21.02.2017 г., 23:03 ч.

Разказ 

  Проза » Разкази
431 0 0
3 мин за четене

Разказ

            Първородният съм на Донка и Христо.  Коренът им е в Странджата и Източна Тракия. Тя е изтърсакът, шесто дете на Мара и Вълчан. Последният е полусирак, останал без майка, с трети клас образование. Тя – кръгъл сирак, неграмотна, ратайкиня. Само Господ знае съдбата на родителите ѝ.

            Видели се, харесали се. Момата си рекла: ”Ако това мòмче не ме вземе, ще умра.”  Тя ми го е разказвала. И ето ти фамилията Стефанови. Четирима сина и две дъщери. Тя жънела и пеела по жътварско време. Баща им оцелял в три войни, че и с холерата се преборил. Разказваше ни как изгарящ от жажда, изпълзял от палатката и попаднал на локви с „вода”. Напил се, утолил жаждата и заспал в калта. На сутринта, когато се събудил и се огледал, видял, че се намира на мястото, където е бил обозът с конете. Нямало жажда, нямало температура. Така миксерът от дъждовна вода и конска урина го спасила.

            Уж тежко било положението в Царска България, а синовете все специалисти, занаятчии.

            Стефан – първородният – електротехник. С нескрит възторг ми обясняваше как се е научил да изчислява cosinus „ФИ”.

            Иван – технолог по солта в Бургаските солници. Залюбил се с Яна, а не посмял да я заведе вкъщи. Но, хъката-мъката споделил с майка си. Каква е била майчината реакция: „Да отиваш да прибереш това момиче. Нямаш ли срама да го оставиш.”

            Янаки – изкусен обущар. Майка ми казваше:”Човек със златни ръце”. Кротък, тих и мъдър, но неразбран и недообичан от семейството, което е създал. Обичаше виното. Навярно това му е било утехата. И аз го обичам. Разликата между нас е, че той беше забравен и нещастен, а аз, макар и поосакатен, съм жив и щастлив под синьото бургаско небе, влюбено в нашето море.

            Тодор – най-малкият син. Станал майстор-шивач. Върл рибар от ранното си детство, заради това, че не се свъртал по цял ден у дома, е ял много бой от баба Мара. Той ме научи как да връзвам въдиците. Незабравимият ми спомен с него е как ме вози на рамката на велосипеда си  „Мифа”, от Бургас до Ченгенескеле и обратно. Няма да забравя уловената тогава от него сулка под стария мост на Пода.

            Калина – ето, упоритостта се награждава. Първа щерка. Реализира се като майстор-шивач, като бати Тошо. Жена с незавидна съдба. Бременна в осмия месец. „освободителите” разстрелват мъжа ѝ и неговите колеги при „Бялата вода” в Странджата. Без български съд и присъда. Били са български държавни служители-полицаи, а свако ми Георги Чакаларов на 28 години е бил капитан на футболен клуб „Черноморец”. Родила е месец след смъртта на мъжа си. Оцеляха с батката Георги, изключително емоционален и родолюбив братовчед, благодарение на неуморния труд на професионалната шивачка – леля Калинка. Много харесваше песента: „Я подай ми мила мамо синьото елече…”

            Донка – изтърсачето. Най-чаровната! Не ѝ е програмирана професия. Тя ще има друга мисия. Да гледа старините на татко и мама. Перфектен замисъл. И тя безапелационно изпълни своя дълг.

            Тогава всяка зима в Бургас имаше сняг. Татко Христо палеше печката у нас. В същото време мама Донка отиваше да запали печката на дядо Вълчан и баба Мара. Стопли ли се стаичката им, коленичат на изток и шепнат своите Христови молитви.

             Вече събуден, стоплен и разсънен излизам на двора и от там – при баба и дядо. Триеницата е готова. Аз съм малкото им внуче Кослето. Те – моите обични баба и дядо. Ако не бяха родили Донка, нямаше да ме има.

             Бях свидетел на смъртта на дядо ми Вълчан. Знаех, че не е добре със здравето. По-късно разбрах, че го е защипал рака. В един ноемврийски ден видях през прозореца баба ми Мара да излиза с разплакано лице. Захлупи се на стената  и зарида: ”Отиде сииии! Отиде сиии!” Тя, неграмотната, беше казала на брат ми: „Стефко, баба, да знаеш, че от любовта по-голямо нещо няма.” Благословена да си ни, бабо, носеща името на Девата!

            Влязох в стаичката им. Дядо Вълчан „спеше” . Отворената му уста беше свидетел на отлетялата от смъртното му тяло душа. Амин!

             Стреснах се и се събудих. Дали не ви разказах съня си!?

© Константин Корадов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??