, нито след това съм изпитвал такова единение със света, такъв подем на жизнените сили, такова желание и толкова много щастие. Времето спря за мен Сергей Степанич.

Знаете ли какво е вечност? Това е една секунда. Секунда, през която гледаш в очите на любимата си. Там, в очите и' са разрешени всички проблеми, там няма нужда от нищо. В очите на Ванда може само да потънеш и да останеш в тях за винаги.

Ние не си говорихме много. Нямаше нужда. Знаете ли как, когато си с някой изпитваш тази нужда да говориш за нещо, независимо за какво, просто защото мълчанието ви кара и двамата да се чувствате неудобно. С Ванда не беше така. С нея беше чудесно да се мълчи. Думите с нея бяха излишни. Даже малко ме беше страх, че ако заговоря ще разваля магията.

Да, тази пролет не беше част от земният живот Сергей Степанич. Тя беше част от Рая."

 

Михаил замълча унесен в собствените си мисли.

 

"Вие сигурно сте женен за Ванда днес Михаил Антонович?", попита след малко Сергей.

 

"А, какво?", сепна се Михаил. "Не, Сергей Степанич, днес съм женен за момичето, което обеща да ме дочака след войната, и когото, като се върнах, намерих с дете от друг. Бащата на детето и' я беше изоставил и ние се оженихме, а аз осинових детето."

 

"Но защо?!", възкликна с недоумение Сергей.

 

Михаил се усмихна леко. "Защото, любовта и живота са различни неща Сергей Степанич. Те обитават различни вселени. Живота си има свои собствени закони. 

За Ванда аз бях прекалено много руснак."

 

Сергей седеше потресен от чутото.

 

"Приятелю", каза му Михаил. "Вие имате ли си семейство?"

 

"Да, жена и две деца", отговори Сергей.

 

"Тогава отидете при тях, прегърнете ги, целунете ги, погрижете се за тях. Недейте да търсите любовта, недейте да търсите смъртта. Просто живейте. Днес и сега. Ето моят телефон. Обадете ми се. Аз съм лекар в клиника за лечение на алкохолизъм. Подарете живота си на семейството си Сергей Степанич. Повярвайте, така ще е по-добре."

 

Старият лекар стана от пейката прости се със Сергей и тръгна за в къщи.

 

Сергей се върна при семейството си, а след време потърси доктор Бернатович за помощ. Оттогава той не сложи и капка алкохол в устата си.

 

Две години по-късно, по време на контролен преглед в клиниката, Сергей разбра, че доктор Бернатович внезапно е починал, а после в коридора по случайност дочу разговор между двама патоанатоми.

"Невероятно колега", казваше по-младият доктор, "никога не съм виждал толкова износени вътрешни органи преди. Спомняте ли си сърцето? Артериите твърди като камък и деформирани от вкалцявания."

"Лявата коронарна се беше деформирала по много необичаен начин", отговори по-възрастният. "Беше приела формата на буквата "Р".

"Сигурно е латинско "П" колега. Фамилията Бернатович е от полски произход. Та и артерията е искала да изпише "поляк"", опита се нескопосано да се пошегува по-младият.

 

"Само наполовина", каза Сергей.

 

"Какво искате да кажете?", обърнаха се към него докторите.

 

„Доктор Михаил Антонович Бернатович беше поляк само наполовина. Другата половина е руска. Може би артерията е искала да каже руснак?

А може би артерията е просто един кръвоносен съд, пътя на който по повърхността на сърцето, наподобява криволиченето на човешката душа, между любовта и смъртта по пътя и' към вечността?“

 

© Немо Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубав е да! Дори господин Порчев го хареса, което ми хареса. Значи е непредубеден човек.
    Трябва да се разказва, това са си отделни вселени.
  • Най-много ми хареса международният вятър, който ни запраща по различни краища на света...по понятни само на него причини...Как ни дърпа коренът...Как един разговор може да промени съдба. Колко е важна любовта...
    Виктор, в тази късна пролет, как ли си там...
  • "Защото, любовта и живота са различни неща Сергей Степанич. Те обитават различни вселени. Живота си има свои собствени закони.
    Уникален,неповторим и незабравим разказ.
    Когато (ангелите) намерят човека и говорят-трябва само да ги изслушаш и да спасиш себе си! Благодаря Ви за това четиво!
  • Добро утро!
    Да съм казвал, че раказът е лош? Или, че не ми харесва? Въпреки че харесването и нехаресването са субективни категории. Само споменах неверните исторически факти.
    Ако публикувам... или някой друг публикува разказ, чието действие се развива в американска болница, но описаната здравна система е като в Швеция, теб няма ли да те издразни фактологическата неточност, колкото и да е добър, хуманен и т.н. разказът? Този разказ може и да се хареса на масовата публика, но на теб ще ти се стори наивен, да не кажа - смешен. За това иде реч.
    А че издателството не обръща достатъчно внимание на останалите писания в сайта, то е защото сме малко издателство и предпочитаме да хвърлим усилията си там, където виждаме потенциал у автора.
    Успешен ден!
  • И все пак, при цялата духовна и интелектуална извисеност на въпросното издателство, не ми стана ясно по каква причина то се занимава с equnus при това от горе на всичкото болен от furror scribeni единственото лечение за който е споменатата viride faenus. Последната я има в изобилие навсякъде, не само в яслите на упоменатото издателство. Интересува ме това непреодолимо желание на издателството и собственика му да нахрани equnusa със упоменатата viride faenus. Това желание е толкова силно, че навява мисълта за дълбоко вкоренен viride faenus комплекс.
    Накратко. Уважаеми Пер Перикон, вие обещахте на няколко редактора дарите с перла на вашето писателско вдъхновение широката публика. Публикувайте спокойно. Аз винаги съм признавал писателският ви дар и с удоволствие ще прочета всичко което бихте написали. Досега за разлика от вас не съм оставал разочарован от произведенията ви.
    Благодаря ви, че се отбихте, прочетохте и коментирахте. Съжелявам, че разказа ми не ви се е харесал. Честно казано го мислех за не толкова лош. Надявам се в оценките на моите произведения да успявате да отделяте личната неприязън към автора от самото произведение, както аз се опитвам да правя с вашите. Както ви писах и преди хората може да имат различни мнения, да не се харесват помежду си, но всичко това не отменя уважението и добрият тон.
  • Благодаря за новата (за мен) дума!
    Относно въпроса за разказа, издателство Furor scribendi официално отговаря с една българска поговорка, свободно преведена на латински - Expect eque viride faenos. В нея се разказва за напразните очаквания на един кон да закуси със зелена тревица... А защо издателството се занимава с неточностите? Отговорът е в името на издателството.
  • Dosis facit venenum
    Вместителен - русизъм. Означава обемист, голям
    Въпрос към "издателството". Защо се занимавате с неточностите в този разказ? Да нямате намерение да го издадете? Ако е така то аз съм автора, това е истинското ми име и нямам нищо против да го издадете щом ви е харесал. Лека работа!
  • Ignorantia praeteritis neminem excusat...
    Ако авторът сметне за необходимо, би ли разяснил какво е "вместителен термос"? Имаме спор в издателството от "вместимост" ли произлиза или от руското "вместе"? Защото всички здрави термоси имат все някаква вместимост, но може би има определени, които се ползват "заедно"?...
  • В интерес на истината и без да се опитвам да споря с никой за фактологията.
    Този разказ не е разказ около лагерният огън и не е изобщо исторически издържан според мен.
    Той е история на един реално живял човек. Разбира се тази история е нещо като стара избеляла снимка в семеен албум, а човека отдавна си е отишъл от този свят и е невъзможно да го попитаме вече къде в Москва или подмосковието баща му е намерил "кастьол" и точно коя година е било това, не е възможно да уточниме в коя точно армия е воювал на територията на Полша, не можем да питаме защитниците на Москва как са се чувствали в този повратен за войната момент.
    Историческите факти могат да бъдат, и са, интерпретирани непрекъснато. Ако се придържаме към фактите, при определена интерпретация ще разберем че България никога не е била под турско робство. Съдейки обаче по литературните произведения от онова време става очевидно, че българите тогава са интерпретирали положението си като робство. Аз предпочитам тяхната гледна точка, тъй като те са живяли тогава и техните гласове трябва да дадат определението на онзи свят, не нашите.
    Та в създаването на този разказ съм се придържал не към исторически факти а към контакти с реални хора С някои от тях съм контактувал лично а за други знам от техни близки и роднини.
    В този разказ, ако решите да не се ровите в учебниците по история, може да усетите какво е чувствал един полски емигрант второ поколение в Русия ако някой изобщо се интересува от тези работи. Аз написах този разказ, тъй като доктор Бернатович е единственият човек от моето семейство, който е воювал във Втората световна война. Идеята да го напиша ми дойде, когато видях по телевизията марша на Безсмъртният полк. Това е портрета с който аз бих вървял ако бях в Москва на 9ти май тази година. Не мога да го направя по друг начин освен с този разказ. Това е Михаил Бернатович такъв, какъвто го познаваме, помним и обичаме. Снимка от семейният албум.
    Благодаря сърдечно на всички за прочита и за коментарите!
  • Здравейте, драги ми авторе, и вие негови читатели!
    И аз обичам да чета издържани в историческо отношение разкази.
    В духа на добрия тон, и без да се заяждам, обръщам внимание на историческите неточности в горния разказ:
    1.Никой не заселва военопленниците си в столицата си. Още по-малко болшевиките. Разбира се, има и изключения - когато военопленниците започват работа за тайните служби и се внедряват като агенти в местната диаспора.
    2.След Гражданската война в Русия в Москва има само един католически храм - "Св. Людовик", който се води храм към френското посолство и е само за дипломати. ОГПУ, в последствие и НКВД зорко следят в храма да не влизат обикновени граждани.
    3.Маршал Рокосовски никога не е сформирал армия от полски емигранти за освобождението на Полша. Полският ген. Владислав Андерс е сформирал армия от съветски граждани с полски произход, но тя е дислоцирана в Ирак през 1942-ра, за да охранява британските петролни кладенци. Така че най-вероятно героят е станал или личен лекар на маршал Рокосовски, въпреки младостта си, или просто е видял алкохолик в парка и е решил да го респектира с името на на маршала.
    4.Не руската тълпа е прогонила Наполеон от Русия, а липсата на храна и сибирският студ.
    5.Пани Валевска не "покорява самичка" Наполеон. Напротив, много хора са били ангажирани в това "покоряване", с цел създаване на независима Полша. Но в крайна сметка Полша не получава независимост, така че думата "покорявам" едва ли е най-удачната. Просто Бонапарт е взел това, което е искал, и дотам.
    6.Тук вече ще цитирам „… Хитлер е бил пометен с цялата си непобедима армия от руската тълпа…“ – е това вече е неуважение към загиналите във войната. Да наречеш „тълпа“ съветската армия, и то при победата им, а не при отстъплението им в началото на войната, е кощунство! В края на войната съветската армия е била добре смазана машина, а не тълпа.
    Разбира се, всички тези неточности излизат от устата на главния герой. Не, че не може един литературен герой да не е фантазьор, или лъжец, или изпечен мошеник, но в случая този май не е такъв.
    Сърби ме да припомня как американците направиха Орфей афроамериканец, или по-точно афрогрък или афротракиец, ама заради добрия тон няма да го направя. Толкова за историческата истина и съвременното й свободно тълкуване!
  • История за мъдростта, разказана от мъдър човек! Обожавам да чета исторически издържани разкази! Страхотно е, поздравления...
  • Прочетох с интерес! Хубав разказ!
  • Хубав разказ, Викторе, с оригинален, силен и навременен сюжет. Поздрави.
Предложения
: ??:??