3.

Йоан тръсна глава. Драко разбра – има готов план. Значи утре вечер ще се гощават. Богато – защото никой не знае кога ще е следващото пиршество. Но и никой не знае дали няма да е оставен на мястото на битката. Малцина оцеляваха в подобни експедиции.

Избраните жертви живееха на половин ден път. В малка долина, отделена от Зоната с дълбока река.

Зоната беше мястото, където властваше тяхната група. В средата се издигаше планината, покрай нея минаваше реката, която сетне се втичаше в по-голяма, а точно тя беше границата с бъдещите врагове. Огромната гора беше погълнала голям град, няколко по-малки селища, дори някакви здания, преди завод. Именно в подземията на завода Йоан направи пещерата си. Някога е имало водна централа, минаваха тръби, оцелели бяха доста машини – сега само удобни за ложета и скривалища...

Йоан кимна на Тек:

- Ония...

Никой не знаеше как е истинското име на Тек. Нито на Драко. Нито на Йоан. А и никой не се интересуваше от подобни ненужни неща. Важното е, че има с какво да извикат нужния им в момента. Надгробен камък нямаше да има – име не беше нужно.

Все пак, Йоан въведе някаква система в групата. Всички носеха по едносричково име, докато бъдат приети като нужни в групата. Нужните бяха с по две срички – избрани от вожда. Само той носеше смислено име – блед спомен от някогашна вяра и ритуали...

Тек кимна за стоящия до него, после извлякоха иззад някаква желязна грамада двама вързани. Устата им беше запушена.

Сутринта те минаваха внимателно през реката и то точно там, където Драко се готвеше да пресече на път към враговете. За него не беше голяма трудност да ги зашемети с бързи удари по тила, повече грижи му достави мъкненето привечер, когато се върна.

Йоан изслуша няколкото думи, с които Драко обясни какво и защо, после ги остави вързани. Не пожела да им даде храна. Защо? Още не беше решил – ще ги остави ли в групата, ще ги премахне ли...

Прекалено много знаеха – не му се вярваше, че са преминали реката ей така – от скука или за разходка.

Зоната имаше лоша слава за околните групи. Там се събираха мъже, които даже не изпитваха отчаяние или жестокост. Те си бяха такива – като хищници в природата. Убиваха ненужните и пречещите, сами умираха без съжаление, не говореха, а впиваха зъби в каквото им попадне.

Жени не им липсваха. Когато Йоан усещаше, че хората му искат развлечение и разтоварване – повеждаше ги някъде надалеч. Нападаха малки групи, избиваха мъжете и децата, изнасилваха жените. А после и тях премахваха. И се прибираха, доволни от себе си.

Тук жени не държаха – защо да ги хранят за няколко минути разтоварване? Излишни гърла...

Поради което дори се позачуди при вида на домъкнатите вързани мъже.

Драко отпуши устата на единия. Оня забързано заговори нещо, бъркайки думите, оплитайки езика. По едно време дори от очите му рукнаха сълзи.

Били от далечно племе. Живеели трудно, но оцелявали. Докато един ден ги нападнали грамадни маймуни. Рунтави, страшни... Убивали... и разкъсвали хората, дъвчейки ги още на бойното поле.

Двамата се спасили случайно. Явно заситени, маймуните се скрили в гората. А двамата мъже побързали да избягат от кървавата поляна. Имали в селото жени, единият гледал деца... Но не спрели. Защо? Какъв е смисълът? Ако са оцелели жените и децата – ще намерят начин някак си да живеят. Ако са мъртви... Какво пък... Нормално...

Йоан кимна на Драко да ги прибере в пустия резервоар, затварящ се отгоре с капак. Ако реши да ги остави в групата – утре вечер ще ядат. Ако не... Защо да хаби храната?

Отпусна се назад и заспа, стиснал палицата в ръка. Автоматът лежеше до него. Лек сън, с наострен слух, с отварящи се често очи...

Най-важното беше да оцелее...