- Майсторе, както обикновенно – ракийка от твоята, ама от онова малкото буренце! И салатка, ама тези от твоя двор ... и да не забравиш сирене ... от тукашната мандра!

      Селото беше голямо, бунтовно, историческо. Централният площад беше от времето, когато го обявиха за град – грандомански, покрит целия с мрамор, имаше направена трибуна и голям паметник. Ама си беше и остана село. Местните чорбаджии на времето се уплашили, че железницата ще плаши кравите, та релсите минали през съседното село, дето станало град и изсмукал де що хора и целия бизнес. Площадът беше отврат – голям и мраморен, та лятото напичаше яко и никой не припарваше там. Добре, че околните сгради си седяха непокътнати, от страни стоеше църквата с часовниковата камбанария, училището и най важният триъгълник – кафенето, ресторантчето и магазинът. Всяко от тези три места си имаше своите постоянни клиенти, които създаваха и поддържаха обществения живот. Пред магазина постоянно имаше спрени коли, колела и модерните тук електрически триколки, в кафенето се събираха денем кореняците на приказка, а самото ресторантче имаше по – рехава клиентела – такива като мене скучаещи обитатели, не – производители, където можеш спокойно да се насладиш на питието без да ти наливат в ушите разни болежки и дочути чудати новости. Обожавам това място! Ракийката е балсам за душата и за тялото, салатката обилно полята с олио и сол, съдържаше ...

... доматите ... бях работил в международен екип по внедряване на някаква система и за пръв път разбрах, че има домати и домати – един колега от Германия всеки път, когато тръгнеше обратно отиваше на пазара, купуваше огромно количество нашенски домати и после – домат по домат старателно ги увиваше в салфетки и пълнеше цял огромен куфар. Чудехме си чуденката какво толкова има в нашенските домати ... впоследствие разбрах.

... краставиците ...

... сиренето...

... ситно нарязан лук...

      Дълго време прекарах на места, където имаше в изобилие ‘фета’ и ‘йогурт’ , но не бяха същите – и ние пълнехме куфарите с безценните нашенски, да не говорим, че ракийката там беше ‘на вес золота’, както казват руснаците.

      Седя си спокойно отвън под навеса, зяпам случайните минувачи и се наслаждавам на тази лечебна комбинация с цялото си същество, когато изскърцват спирачки и от някаква триколка с мъка слиза някакъв бабанка и накуцвайки се запътва към мен ...

      - Пешо ! Ама ти ли си това!

      Гледам , гледам – очите са същите, формите – никак

      - Гошо! Не мога да повярвам на очите си !  - Гошо с цялото си туловище почти се възкачва върху мен в мечешка прегръдка

      - Пешо! Жив бях да те видя! Малко се зачудих дали тоя кльощав и побелял старик тук ... дали си ти ...  - седна до мен, внимателно разгледа салатата ми, посумтя, па се провикна към Бай Иван да му донесе от същото 

      - Абе, бях тръгнал да ... ама майната му, тук никой не бърза ... Айде сега, разказвай – къде се запиля, кога се появи, жена , деца, ... всичко ! Ух Пешо , Пешо .... Тя моята не е за разказване, ама ... като гледам и ти ... абе свои хора сме , от един дол и от един сой ... А помниш ли Дана .... ееех ...

      Навремето с Гошо бяхме голяма работа – първи в игрите, първи в белите, първи в съперничеството ни за Дана ... после ходех с разбит нос, ама и той си изпати ... какви ли не лудории правехме с тайфата, ходехме на реката да ловим часовници или да перем чергите ... там Джеки, нашето куче, любезно го захапа по крака, защото Гошо искаше да го научи да плува ... или пък урокът ни по яздене на магаре, което свърши с голяма гюрултия и тук таме натъртено и счупено ... После – порастнахме и отлетяхме от село, той беше луд по механиката и машините, аз по електротехниката ...

      И после животът ни завъртя в различни посоки. Чух че е завършил машинно инжинерство и работи в някакво предприятие за Цифрово Управляеми Машини (ЦПУ де) , аз пък се разминах с електротехниката и се напъхах в дебрите на компютрите. По късно чух, че бил станал факир в металообработването, но Синдикатите го прегърнали и го придвижили някъде нагоре в политиката. Май и покана за сватбата си ми беше изпратил, ама аз бях далече, та пропуснах церемонията ... а за Дана, нея я беше грабнал един местен първенец. После следите му ми се губят, до момента, когато ме смачка в прегръдката си и ето – пийваме си ракийката, хапваме си от салатката, зяпаме се един друг и се чудиме как така най накрая сме се озовали на тази маса.

      Мен компютърджийството ме отведе неочаквано по света – не мога да се оплача – свят видях и светът ме видя – кат гледам на картата съм бил четири часа надясно и два часа наляво. Всъщност това ми беше достатъчно, даже често и в повече. Обаче мръдна ли наляво или надясно – ракията, салатката и сиренцето наистина придобиваха цената на златото. По чудодеен лек против болежки и носталгия – здраве му кажи.

     Седиме си с Гошо, сръбваме си от ракийката, всеки домат го набождам на вилицата си и внимателно изучавам пречупването на светлината през розовата им плът, предчувствайки страхотния му вкус ... 

      - Та бях започнал да ти разправям – ти помниш ли Джеки? ! Голям купон беше , ааа, а после си завъдихме едно ловно куче, свако го тренираше и ... при първия лов то се загуби някъде из гората Ха , Джеки – голям помияр беше – само зъби и опашка ... ама беше умен , като човек беше в кучешка кожа ... сега ти да видиш, тук си имам една Тара – страхотна е, нищо не можа да прави, освен да лае по пеперудите и по самолетите ... а за Дана чух, че е избягала от мъжа си заедно с детето си – не можела да му понася началнишките му табиети ...

      - Иначе ... профсъюзът ме подхвана, хубави хора, приказват, приказват, та и на мен ми се отвори една приказка след инцидента, когато машината падна върху краката ми, та – коцук коцук стигнах до длъжност в Околийското управление ... ама тази работа не е за мене – грабнах си шапката, пък и беше ми дошло време за пенсиониране – та – тук съм, градина, овошки, трактор, машинарии всякакви, жената доволна си чопли в градинката а децата водят внуците лятоска ...

      - Тук всичко си е по старому, кой му се работи – работи, кой не му се работи – политик става, или такъв, дето само дава акъл и се катери по главите на другите ... че даже си мисли, че назнайва как се прави това – казах ти – сърбах им попарата в околийското управление ... праят си каквото си искат, а и четат бумагите като Арменски поп и после ти викат – те тук те така пиша, а това е закона ... маса ти поразии направиха, ама кой да ги махне , те се мислят за вечни и са се навързали като свински черва .. Сега са хвърлили маса пари за да ремонтират водоснабдяването а то канализация въобще няма ! Говорят, че 90 процента от водата се губела , а на едно място пламнала дизинтерия ... Можеш ли да си представиш !!! Правят си каквото си искат – един юнак си изкопал помийна яма в близост до тръбопровода и ... като спирали водата цялата му бълвоч се всмуквала в тръбата за чиста вода ... Трудно го открили, но то си е така – всеки си прави каквото си иска, няма закони , ... а ако ти трябва шещо – отиваш и си купуваш за дребни стотинки хартийки индулгенции ... и после вдигат врява до бога и ти ги врът в очите .

      - Добре че имам свестни съседи, с тях на маса можеш да седнеш и даже хляба си да разделиш ... приятели ... имах ги по – рано, сега ме търсят само когато им потрябва малко прасенце или дамаджанка ракия от специалната ... Абе ... жената и децата да са здрави, хубаво ни е селото и спокойно се диша ... 

      Такива ги редеше Гошо, приказката беше безкрайна, ракията също ! Озорихме го Бай Иван, ама и той ни се радваше и пускаше по едно ухо , нищо, че тогава беше от вражеската тайфа, за която си спомняхме по белезите на главите ...

      По улицата мина лъскава черна кола, която се тресеше ... а и всичко наоколо от звуците на чалга ... после грамаден трактор ... после работниците, дето сменяха тръбите за водата на селото станаха изпод сенките и си се разотидоха, както си и трябва в края на работния ден. Вперих поглед в пазаруващите в магазина ... Гошо изрядко прекъсваше своята тирада с ...

      - Тази баба там виждаш ли я, Пенка бе! На дядо ти Моньо внучката ... жени се за ... развежда се ... и ..ааа – тази там с тротинетката е Ани – не може да не я помниш, знам те, че въздишаше по нея ... 

      Поръчахме си и малко печени ребърца за мезе, чашките ни се бяха поизпразнили, та Бай Иван ги напълни ‘от заведението’ както ни рече.

      - Гошо, светът е шарен и в него няма никакво Райско място. Надясно когато ходех бях млад и се заглеждах по рускините, та нямам спомени дето ме натъжават. Виж, когато бях наляво си беше много зор. Ти неможеш да си представиш какво значи ‘Свобода’! Тук е Свободата, тук се живее и диша спокойно! Ти знаеш ли на какво се нагледах там ? ... на Огради ! ... виждаш безкрайно зелено поле, всичко е обработено като на картинка, но навсякъде има огради! Бях изумен – веднъж ми се прииска да се кача на близкия хълм ... и – какво – неможах, защото целият беше опасан от огради! Даже веднъж се разхождахме на екскурзия по планините, граничещи с морето – целият хълм пред нас беше камък до камък, пуст, гол, и ... целият беше нашарен от огради, направени от същите тези камъни! Всичко е парцелирано и картотекирано, законите са строги и наказанията също – емблематичен пример – един притежавал пъб (кръчма) насред нищото и решил да избие един прозорец за повече светлина – веднага съседът подал оплакване, че по този начин ще смущава кравите му, пасящи до пъба и – с това се приключило. Оградите са навсякъде, даже във вид на черти или просто невидими – ако си паркирал колата си върху разделителните линии на паркинга, веднага ще бъдеш глобен. Странни хора – аз псувам шофьорите като им светкам с дългите, те ми благодарят за нещо си, а ако има две ленти, които стават на една – всички се скупчват при стеснението , защото .... те имат право да се движат по празна лента ... без никаква мислъл за шофьорско добродушие ... да не говорим за любезният им безполезен стандартен поздрав от сорта ‘Ах какво хубаво време е днес, нали’ ... или ако се появиш в магазина с тяхното ‘Are you OK?’ , което винаги си го превеждах ‘Ти наред ли си, нещо ми се струваш много блед’ ... наум им отговарях ‘ Не съм наред, ама жъ съ опраа’ ... В пет имперски столици съм бил – красиво, но не е за живеене, навред лудница от луднали хора службогонци, една бременна жена не видях ... По старо време тукашните заможни ходели на поклонение в Йерусалим, сега ходят на поклонение в Ню Йорк .. не е за мене тази работа ... Жената там се поболя от мислене за близките (децата) и повече за далечните (родители и роднини) , а като се върнахме се поболя от мислене за далечните (децата) и за близките (роднините), да не говориме, че като навлеци в чужда страна чак на седмата година ни признаха за пълноправни човеци ... А болежката от мислене удря в гърлото и гърдите – турнаха й една диагноза ‘саркоидоза’ дето нямала лечение, защото било автоимунно. Мен пък ме подбраха за една болежка, дето навремето я имаше баща ми – зачервяване на кожата на краката ... моят доктор въртя , сука, пращаше ме на всякакви изследвания и накрая вдигна ръце – изпрати ме в една престижна частна клиника и там срещо добра сума един ме прегледа, повъртя, измери ми теглото, височината и пулса и заключи – (нещо латинско беше), което той ми го преведе – ‘зачервено и подуто’ ! Хеле дойде ми време за пенсия, та се върнах да реанимирам ...

      - Пешо, и мен нещо са ме подгонили болежките, ама се бориме някак – накупихме си всякакви чудесии – апарат дето пречиствал въздуха в стаята на нано ниво, педални щуротийки за пред телевизора ... ама иначе има един чудесен доктор, колкото пъти отида при него, веднага ме хваща и ме оправя – смени ми тазобедрената става, тури ми четири байпаса на сърцето ... и само се хили – чудесен пациент съм бил, бил много радостен да ме види ... веднъж даже ме напъхаха в инфекциозното и ме държаха три дни, а мен нищо ми нямаше, ... обаче оживях ...

      - Гошо, болежките са си човешки и значи сме живи, церят се с работа, ракия и добра жена ... и , с приятели ... сетих се за приятелите – моите бяха много , особено когато бях в чужбина, всяко лято се връщахме и с блеснали погледи ме разпитваха ‘как е там’ ... дори и нещо уникално – Баща ми като разбрал, че семейството му не може да вирее в къщата на майка ми, вдигнал нас четиримата и се преселил в София. Тамошният род се родеел с голямото добрутро, та просто забравили за нас ... и ... от носталгия що ли открих по интернета името на една моя племенница – беше доста особено и не можех да сбъркам – обадих й се и най – накрая тя разбра, че има и друг чичо и братовчеди ... та – тя си направи екскурзия при нас , два пъти , след като се върнахме така и не се обади. Същото се случи и с всички мои приятели. Не се обаждат. Даже и по интернета .....

      - Та Гошо, тук сме намерили градинка, овошки, чист въздух, спокойствие и котка (всъщност тя сама си ни хареса и обича да ни се мазни, точно по истинската си котешката перфектност на професионален подмазвач) . Селото е чудесно, разположено в равнината, далеч от всякакви бълващи отрови замърсители. Обичам си и Бутовския Чатал – два рида от западната страна, които мълвата казва, че предпазвали землището от наводнения и градушки! И наистина – колкото и да се е гърмяло и трещяло, тук царува едно безметежно безвремие и спокойствие.

      - Ами Пешо, така е, безвремие е, но знаеш ли легендата за Бутовския Чатал ??? Там е гробището, и се носи се мълва, че ...

ОТ ТАМ НИ ЗАЩИТАВАТ НАШИТЕ ПРЕДЦИ ...

      Времето напредна ужасно, а и се бяхме вече умълчали след такава дълга приказка ... Гошо събра костите от ребърцата – ‘За Тара е, и тя носи душичка и ми е другарче..’