Сама съм. Отново съм сама. Съвсем сама вървя из гъстата гора. Не чувам дори птичи глас. Абсолютна тишина. Докосвам листата на дърветата и очаквам да звънят, както в приказките. Те, обаче, не звънят. Аз не съм в приказка. Не съм и принцеса. Така, че не очаквам красив принц, който да ме изведе от тук. Всъщност, очаквам ли вече въобще нещо? Почти не.
Продължавам да вървя. Сама, да. Отново сама. Слънцето почти се скрива. И то ме изоставя. Нищо. Ще го преживея. Може пък нощта да е по- добра. Да ме скрие по- добре. Да ме погълне и вече никой да не чуе за мен. Помни ли ме все още някой? Мисля, че не.
Спирам. Сядам на стар, изсъхнал пън. Дали е било красиво дървото, което е растяло тук? И кой го е отсякъл? Дали поне за малко се е замислил преди да го отсече? Не го ли е жегнало нещо в сърцето, докато дървото е падало? Съмнявам се. Гледам високите дървета около мен и се питам колко ли от тях останаха по Земята? Ще ни стигнат ли да доживеем до новия век? Мислят ли и други за това? Май вече не.
Ст ...