Нямам много време. Притиснат съм. Трябва да взема страна.
Очаква се от мен да приема вярното решение. Да остана лоялен.
Всъщност, всички са сигурни, че вече съм го направил.
За бизнеса е важно да не се променям.
Но ми омръзна да съм еднакъв. Затова от половин час стоя в колата си и не излизам навън. Наближава единайсет вечерта. Никога преди не ми се е случвало така категорично да подложа на съмнение избор, натрапен ми от друг. Не и в този живот.
Променям се. Усещам го. Различен съм отвън. Различен съм и отвътре. Не искам повече да се чувствам бездомник в собствената си кожа. Това не е дом, а приют. Заради грижите, с които обсипвам чуждите интереси. Заради привързаността ми към чревоугодния си стандарт на живот.
Вече не ми е достатъчно. Чувствам липси. Може би, защото съм алчен. И неблагодарен. Или пък глупав. Вероятно и трите.
Имам всичко в държава, в която болшинството нямат почти нищо. И съм нищо в свят, в който се съгласих да бъда нечий. Върша си добре работата, но в трудовия ми договор има клауза, с която се задължавам да предоставя личния си живот, поднесен на тепсия, с подходящ за ежедневна дегустация напречен и надлъжен разрез. Затова ми се плаща. При това щедро. Никой не ме е карал насила.
Искам да си върна усещането, че вътре в себе си съм си у дома, а не във вертеп. Да се събудя и в главата ми да няма никой. Никой с претенции, че ме притежава. До гуша ми дойде да се чувствам разпилян в тяло, живеещо в подредена къща. Време е да сглобя мозайката от последствията на собствените си доброволни решения и да избера.
Когато след малко сляза от колата и вляза при Моника, в къщата на адвоката, никога нищо повече няма да бъде същото.
Вярват в мен, че ще реагирам разумно, а аз искам да изкрещя, постъпвайки лудо. Желая да бъда питан какво мисля, чувствам и искам, а не някой с пръст да ми побутва квадратчето с верния отговор.
С всички ни е така. С всички, отдали се доброволно под аренда. В огледалото и на снимка изглеждам точно това – лачен лакей, обслужващ чужди интереси. Част от луксозната фасада на нечие чуждо благоденствие, с порти, върху чиито позлатени орнаменти до другите тела изкусно гравирана висеше и собствената ми душа. Жив мъртвец, погребан в луксозната гробница на своя васал. Целта оправдава средствата. Средствата избиват комплекси, докато някой друг моделира личния ти живот, оцветявайки решенията ти с цвят по негов вкус.
След малко ще сляза. Още една минута само. Една цигара време.
Дойдох тук направо от централната сграда на холдинга. Имах неангажиращ разговор с работодателя си. Наложи се да го изчакам преди да вляза. Свикнал съм. Често се случва. Той е по-зает от мен. Аз работя за него. Елементарно е…

…Единственият спорт, който редовно следя е тенис на корт. Заради Рафаел Надал. Испански тенисист. Седя в огромното, луксозно фоайе, пред офиса на човека, за когото работя и гледам тенис на корт. Докато чакам да ме повикат. На телевизор, с големината на маса за тенис. Минава девет вечерта. Свършвам разговора си с него и се прибирам. При Моника. В къщата на адвоката. Там съм отседнал за няколко дена. Той в момента е в Барбадос. Щях да дописвам една история, но се случи друго… Исках да я довърша, но не успях. В нея разказвах за едно добро момиче. Нищо. По-късно.
С периферното си зрение видях покрай мен да минава Радослав. Надал води убедително и си позволявам да поглеждам от време на време встрани от огромния телевизор. Радо е колега. Управител е в една от фирмите на холдинга. Важен е. В джобовете му подрънква власт на дребни монети… Много добре се разбирахме, но вече не си говорим. Не ми липсва. Така е по-добре. Разочаровахме се един друг взаимно и едновременно. Нищо ново в пасианса на моралните човешки сношения. Той предяви пред мен претенции към Невена, която не му принадлежи. Не беше и моя.
Когато развържеш свободно чувството си за собственост върху някой, то бързо се трансформира в ревност с лош дъх.
Общото при всички ревниви мъже е, че те трудно понасят разочарованието. Приемат го твърде лично и крайно болезнено. Това е нездраво състояние, типично за ухажорите. Те са с много нисък праг на търпимост към неосъществените си мокри сънища.
Светът е пълен с ухажори. Това, по принцип, казват, че е мъжко занимание, но никога не съм си се представял в тази роля. Вероятно не съм толкова мъжествен. Предпочитам да общувам с ултразвуци. Като делфините. Ако обектът на желанието ми откликне – добре, ако ли не – водната шир е необятна. Да страдаш заради единица несбъднато и да се редиш на опашка за нечие внимание не е решение. Но за ухажорите не е така. Ухажорите най-много страдат, ако някой „съперник“ ги „пререди“. И понеже са егоистично и първично емоционални, не им стига до основния чип, че просто обектът на тяхното ухажване може да е засякъл подходящ за лично ползване ултразвук. Бедата идва и от там, че за повечето от нас, по-важното е ние какво искаме, а не какво другият не иска.
Невена изглеждаше разбрано момиче, а Радослав нямаше типичните белези на лабилен психически ухажор. Тя изпитваше чувства към мен, на които не можех да отвърна в този си живот. Предполагам и в другия. Елементарно несъответствие.
Напълно обикновена ситуация. На всеки се е случвало да има необслужени потребности. Обикновено хората, изпитващи чувства към някои, на които им бъде отказано единомислие от същия, се смятат за пренебрегнати. Естествено, че не е така. Една ситуация без бъдеще не може да обезсмисли останалите сто с отворен финал.
Причината да спрем да си говорим с Радо бяха силните му, но несподелени емоционални молекули, адресирани към Невена и моята неприязън към неговото неадекватно отношение към реалността. Нямам необходимите качества, да контактувам с бавноразвиващи се или недоразвити емоционално възрастни.
То не е смешно, но винаги ме напушва смях, когато видя лицето на някой неудовлетворен ухажор. Все едно е свършил светът. Имам чувството, че в този момент, заради обекта си на желания, са готови и пола си да сменят. Може пък тогава да бъдат предпочетени. Но се случват и по-тежки беди на неудовлетворените ухажори. Някой да ги „пререди“. Те си мислят, че са „прередени“, а то другият се движил на път с предимство. Елементарна ситуация от правилника за движение по пътищата... на живота.
Камо ли този, който ги е „изпреварил“ или „прередил“, карайки си по пътя с предимство към сърцето на регулировчика, да бъде удовлетворен с внимание, което ухажорът не е получил. Това е беда, равнозначна на гигантска екологична катастрофа, бедствие от световен мащаб. Всъщност, точно в този момент, когато са отхвърлени – светът изобщо не им е важен. Защото по време на ухажване, светът на ухажора се върти единствено и само около личната му съвместимост с обекта на неговото ухажване.
Преди време смятах, че това е скучно занимание, подходящо единствено за тийнейджъри, но не – чрез ухажването възрастните поемат доза хормон на растежа и неминуемо се вдетиняват. Така, както един възрастен може да стане за резил чрез ухажване, никой друг не може. Характерното за ухажора на години е, че не спира да си задава въпроси. Защо той, а не аз? С какво ме превъзхожда? Това логично ли е? И почва да мрази и да си го мери с предпочетения.
И те бяха изпаднали в подобна ситуация. Невена и Радо. Да изпитат горчилката на несъответствието. Когато един мъж е разстроен, той отхвърля панически наличните красноречиви истини и факти и започва да гаси туй що не гасне. Понеже и тримата работехме задно във връзка с един проект на компанията, в която все още работим, наложи ни се да се виждаме по-често – обикновено всеки ден. Тя мотивирана от мен, а той с нескрити амбиции към проекта заради нея. Най-общо казано.
Едва ли това някога ще се повтори. Оказа се, че аз съм виновен за уж нематериалното неудовлетворение и на двамата. На нея ù бях неудобен, защото чувствата ù не лягаха удобно в моя коловоз. На него пък му бях неприятен, защото ясно виждаше приоритетите на нейните чувства, които страняха от неговите, вперили взор в собствените си предпочитания и то не защото чувствата на Радо бяха дефектни, а защото просто не съответстваха на нейните.
Хората трябва да предизвикваме приливи на мъдрост в разума си от време на време. Не бива да се оставяме едно несъответствие да ни превръща в умопомрачени акули, мразещи всички делфини. Все едно да ненавиждаш хирурга, че тялото ти е отхвърлило черния дроб, който той успешно ти е трансплантирал. Човешките взаимоотношения са като чернодробна трансплантация. Петдесет на петдесет е шансът те да не проработят. Ама били една кръвна група. Е, и?! Чернодробната недостатъчност е нещо, с което, ако не се съобразиш – загазваш…
При ухажора понятието загуба не съществува. Макар, че то – отхвърлянето, в конкретния случай, не е загуба, а просто липса на съвпадение. Ще намериш в живота достатъчно донори с органи съвместими с твоето емоционално тяло и физически потребности.
Аз например не харесвам суши… Интересно – с уши! Уникален език е българският.
Радо отишъл при мъжа на Невена и му споделил съпричастно, че аз много съм ù досаждал, а на нея това ù било неприятно. Направил го от отчаяние, а не, за да ми навреди. Любовните неудачи заслепяват преценката и замъгляват себеоценката. Речникът на Радо не е много богат, но в дадения случай проработил. Та, благодарение на неговата убедителност, желаещите да ми навредят станали двама. Ухажорът и мъжът на неговия обект на ухажване. Подобно нещо ми се случи и в училище. Заради един синтактичен разбор. Просто го можех. Тогава карахме по два часа български език един след друг. Първият час имахме контролно. В началото на втория учителката ни по български ме накара да седна зад нейното бюро на учителския стол. И ми даде ново контролно. Пак синтактичен разбор. Отне ми минута. Светваше някаква лампа и подчертавах без грешка всичките думи. Без да се замисля дори. Тя прегледа листа и се обърна към класа.
- Златко, преди може и да е преписвал, но сега нямаше откъде! Пак му пиша шестица.
Златко за малко да пробие дупка в пода. От срам и унижение, което сам си беше довлякъл. Беше най-добрият ми приятел в училище. Така разбрах, че той се е раздирал от завист. Разбраха го и другите от класа. Заради някакъв синтактичен разбор. И е казал на учителката, че съм преписвал. Завистта е гняв, който води до хронична слепота. Той като такъв си и порасна – заслепен от завист…
Приятелството не вирее там, където му се поставят мерителни единици…
Невена просто ме ненавиждаше. Нематериално. Уж. Жените са малко по-обрани и прикрити в това отношение, а всички смятат, че е обратното. Мъжете придобиват дамски черти, а дамите започват да се държат като сърдити мъже. Пародията е измислена от живота. И видимо, той доста си държи на нея.
Мъжът на Невена опита, но не успя. Опита да ме нарани. Но пък това ни даде повод за разговор. И се сближихме. Излезе разбран човек и полиглот… Не му беше чужд езикът на делфините.
Така разбрах колко тежко му е било на Радо. С този товар от ревност, завист и несбъдване
Познат от охраната дойде при мен да ме извика и аз се изправих.
От кабинета на този, за когото работех, излезе лачено конте. Млад адвокат. Пак ме изгледа с презрение. Всеки път го правеше. Този поглед е много популярен и извън тази сграда… Явно хората ги е страх да гледат мило.
Младият адвокат не знаеше почти нищо за мен, но аз знаех достатъчно за него. Скоро видях жена му да влиза в един луксозен хотелски апартамент, нает от неговия баща. С изглед към катедралата… Жената на контето с лошият поглед се виждаше редовно с неговия татко. Светът е шарен. Затова е създал и Пикасо… Разбрах за интимната им връзка, когато бях изпратен в строго секретна задгранична командировка заради същата жена. От този за когото работя. По молба на нейния мъж – младия адвокат. Така се запознах и с нея… Но това е вече стара история…
Предполагам, че контето още не знаеше. Ако младият адвокат знаеше легендата за баща си и жена си, едва ли щеше да ме гледа точно така. Сираците и преждевременно овдовелите не гледат по този начин…
Работодателят ми колекционираше козове.
Намигнах на секретарката и се обърнах да го погледна в гръб. Беше толкова крехък. Във всички аспекти на това да докосна тялото му преднамерено и що годе рязко.
Влязох в кабинета. Вечеряше. Този, който чаках да ме повика. Предложи и на мен. Отказах. Не ям животни… Определено ще спра напълно.
- Нищо важно! – започна той - Извиках те да поговорим за онова момиче, което е с теб в къщата на адвоката. Пусни я да си ходи. Не се забърквай с такива…
Какви…?! Ако бях на двайсет щях да отрека. Но не съм. Ако бях на двайсет, нямаше от петнайсет години да работя за него.
Нищо не отвърнах. Изслушах го. Гледаше ме право в очите. Ретро психологически похвати, отблъскващи ме като халтурата…
От няколко дни обитавам една къща в планината. Редовно отсядам там. Да пиша и да разпускам. Собственост е на един адвокат, с който много си пасваме. Обикновено стоя там с кучето си и нямам нужда от никаква друга компания. Сега в къщата някой ме чака. Едно момиче. Запознахме се случайно. Беше в беда. После я допуснах да влезе при мен. В къщата, сред гората. Човекът, за когото работя от дълги години, има правото да претендира, че ме познава добре. Бяха му се оплакали за проблема в гората – една глутница псета… И предполагаше, че в къщата не съм сам. Никой освен адвоката не знаеше за моята привързаност към този дом. Момичето в къщата имаше годеник. Преди дни го спрях докато я насилваше. Спрях го болезнено. За него. Годеникът имаше баща, шефът ми пък – бизнес с него. Бащата на годеника беше влиятелна политическа фигура. В страната ми има четири вида хора: 1. Политици. 2. Мошеници. 3. Хора, които работят за първите два вида. (политиците и мошениците много си приличат, защото имат поне един общ „родител“) 4. Хора, умиращи, на прага на бедността.
Според човека, за когото работя, момичета като това в горското ми убежище, имало много, но подобни бизнес отношения били рядкост. С моята еротична ваканциия съм бил на път да влоша климата във важна сделка. Посъветва ме, че е време момичето да си тръгва. И без това за мен било само авантюра.
И си мисля на ум… Ако годеникът на момичето, което сега предполагам ме чакаше с нетърпение, беше застанал на пътя на човека, за когото от години вярно се трудя – щеше вече да е предмет на подпочвена дегустация. Независимо от чие влиятелно политическо семе беше покълнал. Но това се случи на мен. Интересите бяха по-важни от мен. А аз се бях заклел негласно да ги защитавам повече от себе си.
Появи се и друго. Поиска от мен да предам човек, на който бях обещал, че никога няма да го сторя. Адвокатът в Барбадос. Но ми прощаваше, защото не съм бил наясно. Прощаваше ми задето се бях сближил с неподходящия...
Човек и добре скрит да живее, все някога трябва да спре да пише. За да вземе решение… Адвокатът, в чиято къща бях отседнал му бил крив за нещо. Заради това поиска от мен да постъпя мръсно.
Просто имам работа, на която държа. Не отказах. Лоялен служител съм, в който той безрезервно вярва.
Пределно ясно беше, че ще го направя. Холдингът беше моят отбор. Аз не съм ренегат. Адвокатът не ми беше важен. Поне не толкова важен, колкото отбора, в който работя. Моника щеше да следва мечтите си и без мен… Холдингът е моето семейство, а тя претърпя битов инцидент, в който аз хлапашки се забърках.
Има и такива дни. Дни за размисъл. Дни, в които трябва да избереш „по-малкото зло“. Дни, в които ти е по-лесно да бъдеш част от нещо, отколкото индивидуалност. Дни, в които „по-малкото зло“ са злините, които ще причиниш на другите…
…Работният ми ден се проточи. В неговия край нещата не изглеждат така, както съзнанието ми самовлюбено си ги нарисува. Но съм свикнал. Да жертвам малки неща заради голямата обща идея…
…Днес обядвах октопод в един гръцки ресторант. Вероятно полудявам. Заради „костилката в плода“. Метафора която често използвам... Все по-трудно ми е да се храня със сготвени животни. Или просто с годините взех да губя апетит. Правя опити да се храня диетично. Заради холестерола. Нямам, но да не развъдя. Един кардиолог ми каза, че всичко е наследствено.
- А начинът на живот – попитах - той няма ли значение?
Не бил важен.
Значи синът, който яде само салата ще наследи здравословните проблеми на баща си, който десетилетия е употребявал ежедневно по две кутии цигари и бутилка водка на ден. Примерно. Някои лекари са за убиване, а не аз. Трябваше да го попитам колко пари авансово да му дам, за да ме зарежда доживотно само с позитивни здравословни прогнози и диагнози. Със сигурност щеше да приеме. Повечето лекари, останали в страната на „лошите погледи“ не бяха добре платени…
Сега имам среща. С приятел. Друг колега... Венци.
Дойде и седна срещу мен нацупен. Беше ми обиден, а го обичам. Някой ме бил видял да вечерям на същото място с човек, който той ненавиждал. Трябва програмисти да направят електронна мрежа с точна карта на хората, които се ненавиждат. Да се ориентирам по-добре къде и с кой да се движа. Като еквилибрист по човешките отношения съм станал. И пак ми се сърдеха ежедневно…
Колегата мрази човека, с когото съм вечерял, защото има с жена му интимни отношения. Оттогава не го понасял. А онзи знам, че го харесва. Е, не знае, че пък моя приятел, когото обичам, харесва жена му. Ако разбере и на мен няма да прости… Вечерям с този човек дълги години преди Венци на моята маса да се обвърже с жена му. Сега пък съм предател. Няма измъкване. Лесно се слагат квалификации на хора, които са добронамерени към теб. Ужасен садо-мазо трилър от заклещени обвързаности.
Венци е приятел, когото вече ще отбягвам. Седна на масата срещу мен и ми потърси сметка. Защо съм се срещал с мъж на име Петър!?
- Защото си искам, например! И го мога!
Преди дни с Петър вечеряхме тук – пак в същия ресторант. Петър беше мъж на любовницата на Венци и мой приятел от време, в което Венци не беше любовник на жена му, а и мой приятел не беше. Венци мразеше Петър, защото обича жена му. Венци иска да притежава нещо чуждо и затова мрази някой, който се среща с мен. Смята, че не е редно да се срещам с човека, който само той мрази, независимо, че е мой приятел от години и че в случая е ощетен. Как да му обясня, че Петър би мислил по същия начин? И аз на кой да угодя? Живея в безумна епоха и обстановка. Планета на духовен апокалипсис... Връзката им не ме интересува. Аз просто понякога ям с Петър октопод в гръцкия ресторант. И няма да спра да го правя. Двама мои познати си делят жена, която се ослушва и към която нямам никакво отношение.
Погледнах го. Той беше собственик на поредното желание, което няма да изпълня. Иска да взема страна. Неговата. Грешната. Влюбените и ревнивите са изтъкани от абсурди. Ако имаше начин тяхната психика да бъде изложена на показ, щяхме да видим нещо, което науката, в безсилието си да го обясни, щеше да нарече извънземен разум.

Отивам към къщата на адвоката. Ентусиазмът ми е поувехнал. Заради изборите… Запалих цигара в колата. Не бързам. Не слушам музика, както обикновено. За да не ми пречи… Пътят започна да лъкатуши. Има и такива дни. Особени…

…Днешният започна със снимка. Един човек ми я показа. Рано сутринта. Нямаше търпение да го направи. Напълно непознат. От седмица ме молеше настойчиво за среща. Представи се като Борис.
Посочи ми снимката с пръст. Върху дисплея на телефона си. Семейна снимка. С мъж, жена и дете. Мъжът беше той.
Този до мен ми се стори прикрито особен. В погледа му нещо тревожно блуждаеше в неизвестна посока. Имам си мои грижи обаче, които ми попречиха да се вгледам по-подробно в чифта мъжки очи.
Видимо е по-млад от мен. Все по-често срещам по-млади хора от мен…
Добре облечен, симпатичен мъж със спортно телосложение и прикрита тревожност в очите.
Нарече я своя съпруга. Жената до него на семейната снимка. Добре.
Казва се Маргарита. Съпругата на Борис. Знам. От шест месеца се срещам с нея редовно. По работа. Работи като сценарист. Не ми е казала, че е обвързана. Не беше и длъжна. Подписах договор с нейната филмова компания. За последната ми книга. Щяло да стане страхотен филм. Може би.
Борис беше угрижен. Заради срещите ми с Маргарита. Знаеше подробности за тях. Сподели ми, че намира жена си за човек, който лесно се увлича. Но нетрайно. Но я обичаше. Смята, че тя е под въздействието на моментното си увлечение към мен. Бил сигурен. От общия ми проект с нея нищо нямало да излезе. И това знае. Помоли ме да се откажа от филма и да прекратя срещите си с жена му. Положи усилия последната му фраза да прозвучи добронамерено. Отказах му. На място. Категорично. Предложих му да проведе същия разговор с жена си. И после тя сама да се откаже от проекта. Имат да изчистват неща помежду си, в които аз видимо не участвам.
Маргарита ми се струва стабилна и уравновесена. В симпатиите си към мен не знам. Не ми се вижда залитнала по автор. Нямам в себе си трегер за несподелени симпатии. Прилича на жена, която ясно знае от какво има нужда. Според мен. А и не крия, че искам да видя романа си екранизиран.
Но бях изненадан. Почувствах се неловко и гузен. Не съм лешояд над ничие семейно щастие. За първи път ми се случи да ми вменяват вина, използвайки семейна снимка.
Обещах на Борис, че брачното им огнище заради мен няма да угасне. Непознатият си тръгна. В едно с дигиталната си снимка…
Някои хора превръщаха светлата идея за брака между двама в доста нехуманна форма на духовна и физическа окупация.
Случаят определено не ми се стори стандартен. Сериозно се амбицирах да проверя дали пък неволно не съм пропуснал някой детайл.

Длъжен съм да ù се обадя. На Маргарита. Приятел е. Колега.
Направих го. Не искам да има семейни драми с мое участие.
Дословно ù предадох историята с дигиталната снимка и диалога ми с Борис. Изобщо не се изненада. Гласът ù остана равен и спокоен. Извини ми се за създаденото неудобство и поясни. Оказа се разведена с Борис от пет години. Имал навика да я следи и да се среща с всички нейни нови запознанства. Страхотно хоби… И това не ми се беше случвало – жена да отрича открито, че има съпруг, който се кълне, че тя му е жена… Той си бил такъв. Следял я и притеснявал всички. Дори и физически. Добре. Бях идеален за целта. Да бъда притесняван…
Покани ме на вечеря. Маргарита. За да се уверя, че живее сама със сина си. Не е нужно, но приех. Пазела и решението си за развод. Добре.

Чух ясно гласа на Борис в телефона. Определено, нещо в него имаше нужда от ремонт… Не в гласа, а в човека. Предложих му да се видим. Тримата с жена му. Мразех да отлагам. Попита ме защо го искам.
- Заради гузната си съвест, естествено…
Стана твърде лично.
Вече му било невъзможно. Пътувал. Работел. Имал да издържа цяло семейство. Побиращо се в рамките на дигитална снимка… Борислав натърти, че е напълно достатъчно да се дистанцирам от Маргарита, за да върви всичко между нас по мед и масло. Такова нещо като „нас“ между мен и него обаче не съществува. Попитах го дали редовно се възбужда, представяйки се за съпруг фантом. Обеща ми скоро да се върне. За мен. За да ме убие. После връзката прекъсна. Ясно...
Запитах се, дали лудостта се придобива или е наследствена? Или всички се раждаме с лудостта, като костилка в плод. Метафора, която споделих и по-рано…
Поредният ревнив робовладелец в моя малък свят на ниски страсти. Пет години мъж със спретнат вид твърди, че е женен за някой, с когото всъщност отдавна няма нищо общо. Ами да – ревнивите са болни. Много болни. Или просто по разум са равни на същества от друга планета. Както вече казах…

Прибрах се в планината. Най-сетне. В гората съм. Подобни дни ме караха да се чувствам като бойлер без датчик за изключване.
Пожелах си да съм метеорит. И да летя. Много. Важното да е далече…

Слязох от колата. С решение.
Спрях се пред прага на любимата къща. Вед ме гледаше втренчено в очите. Моят питбул. Той беше направил своя избор. До гроб да бъде с мен. Не му се налагаше по сто пъти да решава. Това се случва само на хората. Защото това заслужаваме. Изборът е и кръстът, и трънливият венец. Само дето никой няма да напише легенди за мен… Заради избора ми да се давя доброволно в Голготата на пресметливите си чувства. Да, беше време да спра да пиша. За да взема такова решение, че да не ми се налага никога повече да спирам. Да разказваш истории не е като да печаташ пари, но пък това ти обещава покой, макар и във всеки разказ обилно да кървиш. В другото битие можеш и да избегнеш обилното кървене, но пък то е наситено с похотливата воня на разложена съвест.
Щом прекрачих прага я видях. Моника.
Беше сипала в чашите вино.
- След малко годеникът ти ще дойде тук. За да те прибере.
Казах ù това и седнах. Нямаше за кога да отлагам процеса. Вед легна в краката ми. Погледнах лицето ù. Тъмната страна на Луната постла сянката си върху него.
- Опитах – продължих – но не успях. Има неща, на които държа. Не мога да ти помогна, а и нищо не съм ти обещавал. Така е редно. Двамата да се разберете.
- Той ще ме убие. – промълви Моника.
Каза го тихо и смирено. Като констатация. Просто звук от някой, който акордираше пиано, на което няма намерение да свири.
- Не вярвам да те нарани. Нищо не можеш да направиш. Няма кой да те защити. Сама си избрала този начин на живот. Наслаждавай му се, а не се бунтувай. Имаш всичко, за което мнозина могат само да мечтаят. Ще свикнеш. Ще се разберете. След малко ще дойде. Знае, че си тук…
Изправих се. Уморен съм. Тя плачеше. Без звук. Изобщо не я чух да казва нищо друго.
Влязох във вътрешността на къщата.
После я извиках по име. Тя дойде. Стоеше пред мен. Беше спряла да плаче. Да се примириш също е вариант.
Съблякох дрехите си. Всички. Пред нея. Вече ме беше виждала гол. Включих сауната и влязох вътре. Седнах и се облегнах уморено назад. Когато очите ти свикнеха с тъмното през прозореца, навън се виждаха боровете.
- Ако сега те пусна да си тръгнеш, има ли къде да отидеш?
Попитах нея, а гледах навън към сенките на гората.
- Никога повече няма да се върна...
- Добре. Ела!
Тя не помръдна.
- Не ме разбирай погрешно – опитах се да бъда ясен – не искам да те използвам, само така изглежда. Нямам за цел да... Не ми се рови за точните думи. В теб има нещо… Под кожата ти. Зад гласа. В сълзите. В шанса ти да бъдеш свободна. В това да бъда част от него. Нищо не ми дължиш. Казвам ти истината. Но имам нужда да отида отвъд всичко това, което изброих. Предразполагаш ме към желанието да прекрача бариерата. Случилото се ме предразполага. Това, което си мисля за бъдещето също… Уморен съм. Не мога да ти опиша само какъв ден преживях. Годеникът ти няма да дойде тази нощ. Разполагаш с предостатъчно преднина. Просто исках да ти го причиня… Да се почувстваш обречена, а после да те обладая. Да те възбудя, докато задоволяваш двамата в мен. И екзекутора и спасителя. Няма нищо общо с голотата – мога и да не гледам. Искам от тук нататък светът ми да се превърне единствено в допир и усещане за пълнота. Един миг, безумно влюбен в телата ни, защото благодарение на техния допир той ще се роди.
Това изрекох. Наричам го естетика във взаимоотношенията. Понякога една целувка не е достатъчна. Страданието от недовършената интимност е огромно наказание. Процес, който не може да оставиш недовършен. Взривно устройство с развален часовников механизъм...
Тя влезе при мен и затвори вратата след себе си. Кожата ù леко лъщеше от топлината и незасъхналите още сълзи. Еротично, възбуждащо... Не в онзи първичния смисъл да обладаеш, за да стигнеш до оргазъм, а в смисъла на това да изкараш рими от момента преди да свършиш. Да изстържеш с шкурка всичко човешко от себе си и да продадеш остатъка от живота си само за една минута чистота. Дори само за толкова. Да проникнеш с тласъци в нея, за да усетиш какво е да си жив. За да имаш пример как би трябвало да живееш. Да си в съвкупление с чистата истина за собственото си прераждане. И преобразен да започнеш на ново.
Усещах пулса на голото ù тяло да търси моя. По всяка пора на топлата и влажна кожа. Устните ù обхождаха търсещо врата ми, приближавайки се до точката, в която щях да разкъсам на ситно всички прегради между мен и желанието ми да бъда свободен.
- Знаеш ли кой ми се обади преди малко? – попитах я, полагайки усилия да си поема дъх.
- Не. Кой?
- Съвестта ми. Още тази вечер тръгваме с нея. Далече. И никога повече няма да се върнем…