Четвърта глава
1.
Слънцето тепърва се показваше над Кози връх, а на площадчето се бяха събрали почти всички мъже. И поне двайсетина жени. Нравите тук си бяха старите – жената рядко дума продумва по общите дела, не се меси в селските работи, каквото има да казва, мъжът й го казваше. Е, знаеха си се и бяха наясно, че повечето мъже преди да вземат решение, питаха жените си де да го намерят и какво ще е то. Но… Така си е било, така и ще бъде – знаеха си го. Мъжът е главата, жената шията. Накъдето тя се завърти – натам и главата гледа…
Обаче, времената се меняха – бавно, но неотклонно отиваше в миналото едновремешното. Пък и жените станаха едни учени, учени… И даскалици имаше пенсионирани, и медицински сестри, и магазинерки две, че и кака Ирина беше едно време партийна секретарка в Земеделския институт…
Бяха минали две седмици от решението да се заемат сами с охраната на селото. Даваха се редовно дежурства – при това сериозно. Никой от поставените на стража не помисляше дори за разпивки и веселби. Макар времето да предразполагаше – ширна се една хубава пролет, слънчева, с леки дъждове, почти безветрена. Дърветата се окичиха с цвят, птиците запяха по върховете на гората, Змейова долина под селото блесна в изумрудено, Овчият вир лъскаше под игривите слънчеви лъчи, горе на Ястребец се завъртяха орлите, а в няколко двора се завърнаха щъркелите…
Спокойствие, което не наруши пристигането на двама униформени и цяла свита цивилни. Били от някаква комисия, разследвали нападението срещу кошарите. А какво можеха да им кажат селяните? И те знаеха станалото от разказите на пострадалите. Главака и Митьо дойдоха в селото – Главака се нанесе в една изоставена къща при Долния мост. Не беше много добре, едва се влачеше след боя, ама Елена се оказа разтропана булка и стегна едно стайче за двамата. Помогнаха им и от селото – даже Милко измаза стените с останала му от ремонта на къщата вар. Митьо имаше дом тук – по-скоро къщата беше на чичо му, но и той лежеше в Елаците, та човекът просто се нанесе в опразнената къща. Мебели имаше, градината я разкопа и зася туй-онуй, с един пикап прекара малкото вещи, оцелели при пожара в кошарата. Все пак, тук живееха повечко хора, по-сигурно си беше, отколкото горе под върха…
Разпитваха ги дошлите, изслушаха ги, записаха, подписаха се четиримата пострадали и… Това беше… Минчев звъня до града, казаха му, че се водело следствие, обещаха му да се обадят, когато нещо се изясни…
Животът си течеше – бавно, оразмерено…
Сутрин половината село се изсипваше на мегдана – кой да налее вода от голямата чешма, кой да купи нещо от магазина, кой да удари едно „за тонус“, както казваше Мешо. И, разбира се – да чуят разказа на нощните дежурни за станалото…
Който разказ беше къс – никой не се появяваше. Ни долу по пътя, ни нейде около селото. Но дежурствата продължаваха. И планинците не се отказваха – бяха решили нещо, значи трябва да го направят…