Самоубийство от скука
Този следобед, към 14 часа, пред една от автобусните спирки на булевард Сливница беше спряла линейка.
***
Красива жена седеше на терасата си на шестия етаж на един от старите блокове на булевард Сливница 152. Времето беше облачно, също като душата й, а лекият сух вятър й напомняше на мислите й. Тя седеше и пушеше цигарата си, замислена за предната вечер. Беше срещнала мъж, който да отговаря на високите й критерии и беше останала дълбоко впечатлена от очите му, усмивката, държанието... всичко. Беше го сънувала безспир през цялата нощ, но никога не достигаше до него.
Не мислеше, че той става. По-скоро, не мислеше, че тя става и й беше трудно да си го признае, може би най-вече заради думите на всички за нейната красота, интелигентност и величие. Прехласваха я майка й, приятелките й, познатите... но не и тя самата. Заблуждаваше се, че се обича и че се приема, но дълбоко в себе си беше болезнено, дращещо критична към себе си и често си мечтаеше да е някой друг.
Някои дни тревогите й й се виждаха глупави и банални, когато има толкова много хора, които живеят по-зле от нея. В други дни тя просто знаеше, че тя е единственият човек, който живее в нейното тяло и ум и следователно, целият свят се въртеше около нея. Нейната болка понякога можеше да стане силна и обсебваща и да я кара да се чувства отдалечена и неистинска. Несъществуваща. И тя често се молеше всичко това да спре.
Мъжът от предната вечер отново изплува в съзнанието й и особено споменът как я погледна той, след като се прегърнаха за довиждане. Тя не можеше да си позволи да мисли за него и се опитваше да се боричка с чувствата си и да ги изтласка, намирайки си различни оправдания защо той не ставал.
Когато тя не ставаше. Тя го осъзна и стъписана се загледа във върха на догарящата си цигара. Мислеше се за грозна и дебела. А преди малко бе погълнала много голямо количество храна, опитвайки се да забрави. Когато тя се хранеше, умът й беше изключен, все едно напълно не работеше. Въртеше се из главата й чак след като беше приключила с унищожителното ядене. Бягаше вечно от собствения си живот. И не можеше да спази едно простичко обещание.
Такива, и подобни обвинения преследваха нежното й ранено от нечувствителността на живота сърце. Защото тя беше точно такава – нежна и чувствителна, уязвима по този така красив и тъжен начин. Като малко момиченце гледана като принцеса, винаги получавала каквото желае, тя сега страдаше от скуката.
Заради тази скука тя мислеше дори, че безпроблемното й детство е било грешка. Било е нередно и глупаво и не я било научило на нищо. От скуката на интелигентния й ум тя сега обмисляше да се хвърли от терасата и да приключи веднъж завинаги всичките досадни часове. Тя заряза цигарата и се качи на разнебитения бетониран парапет – оттук паркираните долу коли и прогнилите гаражи й се видяха като далечно и плашещо спасение. Беше твърде високо.
Сърцето й започна да трещи в гърдите й, а очите й, естествено, се наляха със сълзи. Тя започна да хлипа, продължавайки да се обвинява за глупостите, каквито бяха нейните най-ужасни страдания. Тя сама се обвиняваше и аз, нейният писател, я обвинявам – няма друг начин да бъде видяна или да се опитам да я разбера.
Вятърът развяваше красивата й коса – тя много я обичаше и се грижеше за нея като за друг човек. Но ето че сега дори мислите за косата й, красивите й нокти, скъпата й майка и баща не идваха в ума й. Тя не се сети, че ще им причини болка, неизмерима по никакъв начин с нищожната нейна. Дори не й мина през главата, че ще съсипе завинаги тези хора, които са виждали в нея най-светлото бъдеще. Хората, които са я отгледали и биха дали всичко за нея. Не се сети за тях.
Не се сети за нищо красиво.
Не се сети за нито един въпрос, който да може да си зададе.
Само плачеше от най-примитивното чувство, обсебвало някога хората – страх за собствения живот. Чувството на самосъхранение, така дълбоко впечатано в колективната памет на човешкия род.
То беше това, което я върна на сигурно вътре в апартамента, където тя се срина до вратата към терасата, зарови пръсти в косата си и я задърпа от мъка. Трепереше. За глупости. За глупави обещания, тегло, високи изисквания и ниско самочувствие. Заради един затворен, порочен кръг, в който всеки път скачаше като малоумна.
Чак тогава се сети за семейството си и кръвта й изстина... майка й. Баща й. Сестра й. Майка й. Майка й. Майка й...
***
Този следобед, към 14 часа, пред една от автобусните спирки на булевард Сливница беше спряла линейка. Красивата жена се приближаваше бавно към нея и с всяка крачка повече ужас се зараждаше в съзнанието и сърцето й.
Бум-бум - сърцето й плашещо.
Този следобед, към 14 часа, пред една от автобусните спирки на булевард Сливница беше спряла линейка. Жената се молеше да не е за някой от близките й.
А нямаше такова нещо. Този следобед просто на бабичката от петия етаж й беше станало лошо, но беше добре. И всичко... беше наред.